Не разлом, а непоследователност: Отговор към Кузман Илиев относно имиграцията

(Уточнение: В тази статия се отнасям към Кузман Илиев с името „Кузман,“ не с „г-н Илиев,“ не с цел неуважение или пренебрежение, а за да избягна излишната натовареност на официалните обръщения. Във всяко отношение смятам Кузман Илиев за приятел и съработник в каузата на свободата в България. Разногласията по конкретни въпроси и практически  приложения на идеите са нормални между приятели.)

„Леви“ либертарианци и „десни“ либертарианци е оста на „разлом,“ по която Кузман Илиев разсъждава в своята статия относно либертарианските възгледи върху имиграцията, „Свободната миграция и бежанците: идейният либертариански разлом.“ „Десните“ са тези, за които „фундамент е частната собственост,“ и следователно в идеалното либертарианско общество няма да има свобода на придвижване, освен при изрично позволение на частния собственик. В съвременните не толкова идеални условия на държавна собственост, същите ограничения трябва да бъдат налагани от държавата, за да се поддържа същият принцип по отношение на онова, което формално се счита за „собственост на всички данъкоплатци.“ „Левите“ са тези, за които свободата на индивида е висша либертарианска ценност. Разбира се, не за сметка на частната собственост, но само по отношение на държавната собственост, която „левите“ либертарианци считат за ничия собственост и следователно незаслужаваща същата закрила като истинската частна собственост.  От друга страна, „левите“ искат повече „културен обмен“ като нещо положително, което пък „десните“ не искат, защото го смятат за опасно за традиционните ценности на Запада.

Дотук добре. Кузман избира позицията на „десните“ либертарианци, и в това засега няма проблем, като се има предвид, че няма нищо, което да каже коя от двете позиции е правилната от либертарианска гледна точка. Освен, може би, етимологията на думата „либертарианство“ (от liberty, “свобода“) която изглежда подкрепя „левите“ повече отколкото „десните.“ В края на краищата, ако за десните частната собственост – а и държавната, като някаква форма на частна – е „фудамент“ над свободата, те би трябвало да се наричат не „либертарианци,“ а „пропъртарианци“ (от property, „собственост“). Но това са подробности. Аз не се опитвам да защитавам „левите.“

Основните идейни презумпции

Проблемът идва, когато в картината включим основните идеологически презумпции на Кузман: от една страна, австрийската икономика, и от друга, християнските ценности. Чисто теоретично, тези две позиции имат различна отправна точка. В практическите приложения, обаче, както Кузман правилно отбелязва, те са близки и се припокриват, защото класическият либерализъм и либертарианството са повлияни от християнските ценности.

И проблемът е в това, че позицията на Кузман не е последователна нито с класическия либерализъм, нито с християнството. Да, знам, че той е възприел тази конкретна практическа позиция от Лу Рокуел и от някои по-късни писания на Мъри Ротбард. Аз обаче се осмелявам да твърдя, че Рокуел и Ротбард също са непоследователни по този въпрос със своите основополагащи принципи, което ще покажа в тази статия. По-общо, нито „десните,“ нито „левите“ либертарианци на Кузман са последователни с оригиналните идеи нито на класическия либерализъм, нито на християнството. Следователно, анализът на Кузман не е пълен: той пропуска две големи групи, последователните класически либерали и последователните библейски християни. И двете групи всъщност са на едно мнение по отношение на имиграцията и бежанците; и това мнение се различава от мнението на Кузман.

Преди всичко, трябва да сме наясно, класическият либерализъм не подкрепя идеята за частната собственост като „фундамент.“ Знам, това ще прозвучи странно за мнозина последователи на Австрийската школа, които интуитивно са възприели частната собственост като основополагаща ценност. Противно на тяхната интуиция, обаче, чистият класически либерализъм приема частната собственост само като второстепенен инструмент, не като първостепенна ценност. Фон Мизес посвещава само 2 страници на частната собственост в своя фундаментален труд от 800 страници, Човешката дейност, и неговият анализ за нейния произход не се различава съществено от този на Фридрих Енгелс: че тя е продукт на „произволно присвояване или насилствено отнемане.“ Изводът на Мизес е, че следователно „частната собственост не е свещена.“ Тя е просто инструмент, но в нея няма нищо, което да я прави морална сама по себе си. Той продължава като заявява, че легитимността на частната собственост е само в това доколко служи на потребителите, не на своя собственик. „Частната собственост е върховният израз на самоопределението на потребителите.“

Това не е непоследователно с неговата цялостна позиция. Защото в глава 8 на същата книга той конкретно критикува „метафизичните“ възгледи за икономиката и човешката дейност. Като се имат предвид философската терминология от онова време и конкретните примери на Мизес, той има предвид религиозните възгледи. Не само собствеността не е свещена, няма нищо свещено. И човешката дейност, и цялата икономика трябва да бъдат преценявани и изучавани на основата на чисто прагматични принципи, които за Мизес са методологичният индивидуализъм и социалното сътрудничество. Което носи добри икономически резултати е добро. Частната собственост трябва да носи добри икономически резултати. Ако не носи такива резултати, не си заслужава да бъде защитавана.

Мизес не е сам в тази позиция. Готфрид Дитце поддържа същия възглед в своята книга посветена на собствеността (Gottfried Dietze, In Defense of Property). Частната собственост е морална и защитена само дотолкова, доколкото е доказано полезна „характеристика на нашата цивилизация.“ В своята статия върху „Етиката и икономиката на частната собственост,“ Ханс-Херман Хопе стига най-близо до идеята за придаване на някаква морална стойност на частната собственост . . . но дори и в тази статия той я подчинява на абстрактния принцип на „обществения ред.“ Частната собственост няма етична стойност сама по себе си. Тя не може да бъде фундамент на нищо, според теоретичните презумпции на класическия либерализъм.

(За да не бъда разбран погрешно, аз самият не споделям тази презумпция на класическия либерализъм. Споделям християнския възглед, според който частната собственост е свещена, тоест, трансцендентно или божествено дефинирана и защитена сама по себе си, без значение дали служи на целите на „обществения ред“ или „самоопределянето на потребителите“ или „социалното сътрудничество.“ Всъщност, съвременната „интуиция,“ която прави мнозина либертарианци да я смятат за свещена, идва от християнството, не от класическия либерализъм. Но това е тема на друга статия.)

Следователно, последователните класически либерали не могат да подхождат към въпроса за имиграцията на „фундамента“ на частната собственост – такъв „фундамент“ няма. Последователната позиция е и частната собственост, и имиграцията да бъдат преценявани през призмата на социалното сътрудничество: Ако резултатите са добри, тогава и средствата са добри. Ако резултатите са лоши, тогава и средствата са лоши. Това е „чистата класическа позиция,“ ако следваме фон Мизес.

Този извод ни води до другата непоследователност в позицията на Кузман

На логическо ниво, ако всичко бе частно, и/миграционен казус, най-вероятно нямаше да има, защото всеки щеше да може да пътува и да се настанява само там, където е приет или поканен.

Това, което Кузман описва тук, е общество на затворени граници, където пътуващият трябва да иска специално разрешение за всяка частна собственост, през която преминава. Отново, макар интуитивно такова общество да изглежда последователно с либертарианските възгледи, в действителност не е, защото не е съобразено с дефиницията за самото естество на частната собственост. Този възглед на Кузман противоречи не само на класическия либерализъм, а също и на християнските ценности. Такова затворено общество ще е общество на високи социални разходи за всички индивидуални разрешения. Нещо повече, такова общество би криминализирало престоя върху частна собственост дори когато не е нанесена никаква вреда, само защото не е поискано разрешение. И дори още по-зле: забраната ще трябва да се разпростре върху непозволено присъствие дори когато то е положително благотворно: като например потушаване на пожар върху собствеността в отсъствието на собственика.

Алтернативата – общество на отворени граници – е далеч по-последователна с класическия либерализъм, и далеч по-реалистична. Тоест, общество, в което човек може свободно да престоява на всяка частна собственост, освен когато собственикът изрично е забранил или демонстрирал, че не желае чуждо присъствие. Този принцип ясно се вижда на най-елементарното ниво: Ако не искам хората да ми гледат гениталиите, моя отговорност е да си купя дрехи, с които да си покрия „частните собствености“ по тялото. Ако тръгна гол по улиците, никой не е длъжен да приема за даденост, че не искам да ме гледа докато не му дам разрешение. Ако искам уединение за мен и за семейството ми, моя отговорност е да си купя или наема къща. (Стени и заключена врата са ясно заявление, че не искам външни хора.) Ако не искам хората да пресичат земята ми, мое задължение е да я оградя със стена, или да поставя охрана, или – най-доброто за социалното сътрудничество – да построя път през нея, по който хората да минават, било безплатно или срещу плащане. (Така са построени поне 1/3 от римските пътища. Политиката на император Август е била, че частните земевладелци са нямали право да възпират преминаващите през тяхна собственост ако не са построили път през нея. Много земевладелци предпочитат да построят пътища вместо да търпят преминаващите.) Обществото е основано върху принцип на взаимна отговорност: Собствениците са отговорни ясно да заявяват волята си, а останалите са отговорни да я спазват. Неясно изразена воля от страна на собственика не е израз на осъзната отговорност.

Двете общества – на отворени граници и на затворени граници – са основани на различни презумпции

относно естеството на частната собственост и следователно относно понятието „нарушаване на частна собственост.“ Идеята на Кузман по необходимост изисква не икономическо, а метафизично определение за частната собственост като някаква окултна реалност, която бива „нарушавана“ от простото присъствие на външни хора на нея. В своята книга, Древният град (Fustel de Coulanges, La Cité antique, 1864), Фюстел дьо Куланж показва, че пред-цивилизованите племена в Европа са имали такъв сакрален и магически възглед за собствеността. Така присъствието върху нея има същия богохулен смисъл както присъствието на немюсюлмани в Мека – собствеността е като религиозен храм. Следователно, “нарушаване” на частната собственост е самото присъствие на външни хора върху нея.

Но ако приемем идеите на класическия либерализъм, собствеността не е сакрална и магическа; тя е просто икономическо понятие. Икономическо в смисъл, че нейната дефиниция е свързана изцяло с икономическа, тоест оскъдна стойност. Това е смисълът на статията на Ханс-Херман Хопе, която цитирах по-горе. Това е в основата и на определенията дадени от други класически либерали. Следователно, нарушаването на частна собственост е свързано изцяло с икономическа (оскъдна) стойност: или с унищожаване на стойност, или с пренасочване на нейната употреба за цели непозволени от собственика. Простото престояване върху или преминаване през ливада или поле обрасло с плевели не е нарушаване: пространството, въздухът, или плевелите не са оскъден ресурс, от който собственикът печели икономически изгоди. Пикник в частна гора, при който не са унищожени дървета (оскъдна стойност) не е нарушаване на собствеността. И т.н.

Очевидно, в такова общество на отворени граници домът и икономическата стойност на собствениците са защитени, но в същото време свободата на придвижване и социално сътрудничество не са отнети. Социалната отговорност е разпределена между индивидуалния собственик и обществото; правата на всеки също са защитени.

Тъй като Кузман споменава християнските ценности, този е възгледът и на Библията. Частната собственост е свещена в Библията, тоест, тя е под божествена закрила независимо от обществото или желанията на потребителите. Но тази божествена защита е изразена с негативна заповед, „Не кради,“ която показва, че само икономическата (оскъдна) стойност е защитена. Частната собственост сама по себе си няма магическа стойност. Така домът е защитен от посегателство, дори с правото на смъртоносна реакция при определени обстоятелства:

Ако се завари крадецът когато подкопава, и го ударят та умре, няма да се пролее кръв за него. Но ако слънцето е било изгряло над него, тогава ще се пролее кръв за него (Изх. 22:2-3).

От друга страна, пресичането на собственост с отворени граници не е престъпление, стига да няма кражба или унищожаване на стойност:

Когато влезеш в лозето на ближния си, бива да ядеш грозде, колкото искаш догде се наситиш; но в съда си да не туряш. Когато влезеш в сеитбите на ближния си, бива с ръката си да откъснеш класове; но не бива да простреш сърп до сеитбите на ближния си (Втор. 23:24-25).

Към това трябва да добавим и законите за пабиръка (Втор. 24:19-22), които конкретно дават право на бедните и чужденците да се възползват от останалите класове и гроздове след жътвата и гроздобера – тоест, от стойността, която, не е икономическа, тъй като събирането ѝ би донесло повече разходи отколкото приходи за собственика.

На основата на такива библейски закони, правното устройство в християнска Европа в продължение на 1500 години винаги е защитавало свободата на пътуващите и свободния достъп до неикономически (неоскъдни) блага. Дори и днес в много щати в САЩ е законно за пътуващ да спре до неоградена частна нива или градина и да засити глада си от нея. Това не е нарушаване на частна собственост.

Още по-малко пък преминаването през частна собственост може да се смята за нарушение, ако не е свързано с унищожение или кражба на икономическа (оскъдна) стойност.

Така аргументът на Кузман (и на Лу Рокуел) против отворените граници – защото истинското либертарианско общество щяло било да бъде общество на затворени граници – няма подкрепа в класическия либерализъм. Нито има подкрепа в християнските ценности.

Но и нещо повече става ясно – и това е, че наличието на държавна собственост и социална държава не може да е оправдание да се дава още повече власт на държавата да контролира движението на не-престъпни индивиди. Кузман казва за имигрантите:

Ако не се интегрират нито икономически, нито социално, а всячески използват щедрата социална система, финансирана с отнетото от данъкоплатците, създавайки по този начин условия за социална дезинтеграция.

 Пречи ли държаванта собственост на свободното движение

В идеята, че трябва да се ограничи имиграцията или да се затворят границите за бежанци само защото в Европа имаме държавна собственост или социална държава, има толкова много противоречия, че ми е трудно да реша откъде да започна. Тук ще засегна само най-важните.

Първо, ако социалната държава наистина е “собственост” на данъкоплатците – и особено на онези, които не искат да плащат за подпомагане на пришълците, как така тези “собственици” не могат да вземат решение да защитят своята “собственост” от посегателства, дори в присъствие на имигранти? Кузман казва, че тази държавна собственост “не е ничия,” но тя принадлежи на данъкоплатеца, и следователно държавното приемане на имигранти е “насилствено включване,” което “нарушава правата на собственост” на данъкоплатците. Но ако данъкоплатците не могат да вземат решение да “оградят” тази собственост, така че да не се ползва от имигрантите, излиза, че собствеността въобще не е тяхна по начало. Имигрантите нямат нищо общо с този проблем – може и собствеността наистина да не е ничия, но пък тя не е и на данъкоплатците, защото те всъщност нямат никакъв глас в нея. Тук тезата на Кузман за държавната собственост като “собственост на данъкоплатците” се разпада. Далеч по-смислено е да се гледа на държавната собственост като на открадната собственост – и следователно всъщност няма значение кой се възползва от нея, ако законният собственик не може. Откраднатите пари са откраднати пари, и няма значение дали са дадени за “благотворителност” или за “икономическо развитие.”

Ако наистина социалната държава и публичната собственост бяха собственост на данъкоплатците, тогава данъкоплатците биха били напълно свободни да построят “ограда” около тази собственост, и на основата на горната идея за собственост да ограничат достъпа на чужденците. Ако те не могат да построят такава “ограда,” може ли наистина да се говори за някаква “собственост”?

Второ, по каква логика наличието на държавна собственост и социална държава може да оправдае криминализирането на напълно естествена човешка дейност и стремежи? Независимо каква версия на либертарианство сме възприели, стремежът на човек да подобри положението си – по-добре платена работа, повече безопасност, по-добро бъдеще за децата – е напълно естествен стремеж. Изведнъж, обаче, наличието на държавна собственост и социална държава така рязко променя моралните правила, че оправдава криминализирането на този напълно естествен стремеж. Така семейство, което преминава държавната граница за да избяга от война, или просто за да намери по-добри условия на живот, изведнъж става банда престъпници, които могат да бъдат гонени и убивани. Или поне депортирани обратно в условията, от които бягат. Защо бежанците или имигрантите да са виновни за това, че ние сме допуснали да има държавна собственост или социална държава? Такава ситуационна етика е характерна за левичарската част от спектъра; левичарите са тези, които ни казват, че различните ситуации си имат свои различни стандарти за добро и зло. Откога “десните” са тези, за които едно и също естествено действие заслужава насърчаване в една ситуация, и е престъпление в друга?

Tрето, каква е тази логика, според която трябва да дадем повече власт на държавата в една област (контрол над придвижването на непрестъпни индивиди) защото тя вече си е присвоила повече власт в друга област (държавна собственост и социална държава)? Ако един престъпник е ограбил дадено семейство (държавна собственост), това може ли да е оправдание да му позволяваме също да го окове във вериги (контрол върху придвижването)? Къде се вижда краят на поредица: повече власт на държавата трябва да води до повече власт на държавата, което да води до повече власт на държавата . . . ? Ако държавната собственост оправдава отнемането на свободата на чужденеца, защо да не оправдава отнемането на свободата на всички, дори и на гражданите? Когато правим държавната собственост етичен стандарт за държавно отношение към чужденеца, не даваме ли по този начин морално право на държавата да се отнася по същия начин и към собствените си граждани?

Но тези противоречия са само върхът на айсберга съставен от едно много по-значително противоречие: тълкуването на Кузман – и на неговите “десни” либертарианци – на “културните” предизвикателства от свободната миграция. Според това тълкуване, човек по презумпция е възприел културата на мястото, от което идва, и следователно винаги ще работи за пренасяне на тази култура на мястото, на което отива: 

Практическият проблем, който виждаме ясно днес, възниква, ако влизащите не споделят ценностите на местните общности — културно и политически. . . .

В условията на демокрация, след време новодошлите и децата им стават легални гласоподаватели. Разбира се, гласуват за политици/държавници, които, за да бъдат във властта, се нагърбват да защитават груповите им интереси и ценности — често в противовес на икономическите, социални и политически идеологии, довели дадената общност до сегашните й нива, например, на висок стандарт, социален мир и културни достижения.

Справка: електоралният алианс на левите политически формации и ислямските общности в Европа.

 

Последното изречение в този абзац е до известна степен подвеждащо, защото представя информация по начин, който няма практическо значение по въпроса. От значимост за нашата тема тук е не какъв е “електоралният алианс,” а какъв процент от мюсюлманите в Европа, или какъв процент от имигрантите въобще гласуват за леви партии. Такава статистика няма и вероятно не може да има, тъй като онези, които гласуват за десни партии, обикновено не се идентифицират открито като принадлежащи към някакви етнически или религиозни общности. В САЩ множество изследвания твърдят, че латиноамериканското население е предимно левичарско във вижданията си – но пропускат, че десните латиноамериканци не харесват изкуствените етнически стереотипи и рядко се идентифицират като “латиноамериканци” в тези изследвания. Същата е ситуацията с иранските имигранти в Европа и САЩ. И с много други групи – корейци, филипинци, китайци, дори българи и руснаци.

Това е основната характеристика на анализа на Кузман: той е основан на същностно колективистични презумпции за индивида и културата. Ако хората идват от Сирия, те неизменно ще гласуват за културните и политически ценности наследени от Сирия. Ако идват от Китай, неизменно ще искат китайска култура. И т.н.

Интуитивно, това изглежда вярно. Има само един проблем: Няма исторически данни, които да го подкрепят. Напротив, историческите данни показват точно обратното: имигранти и бежанци са много по-склонни да изоставят своята наследена култура и да приемат културата на страната домакин. Разбира се, има и такива, които искат да запазят някакви външни белези на своята родна култура – облекла, празници, обичаи – но мнозинството от имигрантите рядко изпитват носталгия по етично-юридическите основи на културата, която са изоставили. Нещо повече, историческите данни показват, че имигрантите стават по-ревностни защитници на своята нова култура от онези, които са родени в нея.

Тексас е добър пример за това: След приемането на Република Тексас за щат през 1846, и особено след края на Гражданската война през 1865, централен и северен Тексас стават притегателна точка за стотици хиляди европейски имигранти. За разлика от по-северните щати, обаче, където заселниците идват предимно от Шотландия, Германия и скандинавските страни, заселниците в Тексас са предимно от средна, източна и югоизточна Европа – Австрийската, Османската и Руската империи, както и селските области на Бавария и Саксония. През 19 век тези области в Европа са като цяло земеделски, неурбанизирани, и преобладаващата култура в тях е патриархално-кланова и феодална. В родината на тези заселници не само няма никаква следа от свободно общество и индивидуализъм, но и самата идея за такова общество е съзнателно изкоренявана от управляващите класи и задушавана от традициите. Заселниците в Тексас просто са нямали откъде да прихванат идеята за свободата по родните си места. Културата, с която са израснали, е напълно противоположна на общата култура в Америка, и противна на самата първоначална идея за Тексас като земя на първичен индивидуализъм и свободни капиталистически взаимоотношения.

Но противно на очакванията, Тексас не развива никаква култура на феодализъм или патриархално-кланово общество. Няма дори преходен период, нито дори следа от култура дори за кратко време след пристигането им. Същите тези хора, които в Стария свят са били крепостни селяни или ратаи на големи имения (има няколко градчета, които са основани от австрийски благородници изоставили старите си имения и довели в Тексас всичките си крепостни селяни), пристигат в Новия напълно нови хора, които веднага се включват в Тексас като самостоятелни, самодостатъчни индивиди и семейства, напълно подготвени да оцеляват в живота на границата. Много от тях се вливат в редиците на тексаските каубои – и няма нужда да напомням, че каубойската култура е напълно противоположна на европейската строго разслоена феодална култура от онова време. Резултатът е, че днес, макар в Тексас да има множество общности, които външно пазят някои свои национални традиции (украински, чешки, полски, унгарски, немски), нито една от тези общности няма нищо общо в културно отношение с “родината.” Културите са напълно различни.

Подобни примери могат да се посочат много. Имигрантите са хора, които съзнателно искат да изоставят родната си култура – или поне нейните отрицателни характеристики. Само незначително малцинство се стремят да я запазят на новото място – и тъй като това малцинство се откроява ясно, повечето хора остават с впечатление, че всички са като тях. Защото от семейство Корлеоне, което пренася традиционната мафия в Америка, става добър материал за роман, но от семейство Дийорио, което създава една от най-големите зеленчукови ферми в Тексас, не става. Така мнозина остават с впечатлението, че Корлеоне са представители на италианската общност, докато почти никой не знае за хилядите семейства като Дийорио. И в Европа, вниманието е насочено върху малцинството мюсюлмани в бурки и бурнуси, докато техните секуларизирани сънародници не са забелязвани, защото са като всички други.

Няма никакво съмнение, разбира се, че обществата и културите се променят, и то се променят безвъзвратно. Променят се толкова бързо, че днешните деца в България въобще не могат да си представят детството на своите родители през 80-те години на миналия век. Някои такива промени са към по-добре, други към по-зле. Но тези промени са повлияни от множество фактори; няма почти никакви исторически доказателства, че имигрантите имат някакво значение за тези промени. Всъщност, данните показват точно обратното: Имигрантите като цяло са консервативен фактор; техният стремеж е да запазят и да живеят напълно културата, към която са се стремили и в която са дошли, не да я променят към културата, от която са избягали. И всъщност, ако внимателно изследваме културните промени в Европа през последните 200 години, ще видим, че именно местните са тези, които са по-склонни да търсят промени. В крайна сметка, от всички културни фактори и движения, които променят лицето на Европа през последните 200 години, нито един не произлиза извън Европа. Западното общество никога не се е променяло под външно влияние, нито под влияние на имигрантите.

И ако трябва да бъдем честни, преди Кузман да се притеснява, че имигрантите биха могли да променят европейската култура, трябва да се замислим дали затварянето на границите за имигранти, или даването на държавата на властта на контролира движението на не-престъпни индивиди, не са сами по себе си подмяна на културните ценности, които са довели Запада до съвременните свобода и просперитет. До появата на комунизма и нацизма Европа никога не е затваряла границите си – дори във време на войни, които определено не липсват в европейската история. До началото на Втората световна война пътуването из повечето страни в Европа става без паспорт, или какъвто и да е друг документ за самоличност. Проблемът с бежанците не е съществувал не защото е нямало бежанци от множеството войни, а защото държавите просто не са се занимавали да контролират движението на частни индивиди.

Така че дори самата идея да дадем на държавата такава власт вече е отстъпление от християнските ценности и традициите на Западната цивилизация. Имигрантите не са ни виновни за подмяната на тези ценности – ние сами си ги подменяме, като настояваме държавата да провежда политика, която противоречи на тези ценности. Идеята на Кузман е неразрешим парадокс: Дайте сами да си подменим културните ценности, за да не позволим на други да ни ги подменят. Дайте да дадем повече власт на държавата и да унищожим традиционните си свободи, за да не позволим на други да дадат повече власт на държавата и да унищожат традиционните ни свободи. Няма никакъв смисъл в това. Ако ще си запазваме културата, ще я запазваме. Ако ще я променяме, нека да не се преструваме, че я запазваме. Когато не сме последователни в мисленето си, губим доверието на хората, и нашето говорене не струва нищо. Ако вярваме в универсалността на нашите ценности, нека да се придържаме към тях принципно и последователно.

По тази тема, разбира се, може да се говори много повече отколкото е възможно в една статия. Разбира се, нарастващата либертарианска общност в България не трябва да се раздира от излишни противоречия, и това не е моята цел с тази статия. От друга страна, когато се забелязва някаква непоследователност или отстъпление от първоначалните принципи на либертарианството, дискусия и дори дебат трябва да има – непоследователността вреди на цялостната ни кауза. Именно това е моята цел.

Либертарианското решение на проблема с имиграцията и бежанците е просто и не се различава от либертарианското решение в коя да е друга област от нашето мислене и практика: Държавата не трябва да има власт над некриминални индивиди, и законодателството не трябва да криминализира дейност и стремежи, които са напълно естествени и оправдани. Като либертарианци трябва винаги да сме наясно, че властта на държавата над една група винаги се разпростира над всички в обществото, и криминализирането на едно естествено действие води до криминализиране на всякаква частна инициатива. Колкото и сложна да е ситуацията днес, тя все пак е временна ситуация. Когато се поддадем на изкушението да решаваме временни проблеми с изоставяне на нашите основни ценности, резултатите не са временни, а остават в обществото за дълго време. Пътят към робството на Хайек ясно показва това. Европа е преживяла много по-големи кризи от проблема с бежанците; всъщност, на фона на кризите в миналото, сегашната криза е незначителна, ако не и фалшива криза. Като либертарианци ще покажем, че сме сериозни, само ако твърдо останем на своите принципи, независимо от страховата манипулация в последните дни.

Така че нека останем последователни с нашите принципи.