Икономическият план Тръмп: по-високи данъци, по-висока инфлация и по-висока минимална заплата

Джефри Тъкър*

 

Само дни след като Доналд Тръмп спечели номинацията на републиканците, маската (такава, каквато беше дотогава) падна. Неусетно той започна да разказва на журналистите, че може да бъде „придуман“ да повиши данъците, да увеличи минималната работна заплата и отпечата достатъчно пари, покривайки плащанията по държавния дълг с евтини долари.

„В моя план [данъците] намаляват. Но докато се договорим за това, те ще се вдигат“, казва Тръмп. „Според мен, данъците на богатите ще се повишат до определено ниво.“ (След създалото се недоволство, той започна да твърди, че е имал предвид, че ще се вдигнат спрямо предложените от него вече намалени тези данъци.)

За минималната работна заплата, той не се различава от Обама и също не взема предвид пазарните сили, сякаш заплатите на работниците са изключително и само по преценка на политическите ръководители: „Мисля, че хората трябва да получават повече … не знам как се живее със $7.25 на час.“

Той казва, че ще остави на всеки щат да реши своята минималната работна заплата. Което повдига въпроса – защо въобще говори по темата. Тази мярка в в момента може да бъде взета от щат. Министерството на труда, което той ще оглави като президент, притежава значителна власт, с която може да побутва местното законодателство, както прецени за правилно. Ако Тръмп одобрява по-висок минимум на заплатите, той ще го получи.

Между другото, по-високо минимално равнище на заплатите може да бъде и много важна част от една анти-имиграционна политика. Ако нископлатените работни места станат незаконни, имигрантите нямат стимул да преминат границата на САЩ. Eвгениците, приели имиграционните закони през 1920, много добре знаят за това последствие.

Що се отнася до държавния дълг, Тръмп казва, че той не може да бъде изплатен и не може да се стигне до непокриване на падежиращи плащания. Така остава само един начин – печатане на пари.

Някак си този порой от политически идеи шокира дори списание Vox, които забелязаха „левичарската икономика, която Тръмп приема като своя.“

Последователността на Тръмп

 

Противопоставянето на данъчните увеличения и задържането на нивата на  минималната работна заплата, убиваща работни места, са две сфери, в които републиканците се правят на добри. Така или иначе, откакто съм на този свят, никой републикански кандидат за президент не е казвал, че ще увеличи данъците, правейки това е отклонение от нормата. И със сигурност, никой от тях не си е играл с идеята за надуване на дълга или поне не публично.

Тези политики са отклонение, съдейки по неговата партия, но никой не трябва да бъде учуден от желанието на Тръмп да разраства правителството. Замислим ли се, ядрото на неговата програма винаги е било с такава цел. Тръмп иска да предотврати американските фирми да наемат хора от чужбина. Негово желание е да вземе частна собственост, разположена на границата, и да я национализира, чрез изграждане на стена. Той възхвалява концентрационните лагери за японци, призовава за затваряне на части от интернет мрежата, настоява за масово наблюдение, и се застъпва за обширни нови посегателства върху правото на американците да купуват продукти от чужбина.

Това е само началото. От самото започване на кампанията си през миналото лято, той изгражда тезата за по-голямо и агресивно правителство. Тръмп започва с реторични нападки срещу имигрантите и международната търговия, докато възхвалява управленската си сила на особено необходим “главен изпълнителен директор на САЩ”.

Обикновено президентите издигат кандидатурата си върху платформа на реформиране на правителството, рязане на правителствени харчове, подобряване на управлението, контролирането на администрацията, и др. В крайна сметка, механизмът на държавата, не цялата страна, е тяхното поле на действие.

Но не и Тръмп. Той жалае да е начело, да управлява Америка по същия начини, по който ръководи своя бизнес. Той ще постави своят бранд върху цялата нация, както прави с всичко останало, което притежава, придавайки ѝ неговото собствено величие. Вероятно последният президент, който беше толкова откровен за вярата си, че той управлява цялата нацията е самият Рузвелт.

Когато Тръмп небрежно спомена възможността за покачване на данъчното бреме спрямо „богатите“ (ние знаем как това винаги свършва) или за надуване на дълга, това не трябва да причинява уплаха или тревога. Това е следствие от неговата философия на управление, която не е, че ние живеем под върховенството на закона, а по-скоро, че трябва да съществуваме под властта на един човек.

Заслепени от анти-левичарство

 

Защо някой би смятал, че Тръмп е нещо различно от строител на голямо правителство? Голяма част от тази вяра трябва да бъде обясняна със странния начин, по който хората приписват собствените си идеологически копнежи върху някои кандидати, надявайки се, че Тръмп споделя техните ценности.

Тръмп се е оформил като кандидат против статуквото, класически популист. Може би си мислите, че тази позиция има нещо общо с това да си против държавата? Такова заключение би било грешно. За него, да си против статуквото винаги е значело, че просто в момента “грешните хора” управляват.

Той презира политическата коректност, вдигна стратегически премислен шум относно оръжията и глобалното затопляне и т.н. Той се противопоставя на левичарството, което наивният наблюдател може погрешно да изтълкува като противопоставяне на разширяването на правителството.

Би следвало поне ние да не се подлъжем. Двадесети век, през който фашизмът опустоши свободата в името на противопоставяне на комунистическата заплаха, не беше толкова отдавна. Видни умове като Фридрих фон Хайек и Лудвиг фон Мизес стават свидетели именно на това, опитвайки се да предупредят света за опасностите от крайно десните привърженици на авторитаризма.

И двамата публикуват книги през 1944 г. (“Пътя към робството” на Хайек и “Всемогъщото правителство” на Мизес), които посочват, че деспотизмът може да дойде  под различни форми. Той може да бъде както ляв, така и десен. Противопоставянето на единия и насърчаването на другия, не значи подкрепа за свободата.

Левият и десният крак на етатизма танцуват “дяволски” балет. Единият “крак” печели контрол и насърчава негодувание и ответна реакция. Другият, съответно, поема командването и обявава война на политическите си врагове. Населението се разделя. Всичко се превръща в борба за власт, но всяка страна има интерес от печеленето на повече. По-добре е да се мисли за дясното и лявото като фракции на една и съща партия. Те могат да бъдат прави за някои неща, но нито една от страните не лансира свободата като отговор на социалните и икономически проблеми.

В културните войни няма победители

 

В продължение на поколения, републиканската партия е толерирала в своите редици малцинство, което клони към свободата. Съществуват много негови итерации: supply-side икономистите, коалицията „оставете-ни-на-мира“ , чаената партия, и така нататък. Техните интереси обикновено са в съответствие с търговската класа и противопоставящата се на управляващите буржоазия, на която ѝ е дошло до гуша от регулирации, данъци и войни.

След разбиването на традиционната републиканска коалиция, американците започват да опознават един различен и по-последователен авторитаризъм, който има вкус на тамошното дясно крило. Поддържам мнението, в друга статия, че това явление правилно може да бъде наречено фашизъм. Може да изглежда като движение, организирано да спре възхода на лявото, но то използва същите средства за постигане на цели си, малко по-различни в нюанса и привлекателността си.

Можете да прочетете хиляди дефиниции за това какво е фашизъм. Аз поддържам тази на Лудвиг фон Мизес. Той казва, че минималните изисквания за нещо да бъде определено като фашизъм са:  да бъде националистки настроено отсноно търговията и имиграцията,  да възхвалява лидерството, като метод за контрол над нацията. Фашизмът е вид социализъм – задължително се намесва в делата на свбодния пазар. Но този вид социализъм e премахнал нещата, поддържани от лявото, които средната класа намира за толкова дразнещи. Човек може да запази номинално притежание върху собствеността си, въпреки че в действителност просто я администрита в полза на държавата. Семейството и религията могат да останат непокътнати. Това, което е необходимо, е да насочите основната си лоялност към централната власт.

В безсмъртните думи на Мусолини: „Всичко в държавата, нищо извън държавата, нищо срещу държавата.“

Тръмп твърди нещо подобно: „националната държава остава истинската основа за щастие и хармония.“

Отвъд червения страх

 

Всеки път, когато публикувам нещо за Тръмп, получавам ядосани коментари, които искат да знаят защо не роптая срещу Клинтън и Сандърс. Всяка реторика срещу Тръмп, казват те, само помага на лявото и неговия дневен ред. Но именно този подход ( „врагът на моя враг е мой приятел“) е подкрепил част от най-кръвопролитните в историята.

Истинските либерали никога не трябва да се блазнят от привидни обещания. За да се види и разбере опасността, ние трябва да погледнем отвъд червения страх и да осъзнаем, че политиката е много по-сложна от това просто да се противопоставяме на “най-голямото зло”. Тези „по-малки злини“, които отслабват бдителността ни, експлоатирайки нашите страхове. от „по-големи злини“, често се оказват най-голямата заплаха.

 

 

* Превод: Здравко Баров.

Редакция: Боян Попунков

Оригиналната статия можете да видите ТУК