Отворено писмо до Трайчо Трайков от един десен избирател

Г-н Трайков,

Пиша Ви това писмо, защото съм отчаян. Като един млад политически ангажиран човек, който споделя „десни“ убеждения, няма как да не съм дълбоко разочарован от състоянието на политическата сцена в България. Именно затова първоначално имах намерение да гласувам за Вас, защото на тези избори Вие сте представян като единствената надежда на дясното политическо пространство в България. За съжаление обаче, през последните дни, четейки и слушайки Ваши интервюта, започнах да се разубеждавам.

Със съжаление трябва да споделя, че вече не съм сигурен дали Вашите политически възгледи и принципи кореспондират с моите и съответно с  тези на много други млади хора с „десни“ разбирания. Считам се за „десен“, защото споделям принципите на исторически личности като Едмънд Бърк, Томас Джеферсън, Лудвиг фон Мизес, Фридрих Хайек и Роналд Рейгън. Личности, които до ден днешен се смятат за едни от най-ярките представители на „дясната“ политическа мисъл. Вие, като човек запознат с нея, вероятно можете да разберете моето разочарование от фарса, който се разиграва на българската политическа сцена в наши дни. Но аз съм човек който цени вота си, г-н Трайков, и не бих искал да го дам за кандидат, за когото не съм сигурен, че споделя моите принципи особено когато става въпрос за изключително важния пост на държавен глава.

Именно затова в това писмо искам да споделя моите резерви към вашата кандидатура, като адресирам някои от коментарите Ви в  интервю за OffNews с внушителното заглавие „Върховенството на закона, меритокрацията и дясното“, което бе публикувано миналата седмица. Докато с една голяма част от нещата, които казвате съм напълно съгласен, с други не съм и именно върху тях искам да наблегна.

Грешка ли е съкращаването на държавния сектор?

Като начало, нека започнем с тази част от интервюто, с която съм напълно съгласен. Абсолютно прав сте, г-н Трайков, когато посочвате приемането на меритокрацията за основна ценност като фундаментална черта на дясната политическа философия. Една от основните отличителни линии между „лявото“ и „дясното“ политическо пространство е именно тяхната визия за това какво трябва да е социалното устройство на едно общество. И докато меритократичното социално устройство е идеалът на всеки един „десен“ избирател, то егалитарното социално устройство е идеалът на всеки един „ляв“.

Обаче, щом като един „десен“ политик вие подкрепяте меритокрацията, няма как да не съм озадачен от коментарите Ви относно „идеологиите“ на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън. Повече от който и да е друг западен държавник през последния половин век, Маргарет Тачър и Роналд Рейгън бяха защитници на свободата и меритокрацията, като фундамент на всяко едно проспериращо общество, във време, когато насилственият егалитаризъм на левите идеологии бе превзел почти целият свят. Меритокрацията изисква свободна конкуренция, а в държавния сектор такава липсва. И затова, колкото по-малък е държавният сектор, толкова по-меритократично е едно общество. Политико-икономическите програми на Рейгън и Тачър не са били перфектни, но определено са били най-добрата серия от реформи в западния свят по онова време и доказателство за това е икономическият растеж, който те успяват да създават в САЩ и Обединеното кралство, конкретно между годините 1983 и 1990.

Противно на това, което казвате г-н Трайков, няма да намерите почти нито един бивш член на кабинетите на Рейгън или Тачър, който да Ви каже, че съжалява за про-пазарните реформи, които тогава са били проведени. Няма да намерите и някой, който да ви каже, че съжалява, че е посъветвал социалистическите държави от Източна Европа да поемат по същия път. Точно обратното. Някои от архитектите на икономическата програма на Рейгън, като икономиста Дейвид Стокман, всъщност напускат администрацията през втория мандат на Рейгън не защото са били на мнение, че намесата на държавата в икономиката е била ограничена твърде много, а защото смятат, че не е била ограничена достатъчно (Стокман дори пише книга, в която критикува липсата на достатъчно иницативност в тази посока по онова време – „The Great Deformation“).

Докато България бавеше необходимите про-пазарни реформи, други просперираха благодарение на тях

Основният проблем на вашата критика към съветите за „по-малко държава“ е, че тя не е подкрепена от фактите. Вие намеквате, че „грешките“ на този тип политика (съкращаване на държавния сектор) стават ясни след като те провалят в Източна Европа. Но за какъв провал става въпрос въобще? Наскоро институтът Катон, базиран във Вашингтон, публикува изследване по случай 25-та годишнина от разпадането на СССР, в което анализира про-пазарните реформи проведени в бившите социалистически държави в Източна Европа след  1990 г и техните резултати. Това, което то показва е, че държавите, които провеждат възможно най-всеобхватна либерализация на икономиката във възможно най-кратък период от време, в дългосрочен план постигат най-доброто подобрение в темпа на икономически растеж и социално развитие. Страни като Полша, Чехия и Естония, които в кратък период от време провеждат изключително мащабни про-пазарни (четете: десни) икономически реформи, сега са с най-висок стандарт на живот в централна и източна Европа. БВП на глава от населението в тези страни е почти два пъти по-високо отколкото в страни, които подхождат много по-плахо и бавно към необходимите реформи може би защото са се опасявали, че държавата им ще стане твърде „слаба“.

България попада в групата на тези източноевропейски държави, в които прословутите „радикални“ про-пазарни реформи са по-скоро една легенда, отколкото реалност. Историята показва, че България е една от страните, която подхожда най-плахо към провеждането на въпросните реформи, доколкото такива въобще се случват, и именно затова и до ден днешен изоставаме зад много от другите бивши социалистически републики. След падането на тоталитарния режим необходимите политики, включващи мащабно съкращаване на държавния сектор и пазарна либерализация, се отлагаха до последния момент. Първата (и в действителност единствената сериозна) вълна от такива реформи дойде чак след икономическата криза и хиперинфлация през 96-та година, която на практика унищожи българската валута. След като проведените тогава реформи, най-вече във фискалната и монетарната сфера посредством въвеждането на валутен борд, стабилизираха положението, родните политици отново продължиха постарому.

Реформите в посока съкращаване на държавната намеса в икономиката се бавеха все повече и повече, а през последните години процесът дори се обръща. За намаляване на данъците не сме чували от повече от осем години, бюджетът страда от хронични дефицити, а държавната пенсионно-осигурителна система е де факто фалирала. Неколкократно се правеха опити за национализация на частни пенсионни фондове за спасяването на НОИ, които за щастие бяха осуетени благодарение на общественото недоволство (на хора с десни политически възгледи).

Колкото по-голям е държавният сектор, толкова повече са злоупотребите

Вие казвате, че това, което е важно, е не дали държавата е малка или голяма, а дали е силна, в смисъл на това дали нейните институции функционират ефективно. Но г-н Трайков, при равни други условия, една голяма, в смисъл на мащаба на нейната намеса в социалния и икономически живот, държава винаги функционира по-неефективно от една по-малка такава. Този факт е бил доказван не само в рамките на икономическата и политическата теория от икономисти като Лудвиг вон Мизес и Джеймс Бюканън, но и на практика, особено през последния един век. Сравнете например СССР и САЩ по време на Студената война. Историята показва, че по това време в САЩ държавните институции, както и икономиката като цяло функционират по-ефективно, защото тя е страната, която продължава да просперира, докато СССР започва да се разпада отвътре. Това е така именно защото държавният сектор в САЩ е бил в пъти по-малък от този в СССР, който обхваща цялата икономика. В изследването, което цитирах горе, бившите социалистически републики биват сравнени и по отношение на развитието на държавните им институции. И това което се забелязва е, че именно тези страни, които постигат най-високи нива на икономически растеж благодарение на бързата и задълбочена либерализация на икономиката, към 2015 имат най-ниските нива на корупция в региона. Съвпадение ли е това според вас?

Нека си припомним, че държавата сама по себе си в най-добрия случай е едно необходимо зло. Според стандартната дефиниция държавата съществува, защото допускаме, че поради човешките недостатъци няма социално устройство, което не изисква монополизирането на налагането на насилие с цел запазване на обществения ред. Както знаем, всяко едно разширяване на държавната намеса в социалния и икономическия живот изисква налагането на допълнително насилие над гражданите посредством повече данъци и регулации. Това означава, че разширяването на държавния сектор (допускайки, че то е наистина необходимо) e далеч от това да бъде признак на по-напредничаво цивилизационно развитие, всъщност е точно обратното. То е признак на деградация на социалните отношения, на ерозия в обществения строй и хармония, защото запазването на тяхната цялост изисква все по-високи нива на насилствена намеса в междучовешките отношения от страна на държавата. С други думи, повече държава означава, че човешките недостатъци не намаляват, а се умножават. Именно затова, като един десен избирател, увеличаването на държавния сектор няма как да не ме плаши, или поне натъжава.

Нека никога не забравяме, че държавата е монополист и то най-големият и силен монополист, който някога може да съществува. Вие, г-н Трайков, много често говорите за това как Русия злоупотребява с монополното си положение на българския енергиен пазар и въобще за важността на пазарната конкуренция. Именно затова би трябвало да сте наясно и как политици и държавни бюрократи могат да злоупотребят със своята монополна власт. И както съм сигурен знаете, посредством своята професионална експертиза, възможностите за злоупотреба с монополно положение нарастват пропорционално на това колко голям е дадения монопол и какъв дял от съответния пазар заема той. Държавата, в секторите, в които оперира, има ако не абсолютна, то почти абсолютна монополна власт, която дори да се конкурира от частни инициативи, е напълно гарантирана, защото „клиентите“ на държавни услуги, са данъкоплатците, които чисто законово нямат право да спрат да плащат за тези услуги. Ако Вие смятате, че частният монополист може да „злоупотреби“ със своето положение на пазара, то тогава би трябвало да сте наясно, че държавният монополист е в още по-удобна позиция да направи същото. Именно затова няма как да не бъда озадачен от Вашето мнение, че това дали държавният сектор е голям или малък не е от значение.

Върховенството на закона е важно, но само по себе си е недостатъчно

Друг факт, който трябва да се отбележи, е, че злоупотребата с държавна власт в крайна сметка не изисква никаква корупция, напротив, тази злоупотреба се случва по напълно официални и законосъобразни начини, чрез самите закони, които държавата въвежда. Вие много често говорите за важността на „върховенството на закона“ като ключова стъпка към решаването на проблема с корупцията и подобряването на качеството на държавното управление в България. И вие до голяма степен сте прав, но не трябва да си мислим, че само по себе си възтържествуването на „върховенството на закона“ е някаква панацея за всички политико-социални проблеми. В българското публично пространство фразата „върховенство на закона“ в наши дни се подхвърля от всички за всичко до такава степен, че се е превърнала в най-голямото клише на съвременната ни политическа „мисъл“. Що се отнася до елиминирането на корупцията, вие много правилно неколкократно сте отбелязвали, че за това е необходимо установяването на върховенството на закона, т.е. консистентното прилагане на законодателството, а не избирателно, в услуга на интересите на конкретни свързани лица. Но за тези добре започнати с тематиката е ясно, че казвайки, че проблемът с корупцията се решава чрез върховенството на закона, Вие на практика просто изричате една тавтология.

Колкото и да е важно, елиминирането на корупцията само по себе си не гарантира добро държавно управление и добър живот на гражданите и много исторически примери потвърждават това. Позволете ми да дам един провокативен пример – нацистка Германия. След своето възкачване на власт Националсоциалистическата партия въвежда изключително строг законов режим и въвежда ред в държава, която се намира в изключително хаотично състояние от края на Първата световна война. През 20-те години на миналия век Германия преминава през редица политически и икономически кризи, дори през период на хиперинфлация, който обезценява немската валута (това звучи леко познато). След като Хитлер идва на власт той успява да въдвори ред, елиминира корупцията и разбира се възстанови „върховенството на закона“ – нещо, което множество западни политици и интелектуалци по това време считат за сериозно постижение.

Разбира се, това, че в нацистка Германия корупция почти няма и цари върховенство на закона, не я прави приятна страна за живеене, особено за тази част от обществото, която бива репресирана от въпросните „върховстващи“ закони. Подобно е било положението и в много комунистически държави. Поуката от тези примери е, че съдържанието на законите е много по-важно от това колко консистентно се прилагат от съдебната власт. Ако законите са несправедливи, то тяхното консистентно прилагане въобще не е повод за каквато и да е радост, дори напротив. Какво трябва да бъде съдържанието на законите обаче много рядко се дискутира в България. Всички сме съгласни, че законите трябва да се спазват, но дали законите са справедливи или не много рядко се засяга като тема. А именно това е трудният въпрос.

 

Дали сме „леви“ или „десни“ зависи от това кои закони приемаме за справедливи

В „De Legibus„ (на лат. „За законите“) Цицерон казва, че несправедливите „закони“ дори не трябва да бъдат възприемани като закони, защото, за да заслужи наименованието „закон“, дадено законодателно решение трябва да бъде справедливо, в противен случай то е просто израз на тираничните капризи на държавата. Това, че законите трябва да се спазват, ако са справедливи, е пределно ясно. Но още от времето на Цицерон много по-важният въпрос е какво въобще прави един закон справедлив, каква философия следваме при дефинирането на справедливостта в нашето законодателство. Това как един държавник преценява дали даден закон е справедлив или не, зависи от политическата философия, която той изповядва, дори от етичната система, която той следва в своя живот. Именно това ни разкрива дали той е „ляв“ или „десен“, самите закони биват с „ляв“ или „десен“ политически уклон с оглед на това каква е философската предпоставка, която обосновава тяхното въвеждане. Именно поради всичко това, казвайки, че „дясното“ подкрепя върховенството на закона, напълно избягваме от въпроса за това кое е „дясно“ и кое е „ляво“.

Това, как Вие разграничавате справедливите от несправедливите закони, е изключително важен въпрос, защото едно от основните правомощия на президента на България е правото да налага вето на законодателните решения на парламента. Ако искате да убедите един десен избирател като мен да гласува за Вас, той най-малкото трябва да е уверен, че Вие споделяте принципите, политически и морални, според които той преценява дали един закон е справедлив или не. Как може един десен избирател да се довери, че Вие ще използвате своето право на вето по начин, който съответства на неговите или нейните принципи, без да знае какви са вашите? За съжаление досега това, което сте споделили по отношение на Вашите политически и икономически възгледи, ме кара да мисля, че те не кореспондират изцяло с „десните“, както аз и много други, предимно млади хора като мен ги разбираме. Бих се радвал да ме опровергаете.

Не приемайте това писмо само като една критика, г-н Трайков. То е най-вече покана за разговор. Ако искате ние, десните избиратели, да гласуваме за вас за президент, Вие трябва да ни убедите, че сте кандидат, чиито принципи кореспондират с нашите. Това, че по отношение на външната политика сте с евро-атлантически уклон, е сигурен плюс, но не е достатъчно. Нека не забравяме, че президентството е институция със сериозни вътрешно-политически правомощия и посредством своето влияние може да наклони политическата насоченост на останалите държавни институции в една или друга посока. В крайна сметка, г-н Трайков, за да се реша да гласувам за един кандидат-президент, аз, като един „десен“ избирател, трябва да съм сигурен, че този човек ще отстоява принципите, тези прословути „десни“ принципи, които аз изповядвам, както пред света така и в България.

С уважение,
Един десен избирател