Капиталът 2.0: Ролята на собствеността и правата при капитализма и антикапитализмът без маска

Напоследък ставам свидетел на непрекъснати нападки срещу лошия капитализъм, който съсипвал света. По всички медии, и най-вече в социалните, това е топ теза. Това е изключително странно явление като се има предвид, че практически всичко, което човечеството е постигнало – технически прогрес, продължителност и качество на животa, чиста околна среда (чудесно е описано тук) – се дължи на капитализма или свободния пазар. И това няма как да бъде отречено, а и всички знаем до какви ужасяващи последици водят всички съществували до момента алтернативи с „-изъм“ накрая, да не говорим, че икономически те никога не могат да работят.

Според мен фундаменталният проблем се състои в различното разбиране, което се влага в понятието „капитализъм“. За повечето хора капитализмът е система, в която печели само този, който държи капитала. Под „капитал“ те разбират парите и собствеността върху средствата за производство. А под „капиталист“ разбират човек, който живее от рентата от капитала си и не си мърда нито пръста, нито мозъка. Това е отровното наследство на писанията на Карл Маркс, което създава абсолютна заблуда и води до истории като тази в Гърция. „Моята борба“ на Адолф Хитлер буквално бледнее в сравнение с уврежданията, които „Капиталът“ е нанесъл на обществото и разбирането му за капитализмас.

Под „капитал“ аз, а и всеки разумен човек, би трябвало да разбира всичко, което един индивид притежава и чрез което може да създава стойност за себе си и околните. Това включва тялото, знанията, уменията, въображението, целеустремеността, волята, както и всичко онова, което сме произвели, а не сме потребили (т.е. сме спестили) – нещата, които можем да впрегнем, за да създаваме, да печелим и да живеем по-добре. В този смисъл частната собственост стои в основата за разбирането и функционирането на парите, капитала и пазарите.[1] Но освен от частна собственост се нуждаем и от две основни права на всеки индивид, а именно:

1. свободно и неограничено да търси приложение на базовия си личен капитал (умения, знания, предприемчивост), тоест да произвежда и получава възнаграждение чрез него;
2. свободно и неограничено да избира как и за какво да обменя плодовете от приложението на капитала (труда) си, тоест да купува, инвестира или дарява.

Това е свободен пазар. Това е различното от феодализма и комунизма, където практически нямаш нито едно от двете права. Да си антикапиталист означава в някаква степен да отричаш тези две права (както и правото на хората да притежават неща). Да си антикапиталист означава да харесваш:

• хората да не могат свободно да използват колите, жилищата, пералните, тенис-ракетите си, както намерят за добре (Uber, Airbnb…);
• данъци, които в името на уж благородни каузи реално ограничават избора как да си харчиш парите и създават солиден паричен поток, от който всеки с достатъчно власт може да прибира колкото си иска – подоходен, всякакви акцизи, различни ДДС ставки, депозитни такси и др.;
• задължаването на младите лекари да работят първо в България поне 5 години след завършване;
• принудителното плащане на здравни осигуровки на монополист, при които вноската ти да расте с нарастването дохода ти и след плащането им не ползваш услугите на здравната система, защото на този монополист логично не му пука за качеството на услугата;
• плащането на пенсионни осигуровки, при които вноската ти отново расте заедно с дохода ти, знаейки, че няма да получиш обратно почти нищо от тях, когато имаш нужда;
• идеята да си длъжен да плащаш за образованието на децата си с ясното съзнание, че образователната система е ужасно неефективна и в нея децата няма да натрупат капитал (знания, умения), чрез който да живеят добре;
• забраната на работодателите да избират служителите си по критериите, които смятат за адекватни за развитието на бизнеса си.

Примерите могат да бъдат хиляди.

Ако се върнем на двете основни права (плюс правото на частна собственост) на индивида при капитализма следва, че антикапиталистът е някой, който:

1. се страхува да живее от плодовете на собствения си капитал, защото явно не го счита за достатъчно конкурентен. Затова той предпочита да има „солидарност“ и преразпределение на благата, за да е сигурен, че ще има и за него. Освен това така се създава чуден поток от блага, към който човек само трябва да се привърже някак си и е уреден. Всъщност мечтата на антикапиталиста е да се превърне в собственото си разбиране за „капиталист“ (от втория абзац) и да рентиерства (следва Гърция!).
2. смята себе си за много умен, а останалите – за ужасно тъпи… Според него хората масово харчат парите си за „неправилните“ неща и затова свободният пазар няма как да работи. Защитниците на идеята за данък „вредни храни“ например мислят така: „Аз съм умен и консумирам умерено – не се тъпча с кола и чипс по цял ден – но те, невежите, ежедневно само това ядат, разболяват се и изпразват здравната каса. Затова трябва да има данък, за да им се влияе на избора.“ Тук, разбира се, антикапиталистът пропуска особения момент, че въпросната солидарна здравна каса съществува в този си вид заради неговия собствен страх, описан в горната точка. Така или иначе точно тази логика на висшия разум антикапиталистът използва за аргументация на всяко издевателство върху личния избор. И отново крайният резултат, на който се надява, е чуден поток от блага, където да се къпе в мечтите си.
3. смята себе си за морален, а останалите – за твари от ада, които, освен че харчат „неправилно“, никога не биха подкрепили доброволно никоя кауза. Защитниците на държавната природозащита например разсъждават така: „Аз съм духовно извисен и обичам природата, искам да я пазя, но те, гадовете, една стотинка не биха дали за нея. Затова трябва да се вземат данъци от всички, за да направи държавата това, което аз искам.“ Разбира се, тук основната идея е антикапиталистът да се окаже пак на брега на потока като изпълнител на проект примерно… От друга страна, там, където държавата играе най-малка роля в живота на хората, парите за благотворителност и членствата в организации с идеална цел са хиляди пъти повече (или са били хиляди пъти повече преди намесата на държавата в конкретната сфера)[2] отколкото у нас.

Като препрочитам отново последните абзаци, ми се струва, че съм описал доста добре профила на социалистическата интелигенция от близкото минало: комплекс за малоценност в комбинация с мания за величие и себеусещане за морално превъзходство. И ми става тъжно. Затова, дайте да се разберем:

Нашият капитал е всичко, което ни прави свободна човешка личност: знанията, уменията, волята и да, парите и собствеността ни също. Затова капитализмът е най-хуманната система, която може да съществува.

[1] Всъщност в брилянтното си есе „Economic Calculation in the Socialist Commonwealth” Лудвиг фон Мизес категорично доказва, че социализмът (и производните му) не могат да работят именно поради липсата на частна собственост и пазарни цени.

[2] Виж: David T. Beito, From Mutual Aid to the Welfare State: Fraternal Societies and Social Services, 1890-1967; Greg Scandlen, Mutual Aid Societies: It’s Amazing What People Can Do Together; David Green, The Evolution of Mutual Aid.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!