ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Започвам този текст с едно важно уточнение – не гласувам, много отдавна не съм гласувал и няма изгледи в близко бъдеще да гласувам. В този текст ще разгледам една от основните причини за това – партийният принцип на избиране на народните представители и част от администрацията и пакетите от политики, представени от тях.
За рационалния избирател, поне на теория, гласуването е решаване на сложен ребус – от него се очаква да се запознае с платформите на партиите и, тъй като се предполага, че е напълно наясно със собствените си позиции, ценности и искания, да избере партията, чиито предизборни обещания и предишни политики са най-близко до тях.
Доколко този процес се случва в България и какви са истинските мотиви за гласуване на повечето избиратели е тема, която няма да засягам – за кебапчетата, парите на ръка, нашествията на автобуси и раздаването на държавни поръчки е писано много. Вместо това ще се съсредоточа върху проблемите, които поражда самият принцип.
Готовите пакети
Най-простата и често употребявана метафора на демократичния изборен процес е пазар – избирателите разполагат със своя глас, с който си „купуват“ политиците и партиите, които най-много харесват. Сравнението е още по-точно, тъй като основната задача на избраниците е да насочват в определени сфери средствата, събрани от тях под формата на данъци с предпоставката, че приоритетите им отговарят на предизборните обещания.
С това обаче приликите с пазара свършват. При обичайното пазаруване клиентът избира индивидуално всяка отделна стока и услуга според предпочитанията и възможностите си. На изборите, от друга страна, „клиентът“ взима решение между 5-6 напълно натоварени пазарски колички, които съдържат широка гама продукти, повечето от които нито се харесват на клиента, нито би му хрумнало някога да харчи парите си за тях.[1]
Именно това представляват партийните програми – цялостно предложение за мерки във всички възможни сфери, в които държавата има намеса, контрол или участие, които избирателят или одобрява, или отхвърля до една.
Редки са случаите, в които партии се създават и излизат на избори, заставайки зад една-единствена кауза, без да дефинират позицията си по всички други обществено важни въпроси (зелените партии са изключение, но в последно време и те все по-често се преориентират към по-широк спектър политики). Желанието да привлекат максимален брой гласове ги кара да предлагат политики в максимално много области и в полза на максимално много потенциални гласоподаватели; в резултат на това обемът на пакета предизборни обещания неминуемо расте.
Силно се съмнявам, че съществува избирател, който застава зад всяка една от политиките на партията, която подкрепя на избори. По-вероятно е той дори да не е запознат със съдържанието на повечето от тях, а да дава гласа си заради една или няколко политики, с които е съгласен, или дори само защото някое от лицата на партията му е симпатично. Това дори поставя под въпрос идеята за рационално гласуване, тъй като обемът информация, необходима на избирателя за наистина обоснован избор, става все по-голям и трудносмилаем с нарастването на броя на партиите. Дори обратното, предизвикателството при проучването на партийните обещания е в състояние да откаже мнозина от участие в изборния процес изобщо.
Пакетирането на политики създава значителен проблем и на двете страни в изборния процес – от една страна, гласувалите не са в състояние да одобряват и да отхвърлят част от предлаганите им политики, но и политиците не получават информация за това коя част от предложенията и обещанията им се радва на подкрепата на избирателите. В резултат на това, процес, който потенциално би могъл да носи много информация и на двете страни, се свежда до „харесва ми-не ми харесва“.
Това е още по-голям проблем за либертарианците (и сходните „нетрадиционни“ идеологии), чиито възглед не се вписват в програмата на нито една партия и не могат да бъдат поставени по традиционната линия от консервативни към либерални партии. Ако избирателят е в позиция, в която подкрепя ниските данъци и малката държава, но не и агресивната външна политика, характерни за консервативните партии, подкрепя широката лична свобода, но не и високото ниво на преразпределение и социални програми на либералите, то той е поставен пред (понякога невъзможен) избор коя от ценностите му е по-важна или да се въздържи от гласуване.
Друго следствие от пакетите политики е обезличаването на политиците – рядко се случва те да застават само зад определена политика на партията си, даже обратното – често им се налага да защитават идеи, тъй като те са част от „пакета“, дори и да не са съгласни с тях. Съответно в общия случай те биват идентифицирани не с личните си качества и заслуги, а като част от структурата на партията си и политиките, които тя предлага.
Тези проблеми, породени от предизборното окомплектоване на политики нямат очевидно решение, тъй като са част от механизма на представителната демокрация – трудно бихме могли да си представим представителство без партии и без избори. Настоящото положение няма да се промени докато държавата запазва правото си да провежда политики във всички области на социалния (и понякога на личния) живот. В този смисъл, избавлението от програмните пакети би могло да дойде единствено с приватизирането и прехвърлянето към пазара на все повече дейности и услуги, които днес се предоставят от държавата и съответно попадат под контрола на избрани политици.
[1] Не би било изненадващо, например, фирма да предложи на клиентите си пакет, който съдържа четка за зъби, паста и вода за уста, например. В случая с „купуването“ на партийни програми обаче става дума по-скоро за пакет, в който влизат паста за зъби, моторно масло и гранати.
