Три години по-късно или как „умните и красивите“ станаха просто „красивите“

На 13 юни преди 3 години бях на скучната ми работа, в скучния ми офис, чакайки да изтече поредния скучен работен ден, когато…
…скролвайки регулярно feed-a във Facebook и без особени очаквания за нещо вълнуващо, разбрах, че вече имам casus belli (повод за война) с тогавашното правителство на Пламен Орешарски, което така и иначе не харесвах (защото са комунисти, бесепари, а от малък съм научен, че БСП = зло, разбира се). И то какъв повод имах.

Не всеки ден се случва един от публично известните мафиоти на държавата да бъде назначен като бъдещия най-голям…антимафиот. „С тия е свършено“, мислех си, но чак, когато отидох на площада и видях около 20 000 наелектризирани души, осъзнах, че случващото се ще има много по-голям отпечатък от смяната на поредния премиер или разбиването на така и иначе измиращата от интелектуална и физическа старост левица.

Да. Революцията се носеше във въздуха. Но тълпата не беше намръщена, не беше гладна, беше…щастлива.  С бира в ръка, велосипед за транспорт, куче за компания…хората си уговаряха срещи със стари приятели, поздравяваха забравени муцуни, гледаха да изпъкнат с колорит. Това не беше класически протест. Приличаше повече на събор. „Умните и красивите“ помислих си аз, много преди някой да увековечи в ефир, това което всички мислехме за себе си в този момент. И да…разликата със зимните протести няколко месеца по-рано беше колосална. Вместо вилнееща тълпа със социални искания в стил „Няма да си плащам сметките“, имахме позитивни, възпитани, спретнати, работещи хора, които имаха пълното право да са недоволни от случващото се, най-малкото, защото плащаха от джоба си за него.

Четейки дотук, сигурно се питате, какво е по-различното, което ще видите в тази статия. Сигурен съм, че последни дни  има десетки публикации със същия увод, спомени, фотографии и т.н.. Ще се опитам да дам малко по-различен прочит и оценка на случилото се с фокус – самите хора от протеста.

Излишно е да казваме в кое протестът се провали – ясно е, че правителството на Орешарски не си отиде заради ДАНСWithMе.

Големите губещи

Това, което необратимо беше променено от тази случка, е психиката и себеусещането на много от участниците в него. Отприщилата се енергия тогава ми позволи да наблюдавам на живо и в мащаб всичко описано в книгата на Густав Льобон„Психология на тълпите“, която четох само няколко години по-рано по време на студентството си. Протестът разби семейства, създаде нови, роди групи по интереси, партии, личности с месиански комплекси, конспиративни теории, митове и още много причудливи работи.

Кой беше чувал за Асен Генов преди този момент? Признавам си, аз не. Иво Божков вече е общински съветник; Емил Георгиев – председател на партия, ЖюстинТомс – член на управителния й съвет; Антоанета Цонева е лице от Протестна мрежа, заедно с Любена Нинова и още 40 човека; Ивет Добромирова пиарстваше на властта; Радан Кънев е беше (е) във властта и т.н. Това е извадка на хората, които успяха да капитализират личностния си актив от протестирането, в което, разбира се, няма нищо укоримо или неморално.

По-интересни са ми онези другите, романтиците, хората, които всеки ден, независимо от задълженията си, времето навън и всичко друго…протестираха повече от 400 дни. Това са хората, които намериха смисъл в живота си, когато протестират. Това е човека, който ще донесе знамето, този, който ще вземе тъпана и мегафона, лелята, която ще почерпи с гозба от вкъщи, момичето, което ще смени цвета на косата си 400 пъти за 400 дни. Тези хора имаха роли, имаха значение в цялата машина, наречена протест. Не бяха просто нулите, които добавяш отзад. Бяха активните отпред.

Сигурен съм, че свалянето на Орешарски от власт не донесе радост на тези хора. Така те изгубиха смисъла за себе си. Ако няма за какво да протестираш, кой ще те похвали, че си донесъл знамето, кой ще направи комплимент на новата ти прическа, кой ще те похвали за гозбата?!

Това са големите губещи. Този химически и хормонален rush, който може да ти донесе тълпата, в комбинация с кипящия юнски размножителен период, създаде зависимост у тези хора (у нас), наподобяваща тази от химически субстанции, екстремни спортове, хазарта. Те станаха зависими към масовите демонстрации. Това е моят прочит на съществуващата вече три години Протестна мрежа. Хора, които всячески искат да запазят жива емоцията от онова време, в което бяха значими, хората ги познаваха, телевизиите ги снимаха, имаха цел в живота. Не общественият интерес (каквото и да означава това), не доброто на страната ни (каквото и да означава това) са водещите във взимането на решения при тези хора, а простото себично желание отново да си важен, значим, отново да вкусиш онзи хормонален и химически rush от 2013-та. Което отново не е нищо укоримо или неморално, но е важно човек да е наясно с него, когато слуша/чете/решава дали и кога да вярва на тези хора. Не казвам да не го правите, казвам да го имате предвид…

Когато идеите нямат значение

Другото, по-тревожно нещо, което успя да постигне протестът, беше разбиването на идеологическия компас на хората. Наблюдавах същото явление в Скопие преди по-малко от месец. Сегашната „Цветна революция“ там е абсолютно копие на рожденика ДАНСWithМе – голям протест в началото и все по-малко и едни и същи хора в последствие; Гошо носи винаги прашката, Пешо носи винаги боите, Елена винаги е с нова прическа, леля Мара носи бюрек; кибиците пият бира и си разказват вицове. Заговорих се с хората, докато правеха същата разходка по центъра, каквато правехме ние преди три години и ги запитах, дали са наясно с примера на България, как всичко свърши тук и т.н.

Това, което успях да разбера от тях е, че са напълно наясно, че партийната алтернатива на сегашните управляващи са абсолютно същите мафиоти и измамници. Наясно са, че свалянето им от власт ще доведе абсолютно същия принцип на управление и работа и надали животът им ще стане по-добър. И не ги интересуваше…

„Не е важно дали са социалистите, дали е ВМРО, дали са албанците…това, което искам е справедливост и лошите да отидат в затвора“ ми каза 25-годишно момиче от протеста. Звучи познато, нали?

Това което постигнаха юнските протести с политическото говорене бе раждането на новия наратив – мафията vs. хората. Ние като общество трябва да линчуваме лошите и няма значение дали тази работа ще я свършат левите, десните, националистите или Йоло Денев. Важното е да се случи. Дори да не заживеем по-добре, дори тези, които излъчихме на власт да изтеглят около 20 пъти повече заем отколкото онзи срещу когото протестирахме, дори да сложим ляв човек за лидер на дясно обединение, със съмнителни управленски, интелектуални и други качества (да, говоря за Радан Кънев)…това не е важно.

Независимо кои ще са следващите, колко лоши ще са, дали ще ни вкарат в дългова спирала, колко ще вдигнат осигуровките, колко ще пречат на бизнеса…важното е да има възмездие. И дори да ми правят лошо, ще упорствам. Ще упорствам, защото 400 дни съм протестирал, за да може тия хора да се качат на власт и да въздадат справедливост. Ако плюя сега на тях, означава, че плюя на ония 400 дни, в които правех нещо със смисъл…и тогава имало ли е смисъл изобщо то?!
И точно с тази логическа примка разправата с лошите стана електоралният trigger на умните и красивите…и това е проблем.

Проблем е, защото, когато заради емоцията(от протестирането, имането на важна роля в нещо, желанието да изпъкнеш с колорит, да се разправиш с лошите, да въздадеш справедливост) загубиш рациото (да се усетиш, че хората, които предстои да излъчиш на власт, ще ти направят дори по-големи злини от предишните), от умен и красив, оставаш само второто…

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!