ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
На 14.06.2015 г. се навършват 2 години от началото на протестите срещу правителството на Пламен Орешарски. По ирония на съдбата на същия ден се случи и нещо друго: „Есть такая партия“![1] С този апел лидерът на БСП Михаил Миков се обърна към „обезсърчените“ българи в Ковачевци – родното място на Георги Димитров. Едва ли има израз, който по-добре да опише тоталната морална деградация на партията-столетница. Думите на председателя разкриха истинската същност на БСП (която никога не е била тайна за будните български граждани) – тази партия никога не се е реформирала и, изглежда, няма намерение да го направи.
Малко хора през 1990-та повярваха на символичното преименуване на БКП. Добре известно е, че „вълкът козината си мени, но нрава – никога!“, но БСП все се опитваше да демонстрира привидно желание за промяна. Кулминация на това може би беше избирането на бившия им лидер Сегей Станишев за председател на Партията на европейските социалисти. Същевременно, множество опити бяха направени през годините БСП да бъде представена като проевропейска партия, партия на „солидарността и справедливостта“ и множество други гръмки, но изпразнени от съдържание лозунги.
Политика, морал и поглед назад
Но последните изявления на Миков демонстрират точно обратното – ретрограден анахроничен комунизъм, тотална загуба на връзка с реалния свят и безпрецедентно безочие. БСП се завръща към своите корени, към варварския съветски болшевизъм.
Да оставим настрана факта, че употребата на руския израз „Есть такая партия“ се явява форма на агитация на майчин език (защото, както добре знаем, техният „Дядо“ започва своята социал-демократическа дейност в Санкт Петербург, но по-важното е, че Партията идва на власт единствено и само благодарение на съветската окупация от 1944 г.), но дори самото значение на въпросните думи е възмутително от историческа гледна точка. Те са произнесени през 1917 г. не от кой да е, а от самия В. И. Ленин – основоположникът на най-зловещия геноцид в историята на човечеството, лидер на болшевишката партия, удавила в кръв цяла Русия, а по-късно и половината свят.[2]
„25 години се опитват да ни убедят, че трябва да се срамуваме. Ние сме горди с хилядите болници и училища, които нашата партия построи, с това, че построихме хиляди километри пътища, които не се разпадат, а думата бедност беше само в учебниците.” Тези думи на Миков едва ли се нуждаят от коментар и едва ли може по-красноречиво да се опише наглостта на българските социалисти. Тях не ги е срам от хилядите жертви на комунистическия режим у нас. Не желаят да признаят тоталния и недвусмислен провал на комунизма – както в България, така и в световен мащаб. Удобно продължават да отричат, че по време на тяхното управление (1944–1996 г.) социалното и икономическото развитие на България на практика беше застинало. С Утопията на власт, страната ни дълги години функционира във фактически финансов фалит. Но изглежда оруелските изразни средства („Свободата е робство, Войната е мир, Невежеството е блаженство”) са последният „коз“ в ръкава им.
Завръщането към първичния култ към личността на Георги Димитров е израз на отчаян опит левицата да се реабилитира пред своите избиратели. За никого не е тайна, че много от старите ѝ поддръжници са разочаровани от партийната политика – от една страна евроатлантическата ориентация разочарова русофилското крило, от друга – липсата на ефективна борба с „лошия капитализъм“ разочарова крайно-лявата фракция. Останаха само най-верните симпатизанти, за които всъщност никога не е имало значение какво казва партийният лидер и каква е прокламираната политика – ортодоксалните бесепари. Цитатът на Ленин и изваждането на комунистическите ценности от нафталина са насочени именно към първите две групи.
Невъзможността на социализма
В навечерието на местните избори БСП се опитва да събуди забравени пролетарски настроения сред народа в отчаян опит да си върне изгубените позиции. Но вече сме 2015 г., България е член на ЕС и НАТО. Малцина биха се хванали на въдицата, метната преди почти сто години в Русия. Дори „работническата класа“ (в кавички, защото абстрактното понятие „класа“, измислено от Маркс, на практика не съществува) вече знае, че БСП е партия, която освен бедност и мизерия, друго не успява да произведе, докато е на власт.
Добре е да отбележим, че БСП не е специално изключение. Социалистическата идея като цяло никога не може да работи икономически и никога не е успявала да произведе нещо стойностно и устойчиво, защото социализмът е мъртвородена идея, икономически невъзможна концепция.[3]
И нека завършим с едно продуктивно предложение. Бидейки партия на бедните и онеправданите, социалистите могат да дадат личен пример за борба с бедността. Могат да продадат лъскавите си западни автомобили и да се качат на малко по-скромни возила. Могат да дарят партийната си субсидия, както и депутатските си заплати на малцинствата, на децата сираци, на пенсионерите. Бизнесмените в партията могат да започнат „по-справедливо да разпределят“ печалбите си и по-малко да „експлоатират“ работниците. Следвайки стриктно повелите на Ленин, могат и да подарят фирмите си на държавата. Все пак в това се състои същността на тяхната любима лява идея.
Но всеки уважаващ себе си и ценящ свободата си човек знае, че горните мерки нямат нищо общо със справедливостта и рационалната мисъл. Същото се отнася и за БСП – тяхното място отдавна е в учебниците по история.
[1] Кратка историческа справка: Между 8-ми и 12-ти март (по нов стил) 1917 г. в Русия е извършена Февруарската революция – след масови демонстрации в Санкт Петербург, цар Николай II е принуден да абдикира. На власт идва временното правителство на Г. Лвов (с предимно ляво-центристко представителство). Същевременно се създава Петроградският съвет – представителният орган на комунистите (болшевики, меншевики, есери), който има много силно влияние над работниците. Временното правителство и Петроградският съвет управляват чрез т. нар. двувластие, което продължава до Октомврийската революция. На 14 юни 1917 г., по време на първия Всерусийски конгрес на Съветите, болшевиките (които имат малобройно представителство), водени от В. И. Ленин, се обявяват против всякакво сътрудничество с Временното правителство и считат, че то е равносилно на предателство по отношение на революцията (в която Ленин не взима участие, тъй като по това време е в Швейцария). По време на дебатите на конгреса председателят на Петроградския съвет И. Церетели пита „Има ли такава партия, която би рискувала да поеме властта в свои ръце и да понесе отговорност за всичко, случващо се в Русия?“. На този въпрос Ленин отвръща: „Есть такая партия!“ („Има такава партия“).
[2] Достатъчно е да видим черната статистика, представена в „Черната книга на комунизма“: СССР – 20 милиона убити души; Китай – 65 милиона убити; Виетнам – 1 милион убити; Северна Корея – 2 милиона убити; Камбоджа – 2 милиона убити; Източна Европа – 1 милион убити; Латинска Америка – 150 хиляди убити; Африка – 1 милион и 700 хиляди убити; Афганистан – 1 милион и 500 хиляди убити.
[3] Виж Mises, “Economic calculation in the socialist commonwealth”.
