Скандалът е, че повече от нас нямат офшорни сметки

Месец април е вече традиционното време за избухване на скандали, свързани с офшорни финанси и с избягване на данъчно облагане. Точно преди три години, отново си говорихме за изтекла информация от фирма-консултант по т.нар. афера „Офшорлийкс”, където уличаващи документите вместо от Панама,  идваха от Британските Вирджински острови.

Тогава ставаше дума за скрити авоари на известни хора от политиката и бизнеса – от приближени на френския президент Оланд през съпруга на германски милиардер до роднини на диктатори и азиатски политици.  В момента наблюдаваме подобен сценарий, но със завишени залози – директно се коментира корупцията стигаща до най-високите върхове на Руската федерация, сметки на действащи политици от Западна Европа до Китай, очакват се и списъци с още десетки имена на световни политици, предприемачи, знаменитости и спортни величия – цели 2,6 терабайта с данни са присвоени от панамската фирма Мосак Фонсека.

Защо съществуват „лошите” офшорни дестинации

Организацията добрала се до данните от Панама – Международният консорциум на разследващите журналисти – публикува видео, в което приравнява офшорните дестинации едновременно към извършители на зверства в Сирийската война и към руски изнасилвачи на деца.  Включвайки се по този начин в една дългогодишна кампания на правителства, наднационални организации, медии и нпо-та срещу съществуването на локации със статут на данъчен оазис.

За съществуването на дестинации с някаква комбинация от ниски данъци, гарантирана банкова тайна и либерален регулаторен режим има доста добри причини.  На първо място е естественият стремеж на всеки индивид или компания да минимизира разходите си свързани с плащането на високи данъчни ставки. Това е нещо, от което България се облагодетелства посредством относително ниските ни корпоративни и подоходни налози – т.нар. плосък данък е силен магнит за чужди капитали. Въпросът е, че в истинските офшорни дестинации обикновенно говорим за ставки, които са под 10% – като например Малта, където корпоративният данък може да достигне 5%, различни Швейцарски кантони, където има директно договаряне на ставката спрямо количеството внесен в юрисдикцията капитал и стигнем до „оазиси“ като напр. Остров Ман с 0% корпоративен данък.

На второ място говорим за така търсената и все по-рядко налична възможност за анонимно разпореждане със собственост при гарантирана банкова тайна. Нещо, което е неизменно право на всеки индивид – да решава с кого и как да споделя информация за това колко изкарва и по какъв (законен) начин го прави.  Право, което напоследък е все по-трудно за упражняване с оглед на регулаторните режими наложени над световната банкова система. Все по-агресивната политика на определени правителства да преследват своите граждани и фирми да плащат данъци независимо от географското им местположение (да си спомним прясната идея на американската и британската данъчни администрации Google да се облага за дейността си в Ирландия) е свързна с активно преследване и притискане на офшорни юрисдикции да изискват и след това предоставят информация за фирмите, които оперират на тяхна територия.

На практика в тази сфера офшорните дестинации надграждат един много лесен и относително добре работещ механизъм за прикриване на реалния собственик на компания или друг актив  – т.нар. номини диркетори или подставени лица. Те може да са местни граждани, които са възприели това занимания като професия, както често виждаме за коментирани в публичното пространство у нас компании, или пък доверени/близки на реалния собственик, както имаме в случая с Путин и исландския премиер.

Скандалът е политическата корупция, не избягването на данъци

Няма нищо скандално в това заможни предприемачи да търсят най-доброто място за своите авоари. Данъчната конкуренция е нещо хубаво, както всеки друг вид конкуренция –  би трябвало да създава стимули у правителствените ръководства да водят по-разумна политика на облагане (макар че те по-скоро се опитват да смачкат конкуренцията, не да участват в състезанието). Морален проблем не съществува също, когато говорим за това, че например Меси е изнесъл парите си далеч от лапите на испанските данъчни. Все пак правителствените налози са форма на насилствено отнемане на собственост, нещо на което никой експлицитно не се е съгласил, и от което не може да се откаже, без това да доведе рано или късно до поставянето му зад решетки.

В този смисъл данъците са „задължение“ наложено чрез принуда, чрез сила. Правителството има „право“ върху 40-50-60-70% от това което изработваме, само заради монопола си върху насилието. Обяснение трябва да се иска не на спортисти, певци или предприемачи защо си местят парите в Панама, а как така някаква институция може да претендира за половината (или повече) от труда им. Ако трябва да перифразираме една популярна сентенция – ако кражбата на 100% от труда на друг човек е робство, колко процента не е?

Стигаме до истинския скандал – с тези, които харчат парите на останалите – двуличната политическа класа. Двулична, защото всички (разбирай особено онези, които не могат да си позволят данъчни консултанти) трябва да плащат „своя дял“, да предоставят всякакъв вид информация на ред бюрократични и полицейски служби, докато същите тези т.нар. публични средства се изсмукват в сметките на господата и дамите, които разпалено говорят по телевизията за „дълга на данъкоплатеца към родината“. Плащайте данъци, за да има какво да крадем, все пак.

И тук не става дума само за министър-председатели като Гюналугсон и Камерън, за сатрапи като Владимир Путин и китайските му колеги. Говорим за а ла карт избор от престъпници, които съществуват благодарение на някаква форма на държавно насилие – независимо дали това са терористи от Хизбула, мексикански нарко-барони или спомагатели на режима в Северна Корея. Отговорността за съществуването на тези хора не е в данъчната система на Делауеър или в защитата на лична информация на Панама – тя е изцяло на тези, които говорят против избягването на данъчно облагане и против съществуването на данъчни оазиси, същите тези политически лидери.

Дори и след като всичката информация от Панамските досиета бъде обстойно прегледана, остава големият въпрос  – докога хората, които създават и участват в корупцията (криеща се в офшорни сметки) ще могат да изискват назидателно половината ни доход всеки месец. И докога бягащите от грабежа ще са лошите, а извършителите му – морализаторите от амвона.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!