Националисти срещу федералисти – фалшивият сблъсък

Събитията около и най-вече след Brexit отново извадиха на предна линия фундаменталния дебат за това каква е правилната „рецепта“ за Евроейския съюз – дали Европа на националните държави е по-добра от обединена и централизирана Европа? От едната страна на този спор застават евроскептичните националистически движения на Стария континент – UKIP, PEGIDA, Националния фронт на Льо Пен, а у нас – партии като ВМРО и НФСБ. Според тях Европейският съюз в днешния си вид не е добър, защото размива националната индентичност на различните народи, отнема власт от националните правителства и я концентрира в Брюксел.

От другата страна на дебата са множество разнородни партии и движения – от утвърдени такива в големите държави (социалистите във Франция, християндемократите в Германия) до радикално леви формирования като Сириза в Гърция, Подемос и Социалистическата работническа партия в Испания и др. Тяхната визия за е – обединена Европа със силно централизирана власт с цел лесно и ефективно преразпределение на богатство и регулиране на живота на хората.

Дебатът – димка за отвличане на вниманието

Публичният сблъсък между двата лагера всъщност има за цел единствено да отвлича вниманието на обикновения европейски гражданин и да замита под килима реалните проблеми на Европа. Нещо повече – противопоставянето на идеята за силни национални държави срещу идеята за Европейска федерация изцяло измества фокуса от това какви политики трябва или не трябва да се провеждат върху това как е конструирана териториално властовата инфраструктура. Макар и в друг контекст, подобна „диверсия“ у нас съзнателно или не извършва определена социална прослойка, известна като „умните и красивите“, според които важно е не толкова какви политики се провеждат, а кой ги провежда (argumentum ad hominem по същество).

Различни ли са всъщност национализмът и евроцентрализмът?

На пръв поглед да, но дълбоко в своята същност те са твърде близки, а в своите политически действия – реално съюзници. И двата лагери de facto са върли противници на свободата. Докато за федералистите (били те социалисти, социалдемократи, либерали, консерватори, зелени и т.н.) свободата се води някаква ценност, то реалните политики, които провеждат (или искат да провеждат) говорят друго. За тях, например, общият европейски пазар е нещо желано, но в същото време искат да го регулират до най-малкия детайл (известни са документи с 4 и 5 –цифрен брой думи регулиращи отглеждането и продажбата на някои зеленчуци, например). Неприкосновеността на индивидуалните права също е сред водещите мотиви, но същевременно те ежедневно биват нарушавани чрез разнообразни закони, влизащи в разрез с правото на собственост (строги регулации на трудовия пазар, тежки лицензионни режими, извънредно високи данъци в почти цяла Европа). „Свобода на движението“ е друг лозунг на радетелите за обединена Европа, но при създалите се форс-мажорни обстоятелства с бежанците, бързо на дневен ред дойде затварянето на границите.

Националистите съвсем закономерно са антилиберално настроени. За тях така или иначе индивидуалните права не са ценност, колкото „националния интерес“ (умишлено в кавички, защото „нацията“ е абстрактно понятие, а не реален субект на права или действия). Поставяйки въпросния „национален интерес“ на преден план и вкарвайки в заблуда достачъно хора, че това е правилният път, те могат на воля да ограничават свободата, печелейки дивидент от това (цяла книга не би стигнала да се опише корупционният характер на всяка една националистическа идея).

Защо конфликтът федералисти – националисти облагодателества и двете страни за сметка на обикновения гражданин?

Чрез бурното си публично противопоставяне двата лагера взаимно подхранват електоралната си сила и укрепват политическите си позиции. Наводнявайки медийната среда със своите уж различни, но всъщност доста близки идеи, те създават илюзията, че не съществуват други пътища за Европа освен горните два. Веднъж постигнали това, вече могат лесно да събират последователи сред не особено взискателното население. Националистите казват – „Меркел е виновна, Оланд е виновен, те ще съсипят Европа, ще унищожат нациите, ще ислямизират родината, те ни карат да вкарваме бежанци, които живеят на наш гръб, трябва да се борим за суверенитет!“, а техните опоненти отговарят – „Надигат се опасни крайно-десни настроения, популизмът заплашва Европейския съюз, идва новият Хитлер, не на омразата, да на либерализма!“. В този конфликт европейският човек се вижда принуден да вземе страната на „по-малкото зло“. А дали едното наистина е по-малко зло от другото не е съвсем сигурно.

И двете страни с радост биха желали да отнемат доволно количество свободи в името на сигурността (например антитеростични законодателни промени, включително и у нас). И двете страни с радост биха харчили парите на данъкоплатеца, търсейки начин да съберат все повече от тях (федералистите всячески се стремят към данъчна хармонизация, докато националистите пропагандират за това как едно излизане от ЕС ще спести пари, които могат да се харчат за социални дейности). И двете страни с радост биха забранили ГМО-то или свободната търговия с извъневропейски държави (едните заради „националния интерес“, а другите могат даже и да не дават задоволително обяснение).

Също както техните прототипи (идеи, доведени до крайност), нацистите и комунистите в средата на миналия век се противопоставяха яростно едни на други, но всъщност укрепвайки собствените си власт, така днешните националисти и федералисти се борят за завземането на властта, отстранявайки в бурята от взаимни обвинения всяка смислена опозиция. На родна земя подобна тактика наблюдавахме преди години между АТАКА и ДПС – яростна медийна война и привиден антагонизъм, реално облагодетелстващи и двете страни.

Каква е алтернативата?

От всичко казано до тук е важно да се отговори на въпроса – кой е правилният път за Европа? Отговорът не е труден – пътят на свободата. Казано с няколко думи – свободни пазари, свободно движение, ниски данъци, слаби (или никакви) държавни регулации, малки правителствени бюджети, малка (или никаква) социална държава, безкомпромисна защита на частната собственост. Европа трябва да се върне към основите на свободния капитализъм, благодарение на който е натрупала богатството си, и да се оттърси от стремежите на властолюбци от всички краища на политическия спектър да задушават свободната инициатива на хората. И накрая не е лошо да си припомним едни думи на Роналд Рейгън: „Свободата никога не е на повече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на нашите деца. За нея трябва да се борим, да я защитаваме и да им завещаем да правят същото…”.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!