Шокиращо неравенство

 Браян Каплан*

Току що приключих неиздадения сборник „Неравенство и икономическа полтитика: Есета в чест на Гари Бекър“, редактиран от Том Чърч, Крис Милър и Джон Тейлър. За мен най-забележителната част от текста е тази на Джон Корхейн относно неравенството:

„Най-мистериозно е защо левите критици се фокусират върху единия процент в САЩ, като се има предвид, че живеем в ера на безпрецедентно изравянване?

Както Кевин Мърфи ни припомни наскоро, разликата в доходите между мъжете и жените се е свила драстично. Неравенството между държавите и между хората навсякъде по света, също намалява драматично, макар и неравенството в доходите на жителите на развитите страни да се увеличава. Един милиард китайци бяха спасени от страданието на тоталитаризма, също толкова индийци се измъкнаха от британския Радж-социализъм. Това са невероятни събития в човешкото развитие, и по стечение на обстоятелствата за световното неравенство. Със сигурност развиващите се държави има още много политически и икономически проблеми, но схващането, че „всичко отива по дяволите“ просто не е вярно…

Погледнете Версай. Никой, дори Бил Гейтс, не живее както Мария Антоанета. И никой в САЩ не живее като нейните крепостни. През 1960г. Мао Дзе Дун махна с ръка и 20 млн. загинаха. Същото стори и Йосиф Сталин през 1935г. Никой не декларираше големи доходи пред институциите, за да могат тогава икономистите да отчитат „неравенство“.  Противно на всякаква логика е да твърдим, че жителите на Фъргюсън, щата Мизури, вземайки предвид всичките им проблеми, живеят в по-голямо неравенство, отколкото през 1950 г. или 1850 г.

Защо има такова голямо значение за берача на зеленчуци във Фрезно или за безработния тийнейджър в Чикаго дали 10 от 100-те мениджър на хедж фондове в Грийнуич имат собствени самолети? Как въобще могат да знаят колко от последните летят с частни самолети? Те имат трудни животи и много проблеми, но каква част от тях са причинени от този топ 1%?“

Корхейн продължава:

„Чета Пикети, Саез, Кругман, Стиглиц, редакторските страници в Ню Йорк Таймс, за да намеря отговори. Те всички разбират, че неравенството само по себе си не е убедителен проблем, така че трябва трябва да ни предумат, че последното е в основата на друго социално или икономическо зло.

Ето едно такова. Икономистите от Standard and Poor наскоро публикуваха доклад за неравенството, предполагам като самоназидание, заради смъкването на кредитния рейтинг на американските държавни облигации.

„Както неравенството в доходите се увеличаваше преди кризата, американските домакинства взимаха все повече и повече дълг, за да се  изравнят със съседите си…“

Във Vanity Fair, Джо Стиглиц  пише по сходен начин, че неравенството е проблем, защото причинява:

„добре документиран ефект върху начина на живот –  хората извън единия процент, живеят все повече извън своите възможности.“

Аха! Нашият берач на зеленчуци във Фрезно чува, че броят на хедж фонд мениджъри в Гринуич с частни самолети се е удвоил и затова си купува пикап, който не може да си позволи. Затова, Стиглиц ни казва, трябва да смачкаме неравенството с конфискационен  данък върху богатството…, за да насърчим спестовността на по-долните класи?

Ако аргументът беше смислен, нямаше ли забраната на „Keeping up with the Kardashians“ да бъде далеч по-ефективна? (Или още по-добре, забрана на рап клиповете!). Ако проблемът на американските семейства с ниски доходи наистина е прекомерното харчене, не можем ли да измислим по-директно решение? Например, не може ли да премахнем огромното облагане на спестяванията, чрез социални програми?

Още един пример. Докладът на Standard & Poor’s разказва друга история: Неравенството е такъв голям проблем, защото богатите спестяват голям част от приходите си, а бедните не. Така че чрез трансфери от богати към бедни ще увеличим съвкупното потребление и ще избегнем “секулярна стагнация”.

Разбирам, сега проблемът се оказва твърде много спестявания, а не твърде много потребление.

Ние трябва трябва насилствено да преразпределям от богати към бедни, за да преодолеем парадокса на спестовността.

Може би правя от простото сложно, но нека разгледаме няколко причини, поради които това е непоследователно. Ако кейнсианските „разходи“ и „съвкупно търсене“ са проблемите зад дългосрочния нисък икономически растеж, (и това е голямо „ако“) то тогава стандартните кейнсиаснки отговори са много по-лесни решения от облагането на богатството и преразпределянето. Ето защо последователите на тази школа говорят за монетарни и фискални реформи, а не за конфискация с цел намаляване на неравенството, докато второто не стана наскоро политически популярно.

В серия от скорошни постове, Пол Кругман представя доказателства, че хората не осъзнават колко заможни са богатите, оплаква факта, че те живеят отделни животи и призовава, за данъчна конфискация, за да се елиминират „вредните ефекти“ на прекомерното потребление. Е, доволен съм, че логическа последователност не е възпрепятствала тези аргументи.“

Малко мъдър цинизъм в духа на Гордън Тълок:

„Най-често срещаният аргумент е, че трябва да намалим доходното неравенство, за да избегнем политическа нестабилност. Ако не преразпределим богатството, бедните ще въстанат и ще го направят сами. Като причинно-следствена връзка за човешката дейност, това е съмнителна и аматьорска политология, особено непрофесионална за историци от Иститута Хувър. Може би бедните трябва да се надигнат и да свалят богатите, но досега това не се е случвало. Неравенството е било особено лошо във фермата на Томас Джеферсън, но революция започва той, а не неговите роби.“

 * Оригиналната статия можете да намерите ТУК – превод Иво Коларов

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!