Разходка из ума на социалиста – когато ни говори за образование

Вчера в Офнюз излезе  писана от Ивайло Динев статия, в която той критикува ограничаването на правото на студенти от определени специалности да кандидатстват за европейски стипендии в размер на 600 лева.

Макар темата да е изключително банална и незначителна на фона на останалите проблеми в образованието, софизмът който струеше от материала показва ясно изкривената не-реалност, в която битува лявото. Тъй като адресатите на статията са млади хора и има известен риск те да бъдат подведени от емоционално заредената риторика е важно да се осветлят грешните идеи и манипулациите в нея.

И така, да минем през текста, цитирайки откъси от него и анализирайки основните твърдения.

Още с откриващото изречение, Динев дава силно емоционален тон на писанието си: „Ако си студент и искаш да станеш успешен и полезен за обществото историк, юрист, социолог… списъкът е дълъг. Забрави това, ти не си важен. Казано е – не си „приоритетен“.“

Презумпцията тук е, че един човек не може да бъде успешен и полезен за обществото освен ако не е част от централното държавно планиране в икономическите сектори. И че ако не е включен в стипендиантска програма финансирана от данъкоплатеца, той не е важен.

Все едно това дали си важен, полезен и успешен не зависи от собствената ти воля, от здраво положения труд и от желанието да научиш повече и да си по-добър. Все едно пазарът няма да те възнагради ако действително си добър в нещо и цялата ти икономическа стойност произтича от това, че някой чиновник ти е направил „Евала!“ и ти дал едни пари, които преди това е взел насила (да, данъците СА кражба!) от някой друг.

Що за извратена представа за отношенията между индивида и обществото? Що за ниско самочувствие, зависещо от някакъв си списък и някаква конкретна сума пари? Разбира се, това е добре позна лява мантра: „Не се опитвай, няма смисъл, играта е нагласена и няма да спечелиш. Ела при нас, само ние можем да върнем справедливостта!“ Целта е очевидна – да те откажат от амбициите ти и да те накарат да им дадеш гласа си и парите си.

Но нека продължим. Динев аргументира нуждата да бъдат предоставени стипендиите от 600 лв. по следния начин:

„Първо, за някого тези пари са много – с тях един студент ще изкара 3-4 месеца или ще спести за специализации, книги, учебници, да речем, или ще помогна на родителите си. Аз например си плащах общежитието с тях и записах езиков курс.“

Вярно е че 600 лв. са доста пари за един млад човек и биха направили живота му по-добър. Но това означава ли че останалите хора трябва да бъдат задължени да му ги дадат или че той ги заслужава по дефиниция? Няма ли временни работни места, които да плащат толкова (че и повече)? Няма ли частни стипендии? В края на краищата всеки трябва да е отговорен и да си е направил добре сметката преди да записва висше образование. Много хора работят и учат едновременно, за да се издържат или за да си увеличат дохода. Така те придобиват безценен опит който няма как да им бъде предоставен от учебното заведение – как да си дисциплиниран и последователен работник, как да си организираш работата и времето, как да се разправяш с клиенти и работодатели т.н. Шест месеца стресиращи нощни смени в кол центъра ми бяха толкова ценни като опит колкото два-три семестъра в университета.

Показателното в случая е, че авторът не говори за тези неща, а се държи все едно парите на останалата част от обществото принадлежат на студентите и някой им ги е отнел. Този тип мислене – „Моето си е мое, чуждото е общо“ – е типично за левия мироглед. В крайна сметка няма много примери за ляво-мислещи хора, които доброволно плащат по-високи данъци от абсолютния минимум.

Динев продължава: “За другиго, няма да бъде въпрос за парите, а за смисъла в държавната обида – да делиш студентите на приоритетни и на неприоритетни.“

Тъй ли? Значи не е обидно да си финансово зависим от държавни помощи, а е обидно държавата да те групира по някакви качествени признаци?

Този аргумент е абсурден поради поне две причини. Първо, това че се чувстваш обиден не означава че имаш права над парите на другите. Второ, дори и безумните централни планировчици в правителството и в Брюксел разбраха че има специалности и университети които бълват безполезни кадри година след година и че ако искат да задвижат икономиката на Европа трябва да започнат да изискват качество и да инвестират умно. Оттам и идеята за „приоритетни“ специалности – дали са ги подбрали правилно е друг въпрос.

Разбира се, в един по-добър свят индивидът е свободен сам да решава кое е „приоритетно“ за самия него. Но тогава кой ще плаща на бюрократите да провеждат „образователна политика“? 🙂

Статията завършва както започва – с излишна емоционалност: „Хуманистичният образователен идеал – да бъдеш личност, с развити способности за самооценка, независимост, достойнство, е изритан от експертите. Днес не е важно да си човек, важно е, че можеш да бъдеш кадър.“

Типично по левичарски, презумцията на Динев е, че функцията на образованието е да възпитава ценности, а не да дава шанс за развитие на икономически ползени умения. Пренебрегва се ролята на най-древната и основополагаща обществена институция – семейството. Родителите са тези, чиято основна отговорност е да отгледат и възпитат независима, достойна и морална личност. Чак след това тази личност избира своето място в обществото и търси съдействието на по-опитните от нея за да придобие нужните знания и умения. Но, разбира се, левите не пропускат шанс да подкопаят семейните ценности, тъй като сплотени и независими семейства не се поддават лесно на държавен контрол.

Но тук изниква и друг въпрос. При условие, че Динев смята че държавата трябва да осигурява образованието и че функцията на образованието е да възпитава ценности, а не умения, какви ценности възпитава държавата у младите? Дали създава критично мислещи и свободни индивиди, готови да утвърждават моралните правила и настроени скептично към авторитети? Или създава покорни слуги, които лесно менят морала си според настроението на силните на деня и са финансово зависими от държавата, тъй като нямат никакви собствени пазарни умения?

Отговорът на този въпрос е ясен за всеки.

И така, нека обобщим. Социалистите (в случая – Динев) смятат че самочувствието и успехът на човека зависят от това дали той е „приоритетен“ за централните планировчици, че да се изисква качество в замяна на инвестираните средства е обидно и че политиците  (а не родителите) трябва да възпитават младежите на ценности. И най-лошото е, че в България тази позиция не е особено радикална. В крайна сметка поводът за оплакване са няколкото милиона евро отделени за стипендиите. Останалите стотици милиони (456 млн. за 2016 г.) продължават да бъдат хвърляни  на вятъра, а образователната ни система продължава да съществува в примитивно състояние и да произвежда некачествен продукт.

Докога?

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!