Левичарски размисли и страсти

Основно качество на левите интелектуалци е тяхното тотално отричане на реалността. В своята борба за „справедлив свят“ те умело използват изразните средства на Големия брат (не този от телевизията, а този от романа на Оруел “1984”), като лесно успяват да хвърлят в тежка заблуда аудиторията си, наричайки свободата робство, войната – мир, а невежеството – блаженство. Очевидно следват заветите на своя колега социалист Йозеф Гьобелс, разчитайки, че лъжата, повторена многократно, ще стане истина.

Поводът за тези размисли е поредният продукт на лявата публицистична мисъл у нас. Става дума за наскоро публикуваната статия на Александър Симов, в която той се опитва да опровергае „десните“ икономисти, които „съскат в сутрешните блокове“ на телевизиите и се опитват да заблудят целокупния български народ, че сега живеел по-добре, отколкото преди 10-ти ноември.

“Е, да, ама не. Колко е тъжно да си десен икономист в България! Постоянно им обясняваш на тия лузъри, че живеят десет пъти по-добре, отколкото преди 1989 година, че трябва всеки ден да се молят пред портрета на Лудвиг фон Мизес, а те пак реват – бедни сме, нещастни сме!” – саркастично се възмущава авторът.

Действително е тъжно да имаш десни (да не говорим за либерални или либертариански) разбирания в България, особено когато виждаш как уж десни партии постоянно предлагат леви реформи. Интересна е забележката по отношение на Мизес (известен икономист, виден представител на Австрийската икономическа школа). Очевидно Симов смята, че проблемите на България са произлезли от идеите за индивидуална и икономическа свобода, защитата на частната собственост, свободните пазари, стабилната неинфлационна (или може би дори оставената на свободния пазар) валутна политика и държавна ненамеса в икономиката, които са фундаментът на Австрийската школа. Но наистина ли това е така и има ли основание лявото интелектуално крило у нас да вини за нещо десните икономисти? Разбира се, че не! Ако политиците някога се вслушваха в про-пазарните икономисти, можеше днес България да не е на опашката в Европейския съюз. Но както знаем нито Владимир Каролев, нито Красен Станчев, нито пък Георги Ганев са заемали поста министър-председател някога.

Но какви все пак са левичарските аргументите срещу мрачните сили на злото (т.е. на про-пазарните идеи)? Разбира се, те са напълно волунтаристични, но представени с необходимия пролетарски патос на невзискателния чичател могат да се сторят доста състоятелни.

На първо място, лявата интелигенция яростно твърди, че днес животът е много по-тежък, бедността много по-голяма, а неравенството – направо непоносимо. Според Симов е абсолютна лъжа мнението на Георги Ганев, че днешният стандарт на живот е значително по-висок, отколкото преди 1989 г.

„Кое говори за по-висок стандарт на живот, според него? Ами това, че днес можело да се купят много повече цветни телевизори, хладилници и автомобили.“ – лявата мисъл някак не може да приеме това за аргумент. Фактът, че днес стоките са навсякъде около нас в изобилие, това, че магазините са препълнени и се надпреварват кой да предолжи по-примамлива промоция, че всякакви марки автомобили са на един хвърлей разстояние, както нови, така и втора ръка, доста тормози социалистите. Тъжно им е да преглътнат факта, че в техния строй всички тези блага са силно ограничени и дефицитни. Но „гроздето е кисело“ си остава аргумент, така че изобилието от достъпни стоки, изглежда не е достатъчно, за да убеди един заклет социалист, че животът му сега е по-добър, отколкото преди. Но от какво има нужда той тогава? Много просто – за него е достатъчно никой друг да няма повече от него, никой да не е по-богат от него, никой да не е по-успял от него. Разбира се, всичко това, облечено в мантрата за „социална справедливост“.

Четем нататък:

„В България успяват тези, които са готови с часове да цитират Айн Ранд или да пишат умопобъркващи статии за позитивна психология, но никога да не са печелили друго, освен държавна поръчка.“ – изглежда освен Мизес, Айн Ранд също се явява главен идеолог на българската бедност. Изглежда също, че според социалистите в България може да се забогатее само с цитиране на философски трудове и обществени поръчки. Обществените поръчки обаче нямат нищо общо с така омразния им свободен пазар и капитализъм; напротив – те са израз на социалната политика на държавата, на „грижата“ за хората (тоест на злоупотребата с чужда собственост). Социалистите не приемат също, че в България немалко хора успяват да забогатеят и с честен бизнес. Всъщност, един от най-добре развиващите се сектори у нас – IT секторът, работи изцяло на принципа на свободния пазар и частната инициатива без държавна намеса.

„Тъпите и меланхолични българи не искат да се примирят с икономика, която произвежда само сервитьорки, стриптизьорки и служителки в кол-центрове, ами отново и отново сънуват държавата си поне с някакви предприятия.“ – продължава Симов с така характерния за него сарказъм.

Поредната лъжа отляво е, че пазарната икономика произвеждала само сервитьорки и стриптизьорки, а истинската икономика била тази на тежката индустрия. Но тук не можем да виним Симов, самият той неведнъж е признавал, че не е икономист и не разбира от икономика.

Затова нека разясним и на него: пазарната икономика произвежда кадри, от каквито пазарът има нужда. А пазарът има нужда от такива специалисти, които произвеждат стоките, желани от потребителите (в това число и самият Симов). И те не са само сервитьорки и стриптийзьори, а доста широка гама от професионалисти.

Позицията на Симов, че свободният пазар бил произвеждал „само сервитьорки, стриптизьорки и служителки в кол-центрове“ по ирония на съдбата се оборва от социалистическа Венецуела. Днес, освен хиляди гладуващи и мизерстващи хора, тя произвежда и изключително много проститутки и стриптийзьорки, тъй като това е един от малкото начини да се сдобиеш с долари, които се търгуват изключително скъпо на ценния пазар. А именно черният пазар в страната е единственото място, на което човек може да се сдобие с много стоки от първа необходимост, които – благодарение на чудодейния социализъм, към който Симов иска да ни върне – липсват в магазините.

За ужас на социалистите обаче пазарната икономика произвежда и неравенство. Това е неоспорим факт. Но дори малките деца знаят, че неравенството само по себе си не е нещо лошо. Хората нито се раждат, нито умират равни – едни са по-кадърни от други, едни са по-работливи от други, едни са по-мързеливи от други. Пазарната икономика дава равна възможност на всеки да произвежда блага и да забогатява от това, а характерното за нея неравенство е израз точно на това – тези, произвели повече блага, са доста по-богати от онези, които не са.

Но социалистите никога не са се стремяли към богатство. Техният стремеж е към равенство – равномерно разпределение на бедността, което да създаде привидно чувство за справедливост и благоденствие.

Икономиката на днешна България е в значително по-добро състояние, отколкото през 1989 г. По данни на Световната банка, днес имаме БВП в размер на около $56 млрд. спрямо $20 млрд. през 1989 г. – изглежда, че икономиката се справя доста по-добре без бленуваните от социалистите пушещи комини.

Друг добре известен факт е, че великата индустрия на социалистическа България с гръм и трясък фалира не веднъж, а цели три пъти (и още веднъж през 1996 г.). Провалът, разбира се, е напълно закономерно следствие от невъзможността в условията на социализъм да извършва икономическа калкулация. Резултатът от това беше, че България силно изостана от относително по-свободната част на света – докато свободните държави трупаха капитал и богатство, централните плановици у нас си играха на ТКЗС-та, АПК-та и петилетки. Трудно се наваксва такова изоставане. Не е лошо да се припомни също, че именно Социалистическата партия (с която авторът е в другарски отношения) беше главен участник в социално-икономическите процеси в България след 10-ти ноември. Именно отказът на левите властимащи да приемат идеите на икономистите, защитаващи свободните пазари, доведе до челния сблъсък на волунтаризма с пазарната реалност през 1996 г., което само по себе си успя да причини солидно количество бедност (хиперинфлацията унищожи малкото спестявания, които хората бяха успели да натрупат).

Но най-тежката последица за днешните несполуки е изхабеният човешки капитал по време на 50-те години социализъм. Поколения българи израснаха и бяха възпитани в една антипазарна среда, въздигаща в култ бедността и осъждаща богатството, с несъществуваща частна собственост над средствата за производство, с разбирането, че „търговец“ е мръсна дума, а тракторист е по-престижна професия от лекар. Комунистическата власт в България успя да ликвидира нормалните ценности и да ги замени с фалшиви такива, изпълзяли от трудовете на Маркс и Енгелс.

По тази тема може дълго да се говори и пише (всъщност доста книги вече има на пазара и всеки може да чете, ако иска). Но най-добре можем да обобщим ситуацията с един цитат на Маргарет Тачър (която май покрива Симовите критерии за #психодясно):

„Социалистите и комунистите са най-безсрамните хора на света. След като създадоха толкова много проблеми, те се опитват да прехвърлят върху нас вината за трудностите, възникващи при решаването на същите тези проблеми.”

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!