ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Лорънс Рийд
През десетилетието след 1750 г. във Великобритания настъпва огромна икономическа промяна. Това е ерата на Индустриалната революция, изпълнена с колосален брой технически иновации, голям ръст на производителността, ренесанс на световната търговия и скоростно увеличаване на населението в градовете.
Историците и останалите анализатори се сблъскват на полето на интерпретацията на тези големи промени. Дали те са довеждат до ползи за гражданите, или събитията от тази епоха са били спънка за тях. Може би никой друг въпрос не е нажежавал интелектуалната обстановка повече от темата с детския труд. Критиците на капитализма успешно представят проблема като необорим аргумент против капиталистическата система, която се заражда в Англия през XIX в.
Големият брой описания на лошите работни условия и дългите часове тежък труд със сигурност са мъчителни за четене. Уилям Куук Тейлър представя реформаторите от епохата, които, виждайки, че във фабриките работят деца, са си казали: „Колко по-приятен би бил тропотът на свободни крака по хълмовете; гледката на зелени поля, обрасли с букети от лютичета и маргарити; песента на птиците и жуженето на пчелите.“
Измежду историците, които заклеймяват детския труд в индустриална Англия като престъпление на капитализма, никой не е по-изтъкнат от Джон Лорънс Хамънд и Барбара Хамънд. Много им трудове по темата масово се промотират като „авторитетни“.
Семейство Хамънд разделят децата във фабриките на две класи: „общински чираци“ и „свободно трудещи се деца“. Това разграничение от огромна важност, макар че самите автори не успяват да я оценят. След като са разделили децата според класите им, двамата историци продължават да ги разглеждат все едно между тях не съществува никаква разлика. Резултатът от това е потоп от погрешни и подвеждащи заключения за капитализма и детския труд, продължаващ много години след публикацията на изследванията им.
„Свободните“ деца са били онези, живеещи вкъщи, но работещи през деня във фабриките по настояване на своите родители или попечители. Британският историк Е. П. Томпсън, макар като цяло да критикува заводската система, все пак правилно посочва, че „е съвършено вярно, че не само тези родители са се нуждаели от надниците на децата си, но и са очаквали от тях да работят.“ Великият австрийски икономист Лудвиг фон Мизес отбелязва ясно, че плачевните условия на живот до времето на Индустриалната революция и ниската производителност, която довежда до тях, са подтикнали семействата да прегърнат новите възможности, предоставени от фабриките: „Изкривяване на фактите е да се каже, че фабриките са отнели домакинстването и готвенето на жените и играта на децата. Тези жени не са имали нищо, с което да сготвят и да нахранят своите деца. Децата са били мизерстващи и гладуващи. Единственото им спасение са били фабриките. Те буквално са ги спасили от гладна смърт.“[1]
Собствениците на частни фабрики не са били способни да принудят насила „свободните“ деца да работят в условия, които техните родители са намирали за неприемливи. Масовото бягство от континентална Европа към все по-капиталистическата Англия през първата половина на XIX в. е ясно доказателство, че хората в действителност са намирали индустриалната система за привлекателна алтернатива. Същевременно не откриваме доказателства, че родилите в тези ранни капиталистически дни са били по-малко грижовни към децата си в сравнение с родителите от пред-капиталистическите епохи.
Ситуацията обаче е била много по-различна за чираците. Подробният анализ разкрива, че критиците се фокусират именно върху представителите на тази група, когато описват „злините“ на капиталистическата Индустриална революция. Оказва се, че младежите са били под директния контрол и надзор не на родителите си на свободния пазар, а на държавни чиновници. Повечето са били сираци, а малцина са били жертва на нехайните си родители или на родители, чието здравословно състояние или липса на умения ги е спирало да припечелват достатъчно, за да могат да се грижат за семейството. Всички деца в тази категория са били под контрола на „общинските власти“. Както самите Хамънд описват, „първите мелници са били изградени до потоци, а необходимият труд е бил осигурен чрез докарването на цели каруци с бедняшки деца от работилниците в големите градове. … За общинските власти, натоварени с големи множества от нежелани деца, новите мелници за памук в Ланкашър, Дарби и Нотс са били дар от бога.“
Въпреки че са били под контрола на правителството, тези деца често са сочени за жертви на алчността на капиталистите. Но както пише историкът Робърт Хесен, тези деца „буквално са били изпращани в робство от правителството; сред тях са били изоставени или осиротели деца, които юридически са били под попечителството на чиновниците, отговарящи за бедните в общините, и които са били обвързани от дългосрочно безплатно чиракуване в замяна на елементарна прехрана.“ Всъщност, първите закони за детския труд в Англия са целели именно защитата на тази група деца, а не на свободно трудещите се такива.
Макар да е неправилно да обвиняваме капитализма за греховете на общинските схеми за детски труд, би било също толкова неправилно да приемаме, че свободно трудещите се деца са работили в идеални условия в ранните дни на Индустриалната революция. Спрямо съвременните стандарти тяхното положение наистина е било лошо. Обаче с времето условията значително се подобряват благодарение на постиженията на капитализма, сред които са вентилацията и високата продуктивност на труда. Следователно аргументите в полза на капитализма са абсолютно недвусмислени: от 1750 до 1850 г., когато населението на Великобритания почти се утроява, реално единственият разумен избор на хората, имигриращи в страната в търсене на работа, е бил да работят за частните капиталисти.
Условията на труд и хигиената са били на най-високо ниво именно в по-големите и по-новите фабрики, както посочва доклад на Комисията за фабриките от 1833 г. Собствениците на новите предприятия, които често са били подлагани на контрол и посещения от инспекторите, все по-често са избирали да не наемат деца на работа, вместо да им се налага да оперират под стриктни, произволни и постоянно променящи се правила за това как могат да управляват фабрики, назначаващи младежи. Резултатът от законодателната намеса е, че освободените от работа деца, повечето от които е трябвало да работят, за да оцелеят, са били принудени да търсят работа в по-малки, стари и отдалечени цехове, където хигиената, осветлението и безопасността са били на значително по-ниски нива. Тези от тях, които не са успявали да си намерят нова работа, са изпадали в положението на връстниците си от преди век – т.е. хващали са се нередовен и изтощителен земеделски труд или, по думите на Мизес, „масово са обикаляли страната като безделници, просяци, скитници, крадци и проститутки.“
Детският труд е освободен от най-тежките си тегоби не посредством законодателна принуда, а в следствие на прогресивния поход на още по-производителната капиталистическа система. Той е буквално елиминиран, когато за пръв път в историята производителността на родителите на свободния пазар нараства до състояние, при което повече не е икономически необходимо децата да работят, за да оцелеят. Еманципаторите и благодетелите за децата не са законотворците или общинските инспектори, а собствениците на фабрики и финансистите. Техните усилия и инвестициите в машини довеждат до нарастване на реалните заплати, изобилие на храна на по-ниски цени и несравнимо подобряване на общия стандарт на живот.
Оригиналния текст на английски можете да намерите тук.
[1] Кратко есе на Лудвиг фон Мизес за ефектите от капитализма и Индустриалната революция върху населението на Европа можете да прочетете тук.
