Имиграция, натурализация и либертариански ценности

 

1. Във всеки конфликт между двама индивиди (или групи), които се придържат към едни и същи основни принципи, по-последователният печели.
2. При всяко сътрудничество между двама души (или две групи), които се придържат към различни базисни принципи, побеждава по-лошият или по-ирационалният
3. Когато противоположни базисни принципи са ясно и открито дефинирани, това действа в изгода на рационалната страна; когато те не са ясно дефинираним а се крият или заобикалят,това действа в изгода на ирационалната.

Интелектуалната последователност без съмнение е важна за успеха на всяко идеологическо, социално, или политическо движение. И не само по отношение на краткосрочния успех в конкретен исторически конфликт, но и за оцеляването на движението в дълъг период от време. Айн Ранд прави горните наблюдения когато разглежда анатомията на компромиса, тоест компромисът между едно движение и неговите идеологически противници. В повечето случаи тя конкретно има предвид резултата от гражданската война в Русия, където идейно най-последователната фракция, болшевиките, побеждават, въпреки че започват войната с най-малко човешки и икономически ресурси от всички свои противници.

Последователността печели краткосрочни битки. Но има и друг компромис, който може да струва дългосрочното оцеляване на едно движение: компромисът спрямо собствените принципи. Когато движението се разводни и позволи на временни конюнктурни съображения и цели да вземат връх над последователността в идеологията, движението губи сила и в крайна сметка умира. В крайна сметка, верността към собствените морални принципи е определяща за успеха на едно движение, повече от ресурсите и силата на опонентите му.

В ситуацията на нарастващо влияние на либертарианството в България през последното десетилетие, особено сред младите и образовани хора (което единствено е от значение за бъдещето), аз все повече бивам загрижен относно факта, че като цяло либертарианците в България допускат компромиси с основополагащите принципи на либертарианската идея. Не, не говоря за някаква строга ортодоксалност на възгледите, като че ли има някаква система от догми, които определят кой е “истински” либертарианец и кой не е. Говоря за минималния праг, под който основната идея на либертарианството – индивидуалната свобода – бива компрометирана, тоест, според истинското значение на думата, става жертва на идеологически компромис.

Над този минимален праг можем да имаме всякакви различия и пак да си оставаме либертарианци. Например, каква трябва да бъде системата на правосъдие относно престъпниците. (В крайна сметка, индивидуалната свобода не включва “свободата” да се вършат престъпления.) Или как да се организират обществените разходи. Или как да се решават религиозните различия в едно свободно общество. И така нататък. При всички тези напълно легитимни различия между либертарианците, едно различие не може да бъде толерирано: Идеята, че някои непрестъпни индивиди трябва да бъдат лишени с държавен декрет от естествените права, на които други непрестъпни индивиди се радват. Не привилегиите, като политическото гласуване, а правата: правото на живот, свобода и собственост.

Компромис със свободата на движение

За съжаление, като цяло, либертарианците в България все още допускат такива компромиси. И през последните две години компромисът, който виждам да бъде допускан най-много, е в областта на имиграцията. Говорим си за индивидуална свобода. Говорим си за минимална или никаква държава. Говорим си за правото на индивидите на живот, свобода и собственост, стига да не нарушават правата на други хора. Говорим против класифицирането на индивидите по групова принадлежност и налагането на различни закони за различните групи. Говорим за правото на индивида – всеки индивид, не само някои – да влиза свободно във всякакви взаимоотношения с всякакви хора, стига да не нарушава правата на някои. Но като либертарианци говорим за тези неща само като важещи само за групата или групите, към които принадлежим. Когато стане въпрос за хора от други групи – хора, които възприемаме като “различни” от нас – някак си всички тези принципи изчезват и сме готови да дадем власт на държавата над индивиди, които не са извършили никакво престъпление; и единственото, което ги отличава от нас, е, че са се родили на друго място.

Настояваме за имиграционни закони и ограничения над индивиди, за които нямаме никакви данни, нито подозрение за извършено престъпление. И да, иначе отхвърляме държавни политики на цялостно следене и събиране на информация, когато става въпрос за нас и за нашата група – защото не трябва никой да бъде под подозрение до доказване на противното – но все пак нямаме нищо против това правило да се нарушава, когато става въпрос за хора от други групи. Това е само защото са родени някъде другаде. И заради груповата им принадлежност. Защото са различни от нас.

Като цяло, странно е, че такива възгледи и настроения могат да идват точно от българи. Само преди малко повече от десетина години именно българите бяха принудени да понасят точно такова отношение от западноевропейските страни. Повечето от нас помнят визовите режими между 1992 и 2005, когато всеки българин, който искаше да пътува в Западна Европа, дори по съвсем обикновен повод като туризъм или посещение на приятели или роднини, трябваше да преминава през унизителни разпити в посолствата на западноевропейски страни. Някои от нас дори помнят скандалите през 1997 със самозабравили се служителки във френското посолство, които използваха властта си да се гаврят с кандидати за визи, а една служителка дори нападна с юмруци хора чакащи за документи. И по онова време българите не бяха бежанци от военна зона; България не беше просперираща страна, но пък и не беше място, където падаха бомби.

И западноевропейските правителства имаха сериозни причини да не желаят българи: подвизите на българските автокрадци бяха станали известни навсякъде. Не кой да е, а главният прокурор Татарчев се оказа по едно време собственик на автомобил от базата данни на Интерпол, вкаран в България с пренабити номера. Разбира се, повечето българи пътуваха по напълно законни причини, крадците бяха незначителен процент, но покрай тях страдаха всички останали. Не съм чул никой българин тогава да казва, че е морално оправдано заради няколко автокрадци и проститутки да бъдат подлагани на унижения десетки хиляди обикновени български граждани, чието “престъпление” беше, че искат да пътуват из Западна Европа, или да се заселят там. И защо да се връщаме толкова години назад, като само преди две години подобни възгледи за затваряне на границите за българи беше изказано от Найджъл Фараж, и цялата българска общественост беше възмутена.

И сега същата тази българска общественост е възприела точно същите възгледи като Фараж, но спрямо друга група от човешки същества, чието “престъпление” е, че се опитват да намерят по-добър живот за себе си и за децата си. Хайде, Фараж поне беше цивилизован, той просто искаше законови пречки; българската общественост иска направо да се води война с избиване на хора. Или поне затваряне в концлагер. Очевидно Алековият разказ, “Пази Боже сляпо да прогледа,” не е изгубил валидността си повече от 100 години след своето публикуване.

Че българите, които доскоро сами бяха жертва на подобно отношение, могат да го възприемат относно други хора, е достатъчно озадачаващо и тъжно; то само показва, че българското общество все още няма елементарната способност да се учи дори от собствените си неволи. Но че либертарианците в него могат да възприемат същите позиции е направо стряскащо. В края на краищата, от нас като либертарианци се очаква да сме идеологически последователни с определени основополагащи морални и обществени принципи, и най-основополагащите от тях би трябвало да са индивидуализмът и индивидуалната свобода; защото предадем ли тези двете понятия, не остава никакво либертарианство.

Културно и политическо влияние на имигрантите върху приемащото ги общество

Отчасти, предполагам, това е по-скоро грешка на растежа в либертарианското движение: незрялост в разбиранията за практическите приложения на идеите на свободата, насложени културни традиции, обществено влияние от приятели и роднини, и дори най-обикновен страх насаждан от средата и от медиите. Тези фактори не би трябвало да са легитимни за идеологически последователни либертарианци. Но в допълнение към тях има и един фактор, който наистина е легитимен, и трябва да се разгледа сериозно. Този фактор е културното и политическо влияние на имигрантите върху приемащото ги общество.

Разбира се, както съм казвал и в предишни статии, автоматичното допускане, че имигрантите ще донесат старата си култура на новото местоживеене, не е въобще доказано. Да, песни, танци, носии, рецепти за баници и дюнерджийници могат да оцелеят дълго време, няколко поколения. Но това е само повърхността на културата. Истинската култура са етични и юридически принципи и взаимоотношения – норми на поведение, обществена организация, стандарти и закони за правосъдие и т.н. За тези нямаме кой знае какви доказателства, че се пренасят автоматично на новото място. Даже напротив, имаме достатъчно исторически примери, че не е вярно. Както и преди съм показвал, Тексас през 19 век е добър пример: заселен предимно с имигранти от Източна и Централна Европа, в него никога не се развива феодалната култура и правни взаимоотношения, от които идват имигрантите. Няма дори временни прояви на такава култура, нито на едно място, и по никое време. Ако тези хора са живели цял живот във феодални общества, и ако по традиция не са знаели нищо друго освен феодализъм, как така на новото място не донасят нищо от този феодализъм, но напротив, от самото начало Тексас развива общество на “див” индивидуализъм?

Самият пример на българите в чужбина също показва, че родната култура – като навици и морал – не винаги се пренася: българските общности в Щатите не изглежда да развиват стандартните проблеми на българската култура. Да, да, знам, мюсюлманите в Европа. Но и там, обикновено новините се съсредоточават върху крайностите; засега няма реални данни за това колко мюсюлмани наистина настояват за запазване на културите, от които са дошли. И в САЩ от време на време по някой българин прави по някоя типично българска глупост; преди две години двама българи бяха арестувани за фалшифициране на кредитни карти. Но видимото поведение на някои радикални индивиди не може да бъде показател за останалите, които са възприели точно същите културни норми както всички останали в обществото.

Либертариански решения на културния въпрос

Но дори да приемем, че има някаква опасност от внесена култура от имигранти, това все още не оправдава като либертарианци да подкрепяме държавни мерки, които нарушават свободата на индивидите, били те местни или имигранти. Нито оправдава като либертарианци да изискваме държавна политика на контрол и регулации на свободното движение на хора, стоки и капитали. Вместо това, трябва да търсим истински либертариански решения на проблема.

И такива решения има. Но за да ги разберем, трябва да разбираме една много съществена разлика между две понятия; разлика, която в миналото е била разбирана много добре в Европа. Тези две понятия са имиграция и натурализация.

Имиграцията е предимно икономически процес и той е свързан с индивидите: с техните индивидуални стремежи, надежди, очаквания, страхове, амбиции, и т.н. Като процес, тя не се състои само в пресичане на държавни граници; миграцията може да е вътрешна. България е видяла множество миграционни вълни в историята си, вътрешни и външни. Някои са били поради войни и политически сътресения, други по икономически причини. Арменското малцинство в България със сигурност все още пази хиляди лични свидетелства от своята миграция към България преди повече от 100 години. И без масови вълни, пак е имало някакво постоянно преселване на семейства от едни райони в други. Във всички случаи, характерното за миграцията е, че тя се прави с цел подобряване на положението на индивида или семейството му. Няма значение дали това подобряване е подобряване на безопасността (от войни и насилие) или подобряване на икономическото положение (възможности за работа, учене или бизнес); няма значение дали имигрантът бяга от война или търси по-добра работа. Във всички случаи, от либертарианска гледна точка, миграцията е въпрос на индивидуално решение, засяга само индивида и семейството му и следователно не трябва да бъде поставяна под държавен контрол и регулации. Свободата е право на същото ниво на важност както живота и собствеността и следователно не трябва да бъде нарушавано. И тъй като индивидуалната свобода е неотменимо право, следователно имиграцията трябва да е неотменимо право. Защото позволим ли на държавата да го отнеме на една група индивиди, нямаме основание да възразяваме, когато тя го отнема на друга група, и в крайна сметка и на нас самите.

Натурализацията е съвсем друго понятие, и принадлежи към съвсем друга категория. Тя е свързана не с права, а с привилегии – конкретно, политически привилегии. В контекста на съвременните държави и политически философии, тези политически привилегии се изразяват предимно в правото на гласуване за членове на законодателната власт, и по-рядко за изпълнителна власт. В Швейцария, това гласуване е пряко законодателно. В миналото в Европа гласуване за законодателна и изпълнителна власт е нямало, но политическата привилегия на гражданството се е изразявала в юридическа власт: гласуване за местни съдии или участие в съдебни състави. Тази привилегия сега е останала единствено в Швейцария и САЩ – и в САЩ съдебните състави на теория имат правото дори да анулират закони като обявяват обвинените по тях за невинни.

Натурализацията, следователно, засяга въпросите за обществените разходи и решенията свързани с тези обществени разходи. И именно затова тя трябва да остане не право, а привилегия, която се дава само при определени обстоятелства. И в това е принципната разлика между имиграция и натурализация: едното е по естество свобода на индивида на движение и договаряне (а и свобода на други да се договарят с него), а другото е власт на индивида да взема решения относно обществени разходи.

В съвременния свят, в който политическите идеологии имат наслоен дебел пласт социалистически и етатистки идеи, тази разлика между право и привилегия рядко бива осъзнавана; в крайна сметка, това е едно от основните оръжия на социалистическата пропаганда, да замаже разликата между права и привилегии. И именно затова в съвременна Европа толкова често гласуването бива възприето като неотменимо право, а имиграцията се третира като привилегия. Тоест, точно обратното на идеите за свобода и неприкосновеност на индивида. И точно обратното на либертарианските ценности. И затова много либертарианци, като не осъзнават логичните следствия от своята идеология, се присъединяват към виковете на етатистите – били те леви или десни – че държавата трябва да затвори границите си за бежанци или въобще за имигранти.

За да бъдем последователни с ценностите на либертарианството, обаче, не можем да си позволим да призоваваме за мерки, които нарушават тези ценности; не можем да си позволим да искаме закони, които третират дадена географска област като собственост на държавните чиновници. Не можем да си позволим да се съгласяваме с решения, които изглеждат “прагматични” за конкретната ситуация, но всъщност са плод на етатистка идеология. Трябва да имаме либертариански решения на проблемите с имиграцията и бежанците, и тези либертариански решения трябва да са такива, че когато бъдат предизвикани по отношение на тяхната интелектуална и морална последователност, да могат да издържат на изпита.

Добрите примери за миграционна система

И тези решения трябва да са следните: границата трябва да бъде не физическа, а юридическа. И трябва да бъде не относно имиграцията, а относно натурализацията. Свободата на придвижване трябва да бъде утвърдена като основно право на всеки индивид, освен в ограничени случаи (доказателство за извършено престъпление, разумен процес на временна карантина, и т.н.). Ограниченията трябва да са по отношение на натурализацията: Като либертарианци трябва да изискваме политическият процес да бъде затворен за определени групи хора.

Той в крайна сметка е въпрос на привилегия, не на права. И следователно няма никакво нарушение на ценностите на свободата. Тези принципи са били в основата на законите в Запада относно държавните граници от векове. Те са залегнали и в Конституцията на САЩ, която дава на Федералното правителство право да регулира натурализацията, но не и имиграцията. (Съвременните закони за регулиране на имиграцията в САЩ не са конституционни, и са прокарани от социалисти и други левичари, като Тед Кенеди.) Тези принципи са в действие в Швейцария, която единствена е запазила старата законова система от 19 век.

Накратко, отворен достъп до пазара, ограничен достъп до урните. Само така ще можем да запазим своята интелектуална последователност като либертарианци, и да дадем прагматичен отговор на проблемите пред българското общество днес.

Иначе, ако продължаваме да настояваме, че държавата трябва да ограничава правата на чужденците, няма да имаме много основания да възразяваме, когато един ден тя започне да ограничава и нашите права. Каквото повикало, такова се обадило.