Видими и невидими ръце

Дъглас Расмусен[1]

Често се казва, че пазарите са водени „като от невидима ръка“, за да създадат ред и сътрудничество между хората. Пазарите постигат този хармоничен резултат посредством мотивите и взаимния интерес на всеки човек. Но съществува и друг, „по-стар“ метод на организация на хората, а именно начина на изграждане на общество около понятията за „добро“ и „лошо“. Това е пътят на етиката. Етиката, за разлика от пазара, изгражда организация между хората около автократични заповеди и директиви.

Това повдига въпроса: как може саморегулиращият се пазар и спонтанният пазарен ред изобщо да зависят от етиката? Има ли въобще смисъл да се насърчава етиката в системи, които възникват спонтанно и които се саморегулират? Пазарът и етиката не са ли две противоположни, а не взаимодопълващи се принципи на организация?

Видимата ръка на етиката и невидимата ръка на пазара

Свободният пазарен ред не използва етиката при решаването на проблема с координирането на хората в обществото. В голяма част от случаите ние дори не познаваме хората, с които взаимодействаме, за да можем да им направим етическа оценка. Тази „имперсоналност“ със сигурност е добро нещо. Така можем да взаимодействаме и да се облагодетелстваме от много хора, без да се налага да се притесняваме дали те споделят нашите възгледи за правилно и грешно, или дали нашите принципи са едни и същи. На пазара търгуваме, извличайки взаимна изгода от търговията, и след това всеки продължава по пътя си.

Поради тази причина някои хора считат, че пазарният ред в най-добрия е случай лишен от морал, а в най-лошия е неморален. Други дори все още прегръщат идеята, че пазарите произвеждат „хаос“ и настояват като основа на социалното взаимодействие да се използват морални директиви. Това със сигурност ще вкара етиката в полезрението ни, но целият аргумент е базиран на презумпцията, че пазарите произвеждат хаос. Затова нека се придържаме към идеята, че пазарите могат да координират действията на хората безупречно, въз основа на общата полза и взаимното съгласие. Ако приемем това твърдение за вярно, то за какво ни е етиката? А ако все пак от етиката има някаква полза няма ли тя да е от твърде малка важност за един пазарен ред?

Първо, ние знаем, че не можем да оставим хората да правят каквото си поискат в нито един социален ред. Не би трябвало да можем да учредим компанията „Убийство“ АД. Изглежда, че дори и при свободен пазар трябва да има определени правила. Това предполага, че етиката има своята роля за установяването на тези правила от самото начало. Но защо тогава да не позволим всичко да бъде уредено от етиката? Защо се позоваваме на етиката в отделни случаи, а не във всички? Можем да кажем, че спираме да използваме етика там, където личният интерес на участниците започва да работи по-добре от командите, давани от видимата ѝ ръка. Това заключение, за съжаление, ни води до задънена улица, когато се опитваме да разберем как да процедираме.

Например от едната страна можем да поставим хората, които в по-малка степен се интересуват от това коя система работи, но за сметка на това искат да са сигурни, че всички правят „правилното нещо“. От другата са тези, които се интересуват от това, което работи на практика, но не са съгласни кое работи най-добре. Накрая, с изключение на малцинството, което напълно отрича пазара, стои групата на тези хора, които смятат, че пазарът може да работи само в някои ограничени сфери и че етиката е най правилният начин за организация на хората. Всички те са опоненти на свободата, предлагана от пазара, и сякаш ако изберем обратния вариант (в който пазарът доминира), автоматично би се приело, че окуражаваме културата на личния интерес вместо тази на етичната отговорност, тъй като етиката като цяло изглежда почти несвързана с ежедневните действия на пазара .

Въпреки всичко, ние смятаме, че това привидно „игнориране“ на етиката не е само обосновано, но дори я прави по-уважавана. В известен смисъл тук по-малко означава повече. По-малкото подчинение на командите и директивите на публично ниво би означавало по-голямо почитане на етиката като цяло. Ние не казваме, че свободата на пазара ще направи хората по етични. Можем да смятаме, че това е възможно и дори вярно, но въпреки това нашата идея е друга. Нашата теза е, че този начин на организация на обществото – предоставянето на прости правила на хората, които са свободни да взаимодействат помежду си на базата на личните си интереси, планове или проекти – придава огромна важност на етиката в обществото. Под „огромна важност“ не визираме, че задължително ще станем свидетели на много по-етично поведение или че обществото ще работи по-добре. Ние имаме предвид, че в условията на прости общи правила обществото ще предостави на етиката много по-важна роля.

Етичните принципи – формирането

В тази връзка има два възможни пътя. Или обществото ще е организирано около няколко етични принципа или „пакет“ от такива, като в този случай целта на индивидите в обществото ще да живеят според тях, или хората ще трябва да изберат няколко фундаментални принципа, като останалите ще могат да следват освен тях и свои собствени принципи. Видно е, че пазарното общество е пример за втория сценарий. Разбира се, това поставя въпроса: кои принципи да са централни и защо?

Може би трябва да формулираме този въпрос другояче. Вместо да приемаме, че всички са наясно какво е етика и политика, нека зададем някои основни въпроси. Например, какво е етика? Ние дефинираме „етика“ като процеса, чрез който хората определят как трябва да живеят. По конкретно, етиката подсказва какви действия трябва да предприеме човек, за да живее добре. Когато формулираме тази дефиниция на етика на преден план излиза фактът, че правилното поведение за един човек не е задължително правилно за друг. Ако това е вярно, то тогава пазарният ред позволява и насърчава плурализъм в начините на живот. Това не е нашата основна идея, но е важно да се вземе предвид, когато говорим за етика и пазари. Ако съществува повече от един начин да се живее добре, следва, че пазарът може би е най-добрият организационен принцип, който припознава тази истина..

Разбира се, човек може да не живее добре дори и при плурализъм и свобода. Пазарният ред може да позволи на някой да злоупотребява с или да загърби изобщо отговорността си да живее добре. Така изглежда, че пазарът не е нито поддръжник, нито противник на добрия живот. Той може да се използва по двата начина от всеки отделен човек. Но този отговор не ни помага да разрешим проблема, върху който сме се фокусирали. Това е така, защото ако се запитаме какво е етика, то може би трябва да се запитаме и какъв е социалният проблем, който се опитваме да разрешим и в резултат на който изобщо се повдига въпроса за етиката. Ние вече знаем част от отговора: нуждаем се от някои правила, за да можем да живеем сред други хора.

Но в светлината на казаното от нас тези правила трябва да отговарят на две характеристики едновременно. Първо, те трябва да са еднакво приложими към всички в обществото. Недопустимо е те да се прилагат към някои хора, а към други – не. Същевременно правилата трябва да се прилагат към всички, но и да вземат предвид факта, че има различни начини да се живее добре. Това означава, че етичните норми трябва да отчитат плурализма, който споменахме по-горе, като в същото време да продължават да третират всички еднакво. Не можем да си позволим отново да паднем в капана на опитите да принудим всички хора да живеят по един и същ начин. Това ще унищожи разнообразието, необходимо за постигане на етически плурализъм, което пазарът щедро ни позволява да развиваме. Не можем да заемем позиция, отричаща основните правила. Трябва да гледаме общото и конкретното на нещата едновременно, независимо кой ръководен принцип ще избере обществото.

Изглежда все още сме в безизходица. Какъв вид правила или принципи могат да се приложат към всички, да предоставят плурализъм при формите на добър живот и в същото време да не ни тикат към един тип живот за сметка на друг?

Различни видове етични принципи?

Преди да отговорим на този въпрос трябва да разгледаме още една възможност. Може би не всички етични принципи са от един и същи тип. Възможно е едни принципи да са от един вид, а други – от друг и само някои да са релевантни към разглеждания от нас проблем. Друг начин да изложим въпроса е като приемем, че някои принципи са подходящи за разрешаването на проблема как да живеем сред останалите, а други дават отговор на въпроса как да живеем добре. Но това може да не е съвсем вярно, защото добрият живот е възможен само когато сме заобиколени от други хора. Може би тогава трябва да се насочим към принципи, които отчитат самата възможност на добрия живот сред другите, и принципи, които се отнасят към добрия живот, включително и когато сме сред останалите хора. Ако си отворен към тази идея ти вече си готов да видиш решението на проблемa.

Кое е тогава нещото, което: а) е приложимо към всички; б) е приложимо във всяка една етична ситуация; в) не подтиква обществото към един или друг начин на живот; д) е нещо, в което всеки от нас намира своя етичен интерес, когато действа? Възможно ли е въобще да има такъв принцип?

Ние мислим, че това е принципът на „саморъководството“ (“self-direction”). По конкретно, етичният принцип е, че първият принцип на обществения ред трябва да е да защитава правото на саморъководство. Под „саморъководство“ нямаме предвид нещо сложно, а просто правото на свободен избор на действие. Не е необходимо човек да е автономен – това означава да разполага с цялата релевантна информация и способността да размишлява – нито да може да решава правилно. Човек трябва просто да има възможността да избира, независимо от системата на ограничения, срещу която се изправя. Нашето разбиране за саморъководството е толкова семпло, защото, за да може всяко действие да се приеме за етично, то трябва да бъде извършено чрез свободен избор и да носи със себе си отговорност. В случай, че индивидът не прави свободно своя избор или носи отговорност за решенията си само при условие, че той ги е взел при наличието на пълна информация и богоподобно знание за ситуацията, тогава нямаше да има етика.

Най-очевидният и често срещан начин за ограничаване на саморъководството е използването на физическа сила. Може да има и други начини, но този е най-разпознаваем и най-лесно предотвратим. Понеже нашият принцип трябва да е общовалиден и публичен, той трябва да може лесно да се идентифицира, а не да бъде твърде подробен или неразбираем. Обичайните престъпления като кражба, изнасилване, убийство, нападение, измама и подобните изпълняват тези критерии доста добре. Ако не допуснем тези неща в обществото има голяма вероятност хората масово да се направляват сами (т.е. да извършват саморъководство).

Защитавайки саморъководството на хората ние не се опитваме да ги направим добри или да повишим ефективността на това им действие. Всъщност, защитавайки правото на саморъководство ние се опитваме да дадем шанс на етиката. Ако считаме, както вярваме ние, че саморъководството е в основата на всяко действие, което наричаме етично, то учудващото заключение е, че в условията на пазарна система, в която свободата се цени високо, всъщност даваме най-големият шанс на етиката и на етичното поведение!

Но само защитата на саморъководството все още не означава, че ще имаме едно напълно етично общество. Неговото съществуване зависи от това дали хората упражняват свободата си по етичен начин. Забележете, че ако вие не използвате вашата по етичен начин, това не ме възпира да използвам моята по такъв начин, понеже това, което защитаваме, е правото на саморъководство, а не конкретни форми на саморъководство. Забележете също, че ако се опитваме да наложим нещо повече от правото на саморъководство има голям шанс по този начин да подтикнем индивидите към някои точно определени видове саморъководство и да ги отблъснем от други. Изглежда или трябва да възприемем свободата напълно като ръководен обществен принцип, или да я отхвърлим изобщо. Но ако я отхвърлим, то изненадващото заключение би било, че с нея изоставяме главния критерий, според който едно действие може да се разглежда като етично. С други думи, ние трябва да имаме предвид един етичен принцип, за да можем да защитим друг етичен принцип – в конкретния пример трябва да защитим това, което е фундаментално за всички други действия в социалния контекст. Разменим ли приоритетите ще открием, че разрушаваме основите на етиката.

Да направим етичните действия възможни

Изглежда сякаш пазарните общества са безразлични относно етиката, но ако това е вярно, то е вярно защото само те правят разлика между етичните принципи, които правят етичните действия в обществото възможни, и етичните принципи, които ни диктуват какво трябва да направим, за да живеем добре или за да изпълним определен ангажимент към себе си или другиму. Това е само още един начин да кажем, че пазарният ред не трябва да бъде разбиран като етична философия – и за това има добра причина. Той не е философия на етичния живот. Той просто трябва да бъде установен, за да гарантира възможността за етично поведение. Опитите ни да постигнем повече само ще навредят на тази основна цел. Това може да е далеч от житейската философия, но е в хармония с истината, че добрият живот може да бъде осъществен само от хората, които са отговорни за собствените си действия.

Ние можем да заключим, че либералният пазарен ред води до разпознаването на централната роля на саморъководството за морала и от там важността на нуждата да я защитаваме. Разпознаването на това по естествен начин ще се прояви като подозрителност към всеки опит за подмяната на саморъководството с някаква друга предначертана морална траектория, независимо колко привлекателна изглежда тя. Нормите, защитаващи саморъководството, могат да бъдат променяни само в негово име, иначе то трябва да бъде оставена на мира, за да бъде прилагано. Скритата мъдрост на класическия либерализъм и причината за неговия невероятен успех на практика е проникновението, че колкото по-малко етиката е обект на политиката, толкова повече тя ще процъфтява в едно общество. Въпреки че има солидни доказателства в подкрепа на аргумента, че либералният ред увеличава благоденствието на хората, сякаш остава невидимо, че той позволява едно по-дълбоко и по-важно нещо. Либералната организация позволява на индивидите да бъдат хора и по-точно да използват своите специфични човешки качества – да разсъждават, да преценяват и да изпитват социална загриженост – когато формират целите си и методите за тяхното постигане. Пазарният ред в такъв случай не е дехуманизираща институция, а най-човешката и етична измежду всички.

Оригиналния текст на английски език можете да намерите тук.

[1] Дъглас Расмусен (роден 1948 г.) е професор по философия в St. John’s University, където преподава от 1981 г.. Негови публикации могат да бъдат намерени тук.