Интервю: Насочете надеждите си към радикална децентрализация

Интервю с Ханс-Херман Хопе за полския седмичник Najwyższy Czas!

Каква е Вашата оценка на съвременна Западна Европа и по-специално ЕС?

Всички политически партии в Западна Европа, без значение различните имена и програми, гравитират около фундаменталната идея на демократични социализъм. Те използват изборите, за да легитимират данъчното облагане на продуктивните части от обществото в полза на тези, които не произвеждат нищо. Те взимат от хората  (наблягайки на „богатите“ сред тях), които докарват дохода си и натрупват благосъстояние чрез производството на стоки и услуги, закупувани доброволно от потребителите и преразпределят средствата към себе си или иначе казано към демократичната държава, която те контролират. Покрай този процес те също така обогатяват различни политически другари, поддръжници и потенциални избиратели.

Те разбира се не наричат тази политика с правилното ѝ име – бич за дейните и награда за бездействащите. Това не би било особено привлекателно. Вместо това те експлоатират първичното чувство на завист и заявяват, че облагат малкото „богати“, за да подкрепят множеството на „бедните“. В действителност политиката им движи производителната част от населението към относителна бедност, като същевременно награждава непродуктивните, правейки ги по-богати.

Но какво мислите за ЕС?

Ситуацията в организацията постоянно се влошава. ЕС е едва първата стъпка към създаване на Европейска супердържава с дългосрочна цел – световно правителство, доминирано от САЩ и нейната централна банка, Федералният резерв. От самото си начало, независимо от звучните политически обещание, ЕС никога не се е стремял към свободни търговия и конкуренция. За тази цел не ти трябват десетки хиляди страници правила и регулации. Напротив, основната цел на ЕС, подкрепена в това си начинание от САЩ, е обезсилването на Германия, първата икономическа сила на континента. За да осигури това, страната бе пратена на безконечно „пътешествие с вината“, оказвайки натиск за прехвърлянето на все по-големи части от своята независимост на ЕС и Брюксел и съответно на САЩ. Специално трябва да се отбележи сдаването на суверенитета на страната в областта на паричната политика и замяната на традиционно силната си валута, германската марка, в замяна на „слабото“ евро. Неговият емитент, ЕЦБ, е съставен от политически свързани централни банкери от страни, които в миналото са имали „слаби“ валути.

В тази светлина, ЕС има три основни функции:

Първо, консолидирането на данъчното облагане и регулаторната рамка в различните страни-членки, за да редуцират конкуренцията между тях, особено що се отнася да размера на налозите в различните държави. В резултат на това те са еднакво неконкурентоспособни.

Второ, да подсигури неадекватната политика да наказва продуктивните и  субсидира бездейните в различните страни. Същевременно се добавя още един макро-слой на преразпределение, от тези, които се справят по-добре иконономически, като Германия и страните на север към икономически по-слабите (най-вече на юг). Крайният резултат – всички се справят еднакво зле.

И трето, все по-важно в последното десетилетите, за да пребори таящото се недоволство срещу нарастващата юрисдикция на Брюксел, ЕС е на поход да елиминира всяка форма на национална идентичност и съществуваща социо-културната близост. Идеят за „нация“ и различните национални и регионални самоопределения е считана за комична, а „мултикултурализма“ е издиган като добро, което не трябва да бъде поставено под съмнение. Както осигуряването на законови привилегии и на „специална защита“ за всички, освен за белите, хетеросексуални мъже и особено женените такива (които са изкарвани исторически „подтисници“, дължащи обезщетение на всички останали, който се явяват тяхна историческа „жертва“), цинично наричано „антидискриминация“. Естественият социален ред е систематично подкопаван, да си нормален бива наказвано, а всички отклонения се награждават.

Можем ли да кажем в такъв случай, че политицте начело на ЕС са дори по-зле от онези на национално ниво?

И да, и не. От една страна всички демократично политици, без изключение, са неморални демагози. Една от книгите ми на немски се казва „Конкуренцията сред престъпниците“, като тя показва към какво се стремят политическите партии в условията на демокрация. В това отношение има малка разлика между политическите елити на Берлин, Париж, Рим и т.н. и тези, които ръководят парада в Брюксел. В действителност, елитите на ЕС са някогашни политици със същото мислене като националния им еквивалент, на щрек за разточителни заплати, добавки и пенсии, раздавани от ЕС.

От друга страна елитите на ЕС са дори по-зле от политиците вкъщи, защото техните решения повлияват много по-голям брой хора.

Какво бъдеще очаква ЕС според Вас?

ЕС и ЕЦБ са морални и икономически изчадия в нарушение на естествените и икономически закони. Човек не може безконечно да наказва инициативата и успехът и да награждава бездействието и провалът без това да доведе до крах. ЕС ще се движи от една икономическа криза към друга, като в крайна сметка това ще доведе до разпад. Brexit, който съвсем наскоро преживяхме, е едва първата стъпка към неизбежния процес на политическа децентрализация.

Има ли нещо, което обикновения гражданин може да направи в подобна ситуация?

Вместо да приема високопарните приказки на политиците за „свобода“, „просперитет“, „социална справедливост“ и т.н., хората трябва да се научат да приемат ЕС, като това, което е: банда от жадни за власт престъпници, повишаващи влиянието и богатствата си за сметка на работещите. И второ, хората трябва да развият визия за възможните алтернативи на сегашното блато, не Европейска свръхдържава или федерация, а Европа, съградена от хиляди Лихтенщайн-и или швейцарски кантони, обединени от свободната търговия и в непрестанна конкуренция помежду си в привличането на жители.

Можете ли да направите съпоставка между САЩ и ситуацията в Европа?

Разликата между САЩ и Западна Европа е много по-малка в контраст с популярните представи от двете страни на Атлантическия океан. Развитията в Европа след Втората световна война са наблюдавани отблизо, контролирани и манипулирани чрез заплахи или подкупи на политическите елити във Вашингтон. Всъщност Европа е станала сателит на САЩ. Това от една страна си проличава от факта, че американски военни са базирани навсякъде из Стария континент, по целия път до руската граница. От друга страна са постоянните пътувания на европейските елити и техните интелектуални бодигарди до Вашингтон, подобни на поклоненията на мюсюлманите до Мека. Германският политически елит, чиито комплекс за вина се е превърнал в психическо заболяване, изпъква пред останалите, що се отнася до страхливост, подчинение и угодничество.

Що се отнася за вътрешните работи на САЩ, и европейци и американци са в грешка. Първите все още виждат САЩ като „страната на свободните“, повлияна от индивидуализъм и невъзпрепятстван капитализъм, а вторите виждат Европа като дом на небалансиран социализъм и колективизъм, напълно различен от „американския начин.“. В действителност обаче няма особена разлика между „демократичния капитализъм“ в САЩ и „демократичния социализъм“, който се наблюдава в Европа.

Със сигурност Америка винаги е имала далеч по-открити защитници на свободния пазари и все още успява да привлече най-умните и най-добрите, като запазва данъчното бреме под европейските нива. Въпреки това, ако погледнем към суверенния дълг спрямо БВП, САЩ попада в категорията на икономически аномалии като Гърция. Вярно е, че в САЩ все още може да кажеш каквото искаш, без да бъдеш преследван от държавата, като в Европа за същото може да свършиш в затвора. Въпреки това болестта „политическа коректност“, която вилнее в западния свят като епидемия, всъщност проследява корените си до САЩ, където е известна като „граждански права“ през 60-те. И докато думите там не те вкарват в затвора, те със сигурност могат да разрушат кариерата ти дори в по-голяма степен от коя да е европейска държава.

Що се отнася до външната политика, докато политическият елит призоваваше Третият свят да дойде в САЩ, същата пагубна политика като тази на „мултикултурализъм“ в Европа, американските елити използваха агресия в политиката си. В последните десетилетия те нападнаха Афганистан, Пакистан, Ирак, Либия, Сирия, Судан, Сомалия и Йемен, причинявайки смъртта на хиляди невинни цивилни и отприщвайки вълна от тероризъм, най-вече финансиран от Саудитска Арабия, с чиито елити поддържа приятелски взаимоотношения.

Последен въпрос, как оценявате икономическият успех на бившите комунистически страни като Китай, които комбинират еднопартийна диктатура със свободен, от части, пазар?

Икономическият успех на една страна зависи от три свързани детерминанти: подсигуряване на частната собственост, свободата на търговията и свободата на асоцииране и дисасоцииране и разбира се старанието, интелектът и иновативността на хората. Всяко правителство, което разчита на данъци, за да се финансира, е в разрез с тези три изисквания. Ефектите от тези нарушения обаче могат да бъдат притъпени  и дори използвани за обяснение на относителния успех или провал на някои държави. Вътрешната организация на държавата, независимо дали е еднопартийна диктатура или многопартийна демокрация, е без значение. Примерът на Венецуела показа, че демократичните избори могат да доведат до пълното отхвърляне на частната собственост и свободната търговия, довеждайки до бляскав икономически колапс.

Сравнението между икономическото представяне на Индия и Китай може да е информативно в това отношение. Модерна Индия от почти 70 години е ръководена от демократични правителства, докато Китай се управлява от комунистическа диктатура. Резултатът? И двете страни са отчайващо бедни в сравнение с западните стандарти, което е сигнал, че и двете правителства показват малка или дори липсваща загриженост за правата на собственост. Въпреки това, докато икономическата ситуация до началото на 80-те и в двете страни е сходна, с началото на „реформираният комунизъм“ в Китай, БВП на страната надскача значително този на Индия, показвайки по-голямо равнище на икономическата свобода в страната и по-работливо и разумно население.

В заключение, не се доверявайте на демокрацията, но не се обръщайте към диктатурата. Вместо това насочете надеждите си към радикална политическа децентрализация, не само в Индия и Китай, но навсякъде.