Свърши ли преходът?

Днес отбелязваме 26 години от падането на комунистическия режим и старта на т. нар. преход. Какво се случва на този ден – казано накратко, поради разпадащата се социално-икономическа система в СССР и Източния блок, социалистическите икономики не могат повече да живеят на изкуствено дишане и поведени от перестройката на Горбачов, започват процес на либерализация. Резултатът от това в България е отстраняването на Тодор Живков от всички ръководни постове в държавата последвано отначалото на демократичните промени.

26 години по-късно можем ли да кажем, че преходът беше успешен и изобщо свършил ли е той?

За съжаление и до ден днешен много хора, включително известни „сини“ политици, разказват историята по неправилен начин, оставяйки грешно впечатление. Най-тиражираният от тях израз, описващ промените, е „преходът от комунизъм към демокрация“. Това твърдение само по себе си е доста противоречиво, защото демокрацията в никакъв случай не изключва комунизъм. Тя е просто система, която ни казва, че всичко е позволено, стига мнозинството от гласуващите да го подкрепи.

Към какво трябва да е насочен тогава преходът от комунизъм?

Отговорът е прост – капитализъм. Социализмът (и комунизмът като негова радикална форма) е такава система, при която средствата за производство са колективна, а не частна собственост. Държавата, медиатор на колективната воля, притежава всички капитали, държи монопол над тях и ги управлява по такъв начин, че да задоволява постоянно нарастващите нужди на обществото. Колективното благо стои над индивидуалното и отделни индивиди могат да бъдат жертвани (в преносен, но доста често и в буквален смисъл) за осъществяването му. Капитализмът от друга страна изисква ексклузивна частна собственост на капиталите, свободна и доброволна размяна на произведеното и здрави пари (sound money). Държавната роля е сведена до минимум.

Къде сме ние преди 10-ти ноември?

Организацията на българското общество преди промените е типично социалистическа (някои апологети на комунизма се опитват да обяснят провала с понятието „държавен капитализъм“, но то е оксиморон). Частната собственост официално е забранена до преди указ 56 от януари 1989г. Държавата е монополен собственик на всички икономически мощности. Реален ценови пазар не съществува (освен пазарът „на черно“, който отразява някои реалности), всички цени и заплати се определят на принципа на централното планиране (тоест на сляпо). Индивидуалната свобода отсъства, границите са затворени, медиите са безкомпромисно цензурирани. Банкова система реално няма, БНБ се занимава с контрол на цените и централно планиране, левът е необезпечена валута, безконтролно печатана за кредитиране на държавните предприятие.

Тази система логично не успява да създаде нормални условия за живот, а след 10-ти ноември започват плахи опити за промяната й. Всички реформи спират след вота на доверие, изгубен от правителството на Филип Димитров, а даже и тръгват в обратна посока, след идването на власт на демократично избраното правителство на Жан Виденов. Историята от там нататък е добре известна.

Къде сме днес?

За да отговорим на този въпрос, трябва да видим какво сме реформирали и какво сме запазили от социалистическия режим.

Икономика: Отчайващо закъснялата приватизация на държавните предприятие все пак беше извършена и днес българската държава притежава относително малко активи. Има функциониращ частен сектор, всеки човек е свободен да създаде своя фирма и да я развива, но за съжаление държавата активно притоводейства на това. Съществуват множество регулаторни органи и механизми, по които властта може да влияе върху икономическите процеси, което противоречи на идеята за капитализъм. КЗК е добър пример за това как всеки по-находчив предприемач може да се превърне в потенциален престъпник.

Данъци: В социалистическото общество можем да кажем, че данъците клонят към 100%, тъй като работещите не работят за себе си, а за Партията, разчитайки, че тя ще задоволи поне част от техните нужди. Към днешна дата положението е значително по-добре, но не и в абсолютен аспект. Според различни оценки преразпределението на БВП (което е реалният показател за данъчната тежест) клони към 40%. Доста често се сравняваме със страни като Германия и Швеция, където процентът е над 50, но такова сравнения е несъстоятелно. Високите данъци не водят до просперитет, а точно до обратното. Правят се грешни причинно-следствени връзки между високия стандарт на живот в западните държави и високите им данъци. Едно общество, стремящо се към капитализъм, трябва да се бори за все по-малко и все по-ниски данъци (пример – Швейцария).

Образование и здравеопазване: Тук нещата са критично зле. Образованието функционира по същия начин, както през социализма – тотален държавен контрол, централно планиране, никаква връзка с индивидуалните потребности и пазара. Това е един от секторите, който се нуждае от спешна реформа, защото спокойно можем да кажем, че за българското училище 10-ти ноември още не е настъпил. Не много по-добро е състоянието на здравеопазването. Все още държавата е пълен монополист на здравноосигурителни услуги, на медицинско образование, на следдипломна специализация. По всичко личи, че както сред властта, така и сред обществото битува комунистическата пропаганда за лекаря като слуга на обществото, за медицината като благородна и безкористна дейност, неподчиняваща се на икономически закони, а думата печалба се възприема като кощунство що се отнася до медицинската дейност. Важно е все пак да отбележим, че с разрешаването на частната медицинска практика, пациентите все пак имат възможност за избор, а лекарите имат възможност да упражняват свободно своята професия и да получават разумни доходи напълно легално.

Енергетика: За съжаление и тук капитализмът отсъства. Енергийните мощности са или държавна собственост, или регулирани от нея. Не съществуват реални пазарни цени на електричеството и електропреносните услуги, ав центъра на системата са НЕК и ДКЕВР. Необходимите либерализационни про-пазарни реформи постоянно се отлагат, а държавните компании постоянно задлъжняват. Очакваме да видим обещаната реформа, която е планувана да влезе в действие през 2016г.

Полиция и съдебна система: За съжаление тук нещата също не са се променили твърде много. Системата на МВР функционира на принципа на привилегиите (освновополагащ за режима преди 89-та), като само преди броени дни служители протестираха, за да запазят заветните си бонуси (20 заплати при пенсиониране и др.). Отсъства контрол на качеството, работата се оценява на количествен принцип (прослужено време), а основната роля на полицията не е да защитава собствеността на хората, а да пази и да служи на властта (което е закономерна последица от това, че именно властта е нейният работодател). По отношение на съдебната система сме първенци по разходи като процент от БВП, но в същото време е публична тайна ширещата се корупция, неефективност и зависимост от силните на деня. Едва през 2015г. беше направен опит за реформа, който обаче остана в сферата на „историческия компромис“.

Държавен сектор, финансова система: България има силно разраснал се държавен сектор. По данни на НСИ за 2014г, заетите в публичния сектор са над 700 000 души, а което е  почти 1/3 от общата заетост. Тези цифри показват изключително високата роля на държавта в икономиката и на преразпределението като (фалшив) метод за просперитет. По отношение на бюджетната си политика държавата също не се справя добре. От началото на кризата Бойко Борисов говори за „затягане на коланите“, но всъщност от 2008г насам държавният бюджет е в константен дефицит, а значителни съкращения на държавни служители не са извършвани. По отношение на банковия сектор нещата са по-приемливи. След масовите фалити на банки през 1996-1997 страната е във валутен борд и левът е толкова стабилен, колкото и еврото. Но тъй като самото евро е необезпечена валута, зависима от политиката на ЕЦБ, не е съвсем правилно да смятаме, че сме си осигурили „здравите пари“, като условие за просперитет.

ЕС като алтернатива на СИВ: Очевидни са предимствата на настоящия икономически съюз, от който сме част. Той е замислен да функционира като един голям свободен пазар, където европейците безпрепятствено търгуват и се движат като по този начин просперират. За съжаление обаче политиката на Европейския съюз (която пряко ни влияе), не е особено про пазарна. Законодателството изобилства от регулации, като доскоро даже имаше квоти за млекопроизводителите. Все по-често се прокрадват идеи за хармонизиране на данъчните политики, които се отдалечават от идеите за свобода и свободен пазар. Еврофондовете от друга страна осигуряват комфортен ресурс, с който властта разполага за харчене (и злоупотреби), но който твърде погрешно се разглежда като жизнена необходимост за развитие на икономиката ни.

Равносметката, която можем да направим, като отговор на въпроса от заглавието е следната: Преходът не е свършил. В някои области той даже не е започнал, в други е спрял в начален стадий, а някъде има и обратно развитие. Все пак цялостното положение е по-добро, отколкото преди 26г. Свободата е налице, частната собственост е възстановена, макар и с всички уговорки по-горе. Дано след още 26 години социализмът да си е отишъл завинаги.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!