Най-големият проблем на Гърция е антикапиталистическата ѝ култура

Ръсел Ламберти

Днес се счита за политически некоректно да се критикува културата, но независимо дали използва евро, или драхми, дали е в Европейския съюз, или не е, Гърция трябва по някакъв начин да коригира културната си дисфункция. Не говоря за обичаите на хората в страната, за традициите им, за архитектурата, музиката и още по-малко за храната. Говоря за културния им антикапитализъм. Преговорите, договорите, контраофертите, референдумите, протестите и всички останали действия ще са почти без значение, ако гърците като цяло не се освободят от етатисткия си zeitgeist и не преоткрият изключителния гръцки капитализъм.

Аржентина е съвършен пример. Един фалит и вътрешна дългова криза се очаква да подтикнат страната към разумната посока на про-пазарните реформи, тъй като безумието на пристрастения към дълга крони социализъм бива напълно дискредитирано. Това е хубава теория. Но тринадесет години след фалита си от 2002 г. и след години на висока инфлация, недостиг на долари и икономически хаос аржентинците продължават да си избират невежи свръх-интервенционистично настроени социалистически господари, които и до ден днешен съсипват икономиката на страната. Причината за това е, че културата там не се е променила. Когато културата в страната е токсична „нагоре“ означава „надолу“, черното я бяло, крахът на социализма се представя като провал на капитализма.

В „Антикапиталистическото мислене“ Лудвиг фон Мизес прекрасно описва този културен антикапитализъм: „Както Джон Доу вижда нещата, всички нови индустрии, които му предоставят блага, непознати за баща му, са създадени от някаква митична институция, наречена прогрес. Според него натрупването на капитал, предприемачеството и технологичната креативност не са спомогнали с нищо за спонтанното възникване на просперитета. Затова ако някой човек трябва да бъде възхваляван за това, което според Джон Доу е нарастване на производителността на труда, то следва това да е работникът на поточната линия. …“

Защитниците на този възглед за капиталистическата индустрия се възхваляват в университетите като най-големите философи и благодетели за човечеството и техните учения се приемат с благоговеен трепет от милиони души, които в домовете си използват радио и телевизори (освен всички останали блага).

Най-големите рискове за гърците не са остеритетът или фрокстеритета[1] нито фалитът, еврото или драхмата. Определено страната не е най-застрашена от плашилото на премахването ѝ от финансовите пазари. Най-големият проблем пред населението остава антагонизмът му към свободните и неограничавани пазари и хроничната зависимост от държавата на големи обществени групи.

Нека разгледаме още една латиноамериканска страна: Венецуела. След властта създаде унищожителна инфлация през 80-те и 90-те години, през 1998 г. електоратът избра още един централен плановик и инфлационист – Уго Чавес. Те го преизбраха през 2000, 2006 и 2012 г., а неговия наследник Никола Мадуро – през 2013 г., въпреки че страната вече беше в умъртвяваща хиперинфлационна спирала и на пътя към икономическия колапс. В крайна сметка по-големият проблем на Венецуела не е [деструктивното] фискално управление, а антикапиталистическата култура.

Същото важи и за Гърция. След като страната си осигури отписване на част от дълга и на практика получи разрешение да фалира, като преструктурира падежите на остатъка от него за следващите 50 години при преференциални лихвени проценти (и след като всъщност постигна икономически растеж през 2014 г. вследствие на редуцирането на данъците и малкото орязване на размера на склерозиралото си раздуто правителство), въпросната токсична гръцка култура отново взе връх и избирателите издигнаха тандем от непримирими социалисти, които за пореден път завлякоха икономиката в блатото. Разбира се, тук не спомага фактът, че от другата страна на масата за преговори стои друга дружина централни плановици – ЕС, МВФ и ЕЦБ. Въпреки това, Гърция между чука и наковалнята на два различни лагера от централни плановици именно защото електоратът в страната е твърде зает да се бори за „безплатни“ стоки, вместо за свобода.

Повечето страни изпадат в беда, но някои са по-добре от други

Всяка суверенна държава може да започне да харчи твърде много и да се вкара във финансови проблеми и повечето страни минавали по този път. Не беше чак толкова отдавна (през 1976 г.), когато Британия беше принудена да следва заръките на МВФ и предаде фискалния си суверенитет на тази институция. Към втората половина на 70-те години в страната цареше отявлен хаос. Америка фалира тайно по международните си облигации през 1971 г. и изпита инфлационна криза през остатъка от десетилетието. Но и двете страни се възстановиха. Както сториха Чили, Уругвай и Филипините след фискалните и финансовите си проблеми от 70-те и 80-те години.

Но други страни не се изправят на крака и според мен това се случва, когато масовата култура е или се е превърнала във фундаментално антикапиталистическа и хората масово се отдават на зависимост от държавата от люлката до гроба. Освен Аржентина и Венецуела политиците са докарвали и други страни до тежки кризи. Сред тях са Зимбабве, Гана, Боливия, Нигерия, Русия, Турция, а вече и държавите в Южна Европа. Електоратите в тези държави изглежда не се учат от грешките си, тъй като сякаш не желаят или не могат да открият урока сред интелектуалната мъгла на културния си zeitgeist.

Но в действителност урокът е ясен. Икономическата криза може да върне в правия път едно фундаментално про-капиталистическото (или предимно про-капиталистическото) общество, което е загубило посоката си. Но няма гаранция, че то ще може да се възстанови, ако на културно равнище вече е изпаднало до инфантилен антикапитализъм, нефункционален етатизъм и антагонизъм спрямо предприемачеството и личната отговорност. За тези индивиди кризата може да донесе не възстановяване, а по-дълга и дълбока криза. Само културна промяна, задвижена от разумни идеи, може да създаде в Гърция (а и в другите южни страни) плодородната почва за приемането на действителни решения. Необходимостта от разпространяването на добрите новини за свободата и свободните пазари очевидно е изключително належаща.

Превод: Даниел Василев

Оригиналния текст на английски език можете да намерите тук.

a culture shift resulting from the spread of sound ideas can make Greece (and other countries) a fertile ground to accept real solutions. The need to spread the good news of liberty and free markets is clearly as urgent as ever.

[1] „Фрокстериртет“ („измамен остеритет“) – увеличаване на държавните разходи и данъците, с което се цели създаване на впечатление за намаляване на правителствените плащания, докато в действителност те нарастват – бел. прев.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!