Сашо Симов, доходи и трудната статистика

В началото на седмицата Институтът за пазарна икономика (ИПИ) представи пред публика своето детайлно проучване на подоходното разделение в България – „Разрези на бедността – образованието и заетостта като фактори за кривата на доходите и щастието в България“. Изследването е продължение на дълготраен интерес, който ИПИ има в областта – дори самият аз писах по темата „средна класа“, когато прекарах половин година като икономист в Института. Още тогава ми стана ясно (по трудния начин), че коментирането на темата публично ще е изключително сложно поради две причини: нуждата да се обясняват статистическите особености на данните и голямата емоционална натовареност на темата.

Твърде сложно, за да се коментира сносно

И двата проблема избиват в атакуващи творби от страна на нашите приятели отляво. Отличен пример е блог-постът на Александър Симов – „Хей, пролетарий с минимална заплата, ти записа ли се в средната класа!?“. След като обвинява икономистите от ИПИ в употреба на нелегални субстанции, Симов пристъпва към тезите на своята критика. Първото, което винаги впечатлява хора, които гледат графики за доходно разпределение без да четат или разбират данните зад тях е, че „средната класа“ е твърде голяма. В случая на това изследване – 4,2 млн. души. И още повече, най-долният и край на хората със средни доходи започва на 286 лв., което посочва Симов, е число по-малко от минималната работна заплата, която в момета е 420 лв.

За съжаление г-н Симов не е употребил и йота от усилията, които са вложили авторите на изследването, за да се запознае с него и да представи смислена критика. Тези 286 лв. не са злостна измислица на ИПИ а възприетият от Евростат метод за отбелязване линията на бедност – тя е 60% от медианния еквивалентен разполагаем доход в домакинство. С други думи парите, с които разполага член на семейство в едно домакинство след приспадане на различни трансфери. Сега, едва ли някой би спорил, че медианният еквивалентен доход (т.е. този при който половината хора имат по-голям, а другата половина по-малък) за страната е нисък, но това няма нищо общо с методологията на изследването – по-скоро с 45 години планова икономика, социализъм, закъсняла приватизация, хиперинфлация от 97-ма и други фактори, нямащи никаква връзка с организацията, на която е член Симов.

Моментът с методологията е важен и тук е мястото, където Симов би могъл да критикува авторите, ако си беше прочел домашното или целеше да даде градивни бележки. Подходът на разрезите и на сравняването, което се прави в изследването, стъпва на идеята, че търсим класата със средни за България доходи. Не говорим за нечия представа за това как би трябвало да изглежда (като потребление) един член на средната класа – а реално колко доходи имат „хората в средата“ у нас. Първото би било друго изследване, потенциално с интересни резултати, но не фигурира като тема в поста-коментар на журналиста от „Дума“.

Във втората половина на критиката си, Симов прави едно интересно предположение – че ИПИ се опитват да „убедят бедните, че са богати“. Взети като цяло, българите със сигурност сме по-богати, ако погледнем например данни като БВП на глава от населението и отчетем фактори като технологично развитие и разнообразието на продуктите, до които имаме достъп сега, спрямо в миналото. Но това не се отнася в еднаква степен за всички, особено както самите автори на изследването показват – за пенсионерите. Пенсионерите са сред най-бедните членове на българкосто общество благодарение на една измамна и фалирала пенсионна система, изпразнена от средства още от колегите (началниците) на г-н Симов.

Критика може да има за друго

Ако търсим с какво да се заядем с Института по повод това изследване, нека се съсредоточим върху връзката, която изваждат между висше образование и просперитет. Истина е, че както посочват данните процентът на бедност при висшистите е под 5 на сто, а еквивалентният им доход – около 1000 лева. За разлика от данните изводът, поставен като заглавие в Дневник, че липсата на образование е присъда за бедност, допълнен с тезата, че „полученото висше образование гарантира, че човек няма да изпадне в бедност в България“, не е толкова солиден.

Този образователен романтизъм получава подробна критика в книгата на Чарлз Мъри – „Истинско образование“.  Накратко, каузалната връзка между образование и просперитет, която е силно намекната в изследването, е в най-добрия случай недоказана, а в най-лошия несъществуваща. Всъщност условията, които са свързани с просперитет и с получаване на висше образование са доста близки – принадлежност към определена социална класа, наличие на подходяща семейна среда, интелектуални способонсти и т.н. С други думи, и висшето образование, и добрите доходи много по-вероятно са следствия, не каузално свързани феномени.

Притеснителното е, че стъпвайки на извода, че висшето образование ни прави по-богати като общество, ще го докараме до европейската политика в сферата – която цели механично да увеличи броя на хората, минаващи през ВУЗ-ове до 2020 година.  Ефектът от това ще е основно инфлация на сигнализационната стойнотост, която имат дипломите – не избухване на невиждан просперитет. Въпреки това, благодарение усилията на ИПИ имаме възможност за първи път да говорим за реалното доходно състояние на българите, така както ни го показва статистиката на НСИ – просто българското ляво няма подготовката да разбере, осмисли и интерпретира данните, затова и нивото на критиката е просто претопляне на класическото червено сиромахомилство.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!