ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Днес е 15-ти септември – денят, в който всички ученици се отправят към любимото училище. Или поне така се опитват да представят ситуацията авторите на родните читанки. За съжаление обаче ситуацията далеч не е толкова розова. Дори напротив. Положението на българското образование е толкова критично, че всяка изминала година, през която се отлагат необхдимите реформи, нанася непоправими и неизмерими щети на хиляди хора у нас.
Образователната ни система се намира от дълго време в един своеобразен колапс, виден за мнозина, но първопричината и съответстващото ѝ решение някак си убягват на широката публика. Различни обществени групи си разменят обвинения от най-различен характер: държавата е виновна, че плаща малко на учителите; учителите са виновни, че не си вършат съвестно работата; родителите са виновни, че не възпитават децата си правилно; учениците са виновни, че не се отнасят сериозно към образованието и т.н. Във всички тези твърдения може би има известна доза истина, но никой не казва кое стои в основата – държавният монопол в образователната система произвежда функционална неграмотност и ефективно унищожава човешки капитал.
Централното планиране в сферата на образованието, основаващо се на принципа, че всяко дете трябва задължително да получи безплатно и строго регулирано то държавата образование, стриктно съобразено със стандартите на Министерството на образованието, е пагубна за бъдещите поколения и за така желаното от всички повишаване на жизнения стандарт. Причините за това са криворазбраната мисия на училището (обучението) в живота на хората и невъзможността на държавните чиновници да разберат от какво има нужда пазарът, а от там и тотално грешната стратегия при изпълнението й.
Образованието – цели и проблемът с икономическата калкулация
За повечето хора целта на образованието е да социализира човека, да възпита у него общоприетите морал и ценности, да му даде обща култура, да го подготви за живота и т.н. Но поддръжниците на тези идеи пропускат, че единствената валидна мисия на „училището“ е да капитализира човешкия потенциал и да подготви човека за успешна реализация на свободния пазар. Всички останали резултати са допълнения с незадължителен характер. Нещо повече – идеята за държавата и нейното образование като възпитател е ключова за всички леви тоталитарни режими. Именно индоктринацията на младото поколение може да гарантира стабилността на един деспотичен режим в бъдеще време, затова е опасно да твърдим, че държавата трябва да възпитава морал или ценности. Но нашето образование се проваля именно в изпълнението на основната си мисия, откъдето произхождат всички проблеми, анонсирани в обществото.
И това не трябва да ни учудва. Няма как една дълбоко антипазарна централно-планова система да произведе пазарен продукт с висока добавена стойност за свободния пазар. Тук отново можем да обърнем внимание на проблема с икономическата калкулация. В своята същност, образованието е икономически процес – родителите харчат средства (при държавното образование по-голямата част от разходите се правят от данъкоплатците), децата изразходват солидна част от своето време, а работещите в системата предлагат своята услуга. Но тъй като отсъства доброволният момент на размяна на средствата (както при покупка в магазина, например), отсъства и качеството (винаги субективно понятие!), което се появява в конкурентна пазарна среда. Вместо това имаме процес, който започва с насилствено отнемане на доходи чрез данъци, минава през централно планиране (съставяне на държавни стандарти, учебни планове, учебници и т.н.) и под формата на принуда (Чл. 52 от Конституцията на Република България) се изразява в налагането и изпълнението на централния план.
Нека за момент оставим първата част от този процес, която сама по себе си е достатъчен аргумент против тази система, и разгледаме останалите две.
В планиращата част на процеса доминира не нормалната пазарна логика, а смесица от лобизъм, политически интереси и ирационална „научна“ мисъл. Учебните планове нямат почти никаква връзка с реалния живот, основават се на количествени принципи (хорариуми) и доста често са поле на сблъсък между различни научни кръгове по високите етажи на регултарните органи. Изучават се предмети с излишна сложност, предмети с безкрайно съмнително практическо приложение, а в центъра на повечето програми стои предметът литература (по който задължително се държи матура и изпит след 7-ми клас), който не добавя абсолютно никаква стойност в настоящия си вид. За сметка на това липсват дисциплини с пазарна насоченост – предметите информатика и информационни технологии имат минимална връзка с пазарна на труда в сектора, при останалите връзката е на практика нулева.
Държавата няма и никога не може да има механизъм, по който да прецени индивидуалните особености и потребности на всеки ученик, да ги съобрази с изискванията на пазара и да осигури качествено обучение за всички. Единственият възможен подход за нея е да разглежда учениците като хомогенна маса от ЕГН-та, всяко от които получаващо планираното количество информация в насипно състояние.
Реализацията на образованието
В изпълнителната част на процеса положението е още по-тежко. Доста често, предимно според учителските синдикати се казва, че учителската заплата е твърде ниска и това демотивира учителите да си вършат съвестно работата. Трябва да се има предвид обаче, че трудно можем да очакваме мотивация за вършене на работа от държавни служители, каквито са учителите. И за това не са виновни те, а системата – тъй като не функционира на пазарен принцип, тя не притежава способност да генерира реални цени на труда, а от там и контрол на качеството. В тази среда учителят няма интерес да работи по-качествено, тъй като доходите му не зависят от това. Нещо повече – държавното финансиране стимулира немарливото отношение към работата (по-малко усилия за същата заплата означава по-висок КПД за учителя). Но дори и да допуснем, че заплатите могат да са високи, а учителите да са силно мотивирани, то и при перфектно изпълнение на плана (който несъмнено е лош, както отбелязахме по-горе), резултатите нямаше да се подобрят значително.
За потребителите на услугата е невъзможно да направят информиран и реален избор. Учениците и родителите, които легално ги представляват, не могат да разчитат на ценовата система, която свободния пазар би осигурил, за да се ориентират към по-доброто училище.
Липсващият пазар в сферата на образованието
Спокойно можем да кажем, че образователната система в България олицетворява победилия зрял социализъм – всички в системата са равни – и талантливите, и посредствените ученици и учителите; програмата е еднаква за всички, независимо от техните нужди; всички училища са безплатни и получават еднаква държавна субсидия,[1] независимо от качеството, което предлагат; всички звена от системата са под строгия йерархичен контрол на държавната власт с минимална възможност за свободна частна инициатива (която също се контролира стриктно чрез акредитациите).
В резултат на този корпоративен монопол (защото държавата с нейната институционална мрежа е една огромна копорация, ненаситна за публични средства, която не предлага нищо качествено насреща) излизащите от системата не са натрупали почти никакви полезни знания, а са изгубили 12 от най-важните години от живота си в безсмисленото изпълнение и преизпълнение на централния план. Фаталното в случая е, че от този момент нататък те трябва да се реализират на пазара на труда, за който са много слабо подготвени, а изгубеното време, няма как да се върне. В резултат на това наблюдаваме ниска производителност на труда, водеща до ниски заплати, висока младежка безработица, която по ирония се комбинира и с търсене на квалифицирани кадри от страна на бизнеса.
Но когато говорим за частно образование, винаги излиза на преден план левичарския аргумент: „Какво ще стане с децата на бедните родители?“. И отново трябва да припомним – образованието не може да бъде позитивно право. Тоест правото на образование за един не може да е обвързано със задължението на някой друг да му го осигури. Макар левите мислители да смятат, че колективното даване на дипломи ще доведе до колективно забогатяване (незнайно по какъв механизъм), образованието е индивидуална инвестиция в бъдещето, а причинно-следствената връзка между образованието и богатството е точно обратната. Родителите инвестират в своите деца, стараейки се да им осигурят възможно най-добрата реализация в живота.
В днешно време с развитието на интернет информацията е повсеместна и дори не е необходимо да се ходи на училище и да се харчат много пари, за да се получи качествено образование. Пример за това са многото добре платени програмисти, които са започнали образованието си самостоятелно вкъщи, без учители, без принуда, водени само от собствената си любознателност и находчивост.
Но лявата идея, че трябва максимално много хора да получат количество образование (защото държавата качество няма как да предложи), облечено в равенство, напълно опорочава процеса. Безконтролното производство на дипломи от страна на държавата, което е резултат от днешната система, има същият ефект като безконтролното печатане на банкноти – обезценяването им. Можем да твърдим, че за бедните семейства (а и за останалите) държавното образование е мечешка услуга, защото по този начин техните деца получават една безполезна диплома, срещу изгубено време, бивайки лишени от възможността да се ориентират на пазара на труда и да се опитат да се образоват според нуждите му и възможностите си.
Горното изложение красноречиво показва тоталния провал на държавното образование в България и спешната нужда от приватизация и дерегулация в сектора. Стандартизираният процес на обучение стандартизира единствено посредствеността, защото също както социалистическата икономика не може да произведе богатство за всички, а само равномерно разпределена бедност, така и държавното образование, не може да образова всички, а произвежда равномерно разпределена неграмотност.
Необходимите реформи обаче не се виждат на хоризонта…
[1] Която се предоставя за брой ученици, което допълнително изкривява стимулите в системата и води до разхищения, както прекрасно показа случая с училището в Пордим, в което на документи учат хора, които може би никога не са стъпвали в класната стая, но въпреки това данъкоплатците субсидират с хиляди левове.
Интересува ме какво ти е мнението за образованието в скандинавските страни, което е най-доброто в света, което също е и безплатно?
Напълно съм съгласен, че трябват реформи, но приватизацията на образователната система не е отговорът. Напълно споделям мнението ти с повечето статии, но тази не е от тях.