ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Божидар Маринов
Пазарът
Трудностите за една такава инициатива, разбира се, ще дойдат предимно от липсата на финансиране. Докато държавната образователна система може винаги да разчита на държавно финансиране от бюджета за сметка на данъкоплатците, частните програми ще трябва да намерят алтернативни възможности да се установят на пазара и да променят.
Често срещаното оправдание сред много либертарианци, че “ако има търсене, пазарът ще намери начин да го задоволи,” не би било много уместно тук. Пазарното търсене изцяло зависи от рационалната информираност на купувачите относно какво е възможно да се намери; търсенето на стоки и услуги над нивото на физическо оцеляване не е някаква обективна необходимост, то е повече психологическа реалност. (Само допреди 10 години никой не търсеше смартфон, нали?) В повечето случаи в историята купувачите не осъзнават от какво имат нужда докато не се появи някакъв новатор или предприемач да го изобрети и произведе. По същия начин, дори да има множество родители в България, които смътно осъзнават необходимостта от образование за техните деца над нивото, което в момента осигурява държавната система, тази осъзнатост няма да произведе реално търсене на продукт докато на пазара не се появят реални продукти. Това означава, че инициативата трябва да дойде от страна на образователни предприемачи, които не само могат да предвидят какво ще бъде търсенето на образователни програми в идещите години и десетилетия, но също са посветени да създадат такова търсене и да формират този нов за България пазар като разкрият пред българските родители възможности, които досега не са им били известни.
Остава да се реши въпросът за икономическата рентабилност на такава инициатива. Ако няма достатъчно родители, които да са готови да купуват такива програми в самото начало, производителите на тези програми могат да се окажат в положение, в което тяхното време е било прекарано в производство без никаква възвръщаемост. Такава опасност винаги има при всяко ново начинание; това са вродените рискове на предприемачеството. В крайна сметка, обаче, трябва да се има предвид, че тенденцията в българското общество през последните 20 години е все повече в полза на самостоятелното образование и противна на държавното образование. Дори ако маркетингът на частните образователни програми е пълна нула, видимите провали на държавното образование ще подтикнат родителите да търсят алтернативи. Бъдещият пазар на частни образователни програми и материали не е защитен против рискове на индивидуално ниво, това е очевидно. Но като цялостна тенденция, той е обещаваща област за развитие и предприемачество.
И за разлика от много други области, този пазар има едно огромно предимство: компютърните технологии и интернет го правят изключително достъпен, поради ниската стойност на първоначалните инвестиции. Доставката на електронна програма за обучение по интернет е далеч по-евтина от доставката на същата програма на хартиени учебници, както беше само преди 10 години.
Но каква ще е разликата? Как частните образователни програми и материали трябва да се различават от държавните, “одобрени от МОН,” за да постигнат успеха, който ще докаже предимствата на свободата и конкуренцията в образованието?
Както при всички други области на човешка дейност на свободния пазар, този въпрос няма еднозначен отговор: свободният пазар не търпи едно единствено решение на кой да проблем, тъй като свободният пазар не е магически агрегат; той е съвкупност от индивиди, и всеки индивид има своите си амбиции, очаквания, и предпочитания за образованието на децата си. Но ако се вземат като негативен пример провалите на държавното образование, могат да се набележат някои общи точки за всички бъдещи частни образователни програми.
Математика и природни науки
Макар исторически образованието в Източна Европа да е показало добри резултати по отношение на академичния аспект на математиката и природните науки, държавните училища през последните 50 години не успяват да превърнат това академично превъзходство в превъзходство в приложния аспект на математиката и природните науки. С изключение на отделни индивиди, Източна Европа продължава да изостава по отношение на развитието на инженерните науки. Такова беше състоянието преди 1989: с най-много учени по ядрена физика на световно ниво от всяка друга страна в света, Съветският съюз не можеше да произведе достатъчно ядрени инженери за да управляват електростанции като Чернобил. (Дежурните инженери по време на аварията не са разбирали нищо от ядрено инженерство.) Ударението върху преподаването на математика и природни науки в България не успя да произведе технологичен растеж, и комунистическа България трябваше да внася – или дори да краде – технологии от омразния капиталистически Запад. Дори след 1989 нивото на технологични открития в България остава ниско – и това се дължи на липсата на обучени технологични специалисти и изобретатели. За сравнение, Колумбия, на която европейците често гледат снизходително като страна на наркотици и картели, всъщност е на едно от първите места в света по изобретения в медицината и медицинската апаратура. Българският принос към съвременната технологична цивилизация е предимно в област, която е виртуална – програмирането. Приложни науки и приложна математика са все още слабо място на българското образование.
В същото време точно приложните науки и инженерството се превръщат в най-търсените професии и умения в световната икономика, която все повече разчита не просто на технологиите, а на сложното взаимодействие между различните области на инженерството. Положението се усложнява като се има предвид, че икономиката на САЩ, която е технологично най-развита и следователно най-много зависи от технологичния растеж, е съчетана с образователна система която е бедствено неспособна да предложи на своите ученици добро обучение по математика. Американските държавни средни училища в САЩ са далеч назад в нивото на математика, което преподават на своите ученици. Това неизбежно води до липса на подготвени и желаещи кандидати за инженерни специалности в университетите. Неравновесието на пазара е толкова голямо, че през последното десетилетие предлаганото заплащане за инженери в САЩ надмина доходите на традиционно елитната професия адвокат. Американските фирми масово наемат чужденци за да запълнят работните места за инженери в САЩ. Някои статистики показват, че като цяло, определени инженерни специалности осигуряват първоначална заплата за дипломиран висшист от над $100 000 на година.
Това създава сериозни възможности за българските съставители на учебни планове. Една българска програма по математика и природни науки, за да бъде изключително полезна за учениците, трябва да бъде основана на няколко прости принципа: първо, да запазва добрите традиции в академичното, систематично преподаване на математика и природни науки; второ, да преориентира учениците към приложната част на математиката и природните науки, за да ги подготви да мислят като инженери още преди да са влезли в университета; трето, да подготвя учениците за работа на световните пазари като преподава английски (и технически английски) и, четвърто, съобрази своите стандарти с приемните изисквания не само на българските, но и на водещите американски и европейски университети. Както споменахме, не е необходимо тя да бъде на хартиени учебници; по-евтино и за производителя, и за родителите ще е да бъде онлайн. Също онлайн могат да бъдат сесиите за помощ към студентите, когато е необходимо по-добро разбиране на уроците и решенията. Когато всички тези фактори бъдат съчетани в една учебна програма, продуктът ще е далеч по-стойностен от всичко, което държавните училища могат да предложат, и следователно ще си заслужава парите, които заинтересованите родители биха дали за нея. (В крайна сметка, хиляди родители в България и сега плащат за частни уроци, за да могат децата им да “наваксат” с ученето.)
Хуманитарни и обществени науки
Положението с хуманитарните и обществените науки е по-критично, тъй като не е възможно те да бъдат преподавани без идеологическо индоктриниране. Общоприетото мнение в България сега е, че тъй като преди повече от 25 години отхвърлихме една официална идеология, днешното ни общество – а следователно и образованието – е “деидеологизирано.” Това е доста далеч от истината. Комунистическата идеология просто отстъпи мястото на множество други официални и неофициални идеологии, не толкова систематично подредени като марксизма, но също толкова ефективни и понякога опасни за развитието на обществото. Като цяло поне една характеристика на марксистката идеология продължава да господства в българските училища: етатизмът. Резултатите са видими в обществото: за преобладаващото мнозинство българи е практически невъзможно да си представят общество, в което държавата не контролира абсолютно всяка област от живота. Тази слепота не е естествена; тя е плод на господстващата етатистка, колективистична идеология в училищата. Повечето хора не я забелязват, тъй като са израснали с нея, но тя е реално присъстваща в българското образование.
Макар за мнозина да не е пряко очевидно, идеологията на образование на детето играе важна роля в неговото формиране като индивид и в неговата икономическа и обществена реализация като възрастен. Както посочих по-горе, децата образовани в идеология на колективизъм и равенство ще имат различно отношение към живота, обществото и индивидуалната инициатива от децата образовани в идеология на индивидуализъм и лично израстване. Това означава, че за да могат създателите на частни учебни програми да прекратят порочния цикъл на производство на нови поколения от практически колективисти, те трябва съзнателно да започнат да основават своите учебници на презумпциите на индивидуализма и свободата.
История на България и на света, например, се преподава изцяло на от гледна точка на етатистки идеологии. Спомням си как през 90-те години български учители подигравателно споменаваха, че дори най-образованите американски деца не знаели имената на много американски президенти, докато българските деца знаели имената на българските царе и ханове. Истината е, че образованите американски деца знаят имената на американски и световни изобретатели и предприемачи, като Томас Едисън, Сайръс Маккормик, Хенри Форд, Самюъл Морз, Андрю Карнеги, докато българските деца не могат да кажат нито едно име на български изобретател, предприемач или образователен деец. А между втората половина на XVIII век и 1944 година българската история е история на интелектуален, научен, религиозен и икономически възход, а също история на съпротива на индивиди и организации срещу нарастващия натиск на държавата в обществения живот. Тази истинска история на българския народ липсва от българските учебници, подменена почти изключително с история на политическите борби до 1878 и държавна политика след това. Историята на света също е предимно политически и колективистично ориентирана: икономическа история, история на науката и технологиите, и история на интелектуалните и граждански движения обикновено са ограничени до един урок за цял исторически период. За съвременните тълкувания на годините на комунизма в България не е нужно дори да се споменава; там необходимостта от цялостна промяна на официалните тълкувания е очевидна.
Икономика и икономическа география също се преподават единствено от етатистка гледна точка. В университетите в България постепенно навлизат икономическите идеи на Австрийската и други школи на анти-етатистки икономически тълкувания, но засега това не е оказало влияние на учебниците за средните училища.
Самият избор на заглавия за анализ, както и методологията на анализа в програмата по литература, са винаги в съгласие с идеологията на училището относно историята. Следователно промяна е необходима и в програмата по литература, както българска, така и чуждестранна. Вярно е, че стандартите за литературен анализ могат да се приемат за технически въпрос, незасегнат от идеологии (макар и това не е сигурно); но тези стандарти все пак работят с определена етична система при анализа на произведенията, и тази етична система по необходимост е основана на някаква идеология. Етиката не е технически проблем.
И така нататък, списъкът може да се продължи. Господството на етатизма и колективизма в учебната програма създава определена нагласа в учениците. Обществената и политическа апатия в днешните зрелостници – пък ако щете, и господстващата “чалгаджийска” пошлост – могат да виреят успешно само в колективистична среда; те имат нужда от психологията на натиска от връстниците и сляпото подражание. Смелостта да си различен, новаторството, предприемаческият дух, личната активност виреят само където личността е психологически свободна от влиянието на тълпата; те имат нужда от идеологията на индивидуализма. Програмите по хуманитарни и обществени науки трябва да отразяват тази промяна от колективизъм към индивидуализъм; такава промяна може да се окаже най-добрата услуга, която частните програми могат да направят на децата, чиито родители са избрали свободата в образованието.
