Пътеписи в БДЖ

Това е един пътепис, действието в който се развива около седмица преди началото на стачните действия в Български държавни железници.

Наложи се да пътувам с БДЖ. Казвам „наложи се”, защото пътуването не беше предвидено. Ако беше, щях да избера автобуса. Началото на историята ме намери на Централна ЖП гара в София. Мястото е просторно. Освен просторно, то е мръсно, студено и особено неприветливо по един неповторим начин. Дестинацията на влака е София – Враца. Ескалаторът работи! Неочаквано доброто впечатление от подвижните стълби, обаче, бързо се заменя от света на подлеза – той е още по-мръсен, студен и особено неприветлив. Инстинктивно стискам по-здраво дръжката на пътната ми чанта и продължавам смело към перон 12 – Запад. Крача на перона и в съзнанието ми се прокрадва натрапчивият въпрос дали пътувам към модерния или към дивия запад.

В БДЖ като че ли съществува класово разделение, но изглежда назрява тих бунт срещу него. Билетът ми е за 2-ра класа, а за мое учудване 20-годишният вагон AB се оказва категория 1-ва! Решавам да проверя какво пише на синьо-бялата хартия, но грешка няма. Все пак, споменът ми беше пресен: намръщената касиерка с открита неприязън реагира на молбата ми за запазено място, поради която се наложи да стане, да отиде до своя колега от съседното гише и да заеме нейното листче за разпределение на местата (листчето на намръщената беше запълнено). „Изглежда в БДЖ все още не са прочели предложението ми за електронно разпределение на пътниците“, беше констатацията ми тогава.

„Е, БДЖ-късмет”, помислих си вече в купето и заех мястото си. Оказа се, че и останалите ми спътници не са закупили места за 1-ва класа,а дори нещо повече: млада девойка беше получила мистичното, както се оказа, 18-то място, което не съществуваше в нашия вагон. На жалбата й пред същата намръщена касиерка, последната бе отговорила с лаконичното „Седни, където намериш”. След известно време пристигна и друг все още учуден пътник с 27-мо място (също несъществуващо), който в крайна сметка се присъедини към настаналото БДЖ-примирение в купето и зачака тръгването на влака. След почти незабележимо 30-минутно закъснение композицията потегли.

„Как така няма 18-то място?! Ама вие всички сте за 2-ра класа” – възмути се строгият кондуктор, който нахълта тържествено минути след старта на пътуването. Обяснихме му ситуацията. „Грешката не е в нашия телевизор” – опита се да смекчи тона един от пътниците. „Че тя и в моя не е!” – отсече кондукторът и троснато затвори врата след себе си. И влакът продължи на запад …

Още по-живописна сцена се разигра на врачанската гара ден по-късно: заблуден кандидат-пътник помоли тамошната касиерка да издаде билет по реципрочната дестинация Враца – София със смяна на влака на междинна гара. Служителката съвсем убедено обясни, че няма как да издаде такъв билет, защото не знае дали във втория влак ще има места. За да спестя по-нататъшното описание на ситуацията, предавам провелия се диалог:

– Как така не знаете дали ще има места?! Това е въпрос на едно телефонно обаждане!

– Господине, нямам връзка с колегите. Не мога да гарантирам, че ще направите връзката между двата влака.

– Тогава защо на уеб-сайта на БДЖ тази комбинация е налична?

– Вижте, нямам нищо общо със уеб-страницата ни. Програмистите, които са я направили, не са никакви „ЖеПейци”! Не мога да рискувам да бъда глобена заради тях!

***

Обобщение

Кой е Джон Голт¹? Не съм предполагал, че този въпрос може така абсурдно да пасва на най-четения български роман от последните 10 дни. Не съм сигурен, обаче, дали в нашия сюжет Атлас изобщо може да помръдне плещите си. Вероятно лилавите знамена на синдикатите закриват родните Дагни Тагарт и Ханк Риърдън², които някъде в тъмните ъгли на Централна гара вдигат безпомощно рамене.

Изцяло в синхрон с принципите на един литературен сюжет, стачката в БДЖ премина на лични начала – публиката можеше да проследи в детайли диалозите между главните герои – едните от тях хвърляха нападки от телевизионните студия, а другите отговаряха жлъчно в директни включвания от ЖП гарите. И при тази размяна на удари, горките стачкуващи местеха поглед от едната страна към другата, почти като почитатели на хазарта, заложили на двубой, изходът от който изобщо не зависи от тях и техните действия.

Развръзката от последните дни потвърди неизказаното съмнение, че в основата на стачните действия не са съкращенията, а желанието на синдикалните организации да се превърнат в незаменим фактор при определяне на трудовите правоотношения. Т.нар. „закрила на съкращенията”, при която синдикатът развява пръст и одобрява или не дадено уволнение, ни връща в едни времена, когато железопътните мотриси са били все още нови.

А истината понякога е проста – едни реформирани български железници могат да създадат в пъти по-добри условия за труд и дори нови работни места. Защото в БДЖ наистина се трудят специалисти с умения, които им дават сериозно сравнително предимство пред мен и който и да е кандидат за работното им място, без значение от работодателя им. Разбира се, стига той да има за цел печалба, конкурентоспособност и ефективност. Така работниците ще се почувстват част от една обща организация, в която дори е похвално да се поема отговорност, да се работи с желание, а разработчиците на уеб-сайта на компанията и касиерите й да са със съзнанието, че работят за общи цели. И не последно по значимост – всеки вагон да има своето 18-то или 27-мо място.

Аз знам, кое е моето място, за това не подкрепих протестите – нито тези на железничарите, нито на земеделците, нито на възропталите срещу пенсионната реформа. Вместо това, работих – благодарение на което държавата ще получи моя дял от данъци, които синдикатите умело да разпределят, докато обсъждат „социалните права” на работниците в държавния сектор.

Край на пътеписа.

–

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!