Идейният вакуум в „десните“ партии през призмата на съдебната реформа

Последните няколко дни от политическия (а и от обществения) живот бяха доста интензивни и напрегнати. Както е добре известно Народното събрание не прие най-важните елементи на промените в Конституцията на Република България, предложени от вече бившия министър на правосъдието Христо Иванов и подкрепени от Реформаторския блок. Вместо това бяха гласувани компромисни предложения, внесени от АБВ между двете четения, които обаче елиминираха фундаментът на реформата – контрол на прокуратурата от другите власти и независимост на съда. След този неуспех Иванов подаде оставка, а лидерът на ДСБ Радан Кънев оттегли подкрепата си от правителството.

Но този текст не е посветен на съдебната реформа, която бе подолжена на подробна дисекция в медийното пространство от не един автор. От цялата драма, обаче, можем да направим някои любопитни изводи и разсъжения и да отговорим на някои важни въпроси. А именно – дясно ли е настоящото управление на България и имаме ли десни партии въобще в 43-тото Народно събрание?*

Какви са характеристиките на дясната политическа идея? Първо трябва да уточним, че разбиранията, наложени от европейските социалдемократи и американските прогресивни либерали, че „дясно“ означава борба за неравенство, а ляво за равенство и справедливост, са напълно несъстоятелни. Истинската дясна политика се консолидира около идеята за индивидуална свобода, върховенство на частната собственост и малка държава с минимална намеса в живота на хората. За справка – Маргарет Тачър и Роналд Рейгън.

Къде е връзката със съдебната реформа? Докато за почти всички останали сектори можем спокойно да кажем, че дясното решение на проблемите е пълно оттегляне на държавата, то при съдебната система не е точно така. Тя би трябвало да е сигурен и предсказуем гарант на правата на собственост, без които изобщо не можем да водим нормален живот и да се радваме на благоденствие. Съответно нормалните действия на едно дясно правителство и десни партии в Народното събрание, биха били предлагане и борба за приемането на такива закони, които да реформират съдебната система по такъв начин, че тя да отговаря на по-горе посоченото условие.

Идеите на Христо Иванов и Реформаторския блок:

Те до голяма степен защитаваха десните политичеси принципи. Предложените през лятото промени до голяма степен щяха да решат някои важни пробеми, без същевременно да са твърде революционни, амбициозни или нереалистични. Всички депутати от Реформаторския блок, начело с Радан Кънев, изразиха безусловна подкрепа за своя министър и желание за постигане на целите. Премиерът Борисов, както и парламантерната група на ГЕРБ, също първоначално възприеха идеите на министъра. После, както е известно, стана ясно, че няма как да бъдат събрани необходимите 160 гласа за промяна в Конституцията и се тръгна към „Историческия компромис“.

Може ли да се правят компромиси с десните реформи? Отговорът е, че може, но не бива. Трябва ясно да се разграничи кога компромисът има козметичен и кога съществен характер. Очевидно е, че ако компромисът доведе до това, че две традиционно ляво ориентирани партии (ДПС и АБВ) го подкрепят, значи границата е премината. Но въпреки това съществуваше известна надежда, че все пак, макар и компромисно, желаните промени могат да се случат, ако бяха приети предложенията, съгласувани при първото четене.

Какво ни показа 9-ти декември?

Както добре знаем, на този ден Народното събрание отхвърли съществената част на реформата на Христо Иванов и прие поправките, внесени от АБВ. При гласуването, 204 депутати, включително тези на ГЕРБ, подкрепиха предложението на хората на Първанов. Тези събития показват много ясно следното – правителството на Бойко Борисов в никакъв случай не е дясно, а в Парламента всички партии са леви, с малки индивидуални изключения.

Обяснението на Цветан Цветанов беше, че така или иначе гласовете на ГЕРБ и РБ не достигат, по-добре да се подкрепи другото предложение, за да има консенсус. Разбира се, една дясна партия никога не би използвала подобен аргумент и никога не би приела компромис, който опорочава идеята за независим съд, защитаващ собствеността. Нещо повече – една дясна партия, би приела резултата от гласуването на 9-ти декемеври за провал и би се борила с всички сили и средства за получаване на необходимата подкрепа. Но тъй като очевидно общият брой депутати от ГЕРБ и РБ е 107, далеч по-малко от необходимото, логичната реакция на „дясното управление“, подкрепено от „десните партии“, би била да се поиска Вот на доверие от Народното събрание или направо да се инициира свикването на предсрочни парламентарни избори, които да имат за цел вкарване на повече депутати от „десните партии“, за да могат да се осъществят желаните реформи.

Реакциите:

Те бяха доста ясни и недвусмислени. Цецка Цачева каза, че това е „добър ден за българската демокрация“, а Бойко Борисов изказа удовлетворение от единството и съгласието, демонстрирано от Парламента. На пръсти се броят хората, които демонстрираха присъща на дясната идея позиция – Христо Иванов подаде оставка, а Радан Кънев, Гроздан Караджов, Петър Славов, Мартин Димитров преминаха в опозиция. Липсата на незабавна реакция на целия Реформаторски блок ясно показва, че те изобщо не могат да се наредят в дясното политическо пространство. Позицията „Ще се съберем, ще помислим и тогава ще решим“ не би трябвало въобще да е на дневен ред в такава ситуация. Нещо повече – Божидар Лукарски заяви, че няма да се оттегли от поста министър на икономиката, а СДС няма да оттегли подкрепата си от Кабинета. В партията на Раден Кънев ситуацията е още по-нелепа. ДСБ обяви, че оттегля подкрепата си от кабинета, но Петър Москов ще остане министър на здравеопазването. Същевременно от ДСБ заявиха, че подкрепят реформите на Москов (които определено са леви), а той напуска поста зам. председател на ДСБ.

Всички тези явления ни показват, че към днешна дата в Народното събрание броя на депутатите с истинска дясна политическа ориентация е толкова малък, че дори е недостатъчен за оформяне на самостоятелна парламентарна група (минималният брой за това е 10). Окончателно се разбива митът за „дясното правителство“, подкрепено от „десните партии“ ГЕРБ и Реформаторския блок и се затвърждава усещането, че 26 години по-късно, социализмът още не си е отишъл.

*Всъщност, вглеждайки се в политиките провеждани от правителството през последната една година и настроенията в Народното събрание, не е необходимо да гледаме и съдебната реформа за потвърждение, че дясната политическа идея отсъства. Правителствените разходи продължават да растат, здравната реформа се оказа напълно лява по замисъл, образователна реформа липсва, въвеждат се нови данъци, Премиерът съветва местната власт да увеличава местните такива, беше направен опит за национализация на частни пенсионни фондове, увеличават се осигурителни прагове, увеличава се минималната работна заплата и още, и още…

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!