Една година от изборите – равносметката

На 5-ти октомври, точно преди една година, се проведоха предсрочните парламентарни избори, които доведоха на власт настоящото коалиционно правителство на Бойко Борисов. Годишнините обикновено са време за равносметка и анализ на свършеното и, макар че формално правителството бе родено на 7-ми ноември, в България законодателната и изпълнителната власт не са ефективно разделени, затова датата на изборите е добър ориентир.

За да оценим дали работата на централната власт за последната година е успешна, трябва да си поставим ясни критерии. Кое правителство може да се нарече успешно? Най-простият отговор е правителството, което максимално много се разграничава от намеси в икономиката и свободата на гражданите. С уговорката, че е некоректно да говорим за десни партии, политици или правителства, а по-скоро за конкретни десни или леви политики (приемане, поправка или отмяна на закони), най-общо можем да опишем едно нелошо правителство чрез следните характеристики:

• Провежда политики, свързани с намаляване и премахване на данъци.
• Поддържа стабилна фискална дисциплина и се стреми към бюджетни излишъци.
• Не провежда реформи, свързани с национализация или засилване на държавния контрол над отделните сектори на икономиката.
• Провежда реформи, свързани с приватизация и дерегулация на държавно доминирани сектори.
• Намаля размера на държавната администрация, съкращава държавни служители и максимално улеснява административната тежест над бизнеса.

Правителството на Бойко Борисов от самото си създаване обаче някак избяга от либералната идея. На първо място е противоречив самият състав на коалицията. Комбинацията от центристко-дясна (ГЕРБ), номинално дясна (РБ), социалдемократическа (АБВ) и националистическа (ПФ) партии изглежда твърде неестествена. Коалиционно правителство между две десни и две леви партии очевидно се основава на компромис в името на стабилността, а не на консенсус за определена фундаментална политическа линия (дясна или лява).

Очакванията от избраниците

От новата са власт се очакваше да извърши смели и радикални реформи в най-проблемните сектори в държавата – образованието, здравеопазването, социалното осигуряване, енергетиката, съдебната система, закономерно все държавно монополизирани области, нуждаещи се от приватизация и дерегулация, а при съдебната система – намаляване на зависимостта ѝ от силните на деня и реформирането ѝ по начин, който да защитава равнопоставено собствеността на гражданите.

Изненадващо или не, премиерът Борисов отстъпи четири от тези критични министерства на коалиционните си партньори. Реформаторите поеха образованието, здравеопазването и съдебната система, а АБВ – социалното министерство.

Реалност

Още с назначаването на Ивайло Калфин за социален министър стана ясно, че в тази област дясната реформа няма да се случи. Което е по-лошо обаче, министърът предприе предсказуемо леви реформи. Вместо да се насочи към демонополизиране на НОИ, дерегулиране на частните пенсионни фондове и преминаване към доброволен модел на осигуряване (каквато би била една дясна реформа), беше направен опит за национализация на частните пенсионни фондове (безпрецедентна лява политика за последните 25 години), беше заложен план за постепено увеличение на осигурителната вноска към НОИ с 2%, както и увеличаване на минималната работна заплата. Всичко това освен, че ще увеличи преразпределението на ресурси от държавата, по никакъв начин няма да може да гарантира разумни пенсии за бъдещите пенсионери (тъй като НОИ е една финансова пирамида или „пробита каца“, казано на жаргон, която няма изгледи да се оправи), а ще създаде неприятности и за настоящите работещи, тъй като цената на техния труд изкуствено (непазарно) се увеличава.

Но докато левите реформи са нещо очаквано от един социалист, то от страна на Реформаторския блок изненадите бяха по-неприятни.

Реформаторство без реформи

В образователното министерство дори не се заговори за реформа. Министър Тодор Танев не демонстрира никакво желание за приватизиране на елементи от образованието, на отпадане на излишните държавни стандарти (матури), на дерегулиране на учебните програми. Вместо това се появиха скромни идеи за въвеждане на дуално обучение, което най-вероятно ще бъде обречено на провал в условията на държавен монопол. Всичко останало бяха мерки с по-скоро козметичен характер (въвеждане на ръководства към учебниците), а някои даже напълно нелепи и анахронични (забрана за ползване на мобилни телефони в час, внесена от депутати от ГЕРБ). Освен всичко това, твърде популистки образователното и финансовото министерство решиха, че трябва да се налеят допълнително милиони левове в сектора и да се увеличат учителските заплати, което по никакъв начин няма да повиши качеството, а само ще увеличи преразпределението на чужди пари.

В здравното министерство нещата не са много по-розови. Големи надежди бяха възлагани на д-р Петър Москов, ръководна фигура в уж най-дясната партия в България, ДСБ. Необходимите на здравеопазването реформи – демонополизация на НЗОК, преминаване към пазарен модел на доброволно здравно осигуряване, дерегулиране на болничния и фармацевтичния сектор, бяха заменени с половинчати леви мерки, облечени във високопарни думи като „пациетът е в центъра на системата.“ Москов категорично обяви, че пазарната логика не важи за медицината и няма значение колко са здравните каси. Министърът предложи закон (който в последствие беше приет) за въвеждане на Национална здравна карта (Централно планиране) и разделяне на здравните пакети, но пак в рамките на монополиста НЗОК. Малък бонус получиха бъдещите специализанти, на които ще бъде позволено да сключват договор с НЗОК и да получават заплащане за труда си. Допълнително бяха предложени и някои откровено леви мерки – данък вредни храни и стриктни регулации на аптекие в страната, което тотално погреба надеждите за смислена реформа в сектора. Единственото що-годе добро предложение – това за приватизация на държавни болници, беше отхвърлено от мандатоносителите ГЕРБ.

Съдебната реформа остана известна в общественото пространство като исторически компромис. Реформата на Христо Иванов беше половинчато приета с помощта на партии като ДПС, АБВ и АТАКА (мнозинството в парламента достигна изненадващите 184 гласа), което само по себе си поставя под съмнение ефективността на поправката. Съвсем отделен въпрос е дали министър Иванов е адресирал реалните проблеми на съдебната система и дали тази реформа би могла да ги реши, дори в пълния си вид. Повече по въпроса може да прочетете тук и тук.

Към тези „постижения“ на властта трябва да добавим и настойчивите опити на финансовото министерство да затруднява своите данъкоплатци. Още през зимата министър Горанов показа ясно желание да не спазва фискална дисциплина и бюджетни излишъци и поиска разрешение от НС да емитира 16 млрд лв държавен дълг за следващите 3 години. Депутатите разрешиха и държавният ни дълг вече е над 30% от БВП. Наскоро пък стана ясно, че Министерството на финансите има желание да развали едно от малкото положителни неща на прехода – плоския данък общ доход, като даде възможност на общините да го увеличат до 12%, ако пожелаят. Това предолжение беше замразено поради наближаващите избори, но други такива като „данък смартфон“ или „данък градина на село“ изглежда ще бъдат приети.

Същевременно не се взимат никакви мерки за намаляване размера на разрасналата се държавна администрация и облекчаване на административната тежест над бизнеса. Не се предприема нищо за максимално освобождаване на пазарите, дерегулиране на търговията с горивата, намаляване на ДДС по примера на Румъния, елиминирането на регулаторните органи като ДКЕВР или Комисията за защита на конкуренцията, която наскоро тежко наказа едно от постиженията на свободния пазар – фирмата Uber.

Ако трябва да се обобщи работата на властта, то определено не може да бъде описана с думата „дясно“, камо ли като „либерална“. Десни реформи на практика липсват, освен някои козметични такива, като отпадането на осемчасовия работен ден, формалното отпадане на давността за престъпленията на комунизма и изявеното желание за либерализиране на енергийния пазар, което обаче на този етап остава само в сферата на пожеланията. Същевременно ключовите сфери, нуждаещи се от радикални реформи, или не се реформират, или се реформират по контрапродуктивен (ляв) начин. Ако се опитаме да извадим положителен извод от равносметката, в най-добрия случай той би бил „Можеше и да е по-зле“. Но ако сме реалисти, заключението би било, че въпреки номиналните партийните наименования реално правителството е изключително ляво, което е сериозна заплаха за икономическото развитие на страната.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!