ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Борислав Щерев
Отдавна за никого не е тайна, че перспективите пред еврото се влошават с всеки изминал ден, а ръководителите на водещите икономики в Европейския съюз не могат да се обединят около единна стратегия за излизане от кризата. Вече започнаха да се обсъждат варианти за напускане на еврозоната и премахване на единната валута, а колкото по-близък изглежда този сценарии, толкова по-често ще обръщаме поглед към „черните овце“ на Европа – държавите, от чиито дългове зависи бъдещето на еврото.
В тази връзка смятам, че е подходящо да се върна на събитията в Италия и Гърция от миналия месец, защото смяната на техните ръководства е ключова за съдбата на еврозоната. Заради значението на тези страни и липсата на финансова дисциплина, ЕС предприе рискован ход, като осъществи своеобразен „преврат”, оказвайки необходимия натиск за промяната на върха в двете страни с надеждата, че хора, кадрували в структурите й, ще успеят да овладеят дълговата криза.
Най-сериозната пречка пред задължителните реформи на този етап е липсата на легитимност. В настоящите условия са необходими драстични и непопулярни мерки, като съкращения на работни места, намаляване на социалните плащания, намаляване на заплатите, намаляване на субсидиите и други. Очевидно е, че те няма да се приемат добре от обществото както в Гърция, така и в Италия и ще срещнат отпор. Отпорът може да се избегне само ако гърците, респективно, италианците, постигнат всеобщо национално съгласие, че съответните мерки са необходими с оглед на дългосрочното развитие на тяхната страна.
Продължаващите масови протести свидетелстват, че липсва обединение около мерките на кабинетите, независимо, че новите правителства в Гърция и Италия се зоват с гръмкия епитет „на националното единство“. Как да се довериш на човек, който изневиделица се е озовал в премиерското кресло? Служебните кабинети не изразяват нито волята на нацията, нито тази на определени малцинства или мнозинства в нея, тъй като за тях не е гласувал нито един човек. Това прави политическата им роля уникална – от една страна служебните кабинети са освободени от опасения за обществено недоволство и тънки сметки как да угодят на голяма част от народа, та да запазят властта и след следващите избори, а от друга – са неспособни да убедят обществото, че решенията им са за изгодни за всички.
С помощта на ЕС, от който са зависими, за да запушат дупките в бюджета (алтернативата, при оттегляне на парламентарната подкрепа, би била фалит), Монти и Пападемос могат да разчитат пълното мнозинство в националните парламенти за прокарване на каквито закони сметнат за необходими, с което се превръщат в своеобразни диктатори. Монти изглежда вече осъзна това и побърза да обяви, че, противно на практиката в политически кризи, няма да провежда предсрочни избори, а ще остане начело до следващите редовни избори през 2013. По този начин волята на италианците бе ефективно подменена. През половината мандат ще ги управлява човек, върху който не могат да упражнят ефективен контрол, което суспендира ролята им на носители на суверенитета. В Гърция пък бе игнориран гласа на избирателя – след като Папандреу бе смъмрен за своеволието да поиска референдум.
Без да навлизам в сферата на теориите на конспирацията, трябва да спомена, че на служебните премиери ще им бъде доста трудно да убедят когото и да било, че се ръководят от националните интереси преди всичко.
От една страна връзките им с върховете на Евросъюза са добре известни. Марио Монти е изкарал два мандата в ЕК в периода 1995 – 2004 и е сред най-отявлените „еврооптимисти“. Той е и съосновател на групата за насърчаване на евроинтеграцията Спинели и готов да съхрани целостта на съюза, дори това да не е в интерес на самата Италия. Гръцкият му колега Лукас Пападемос оглавяваше ЕЦБ до края на миналата година и също е виден поддръжник на общоевропейската валута.
От друга страна, още по времето на огласяването на техните кабинети медиите наблегнаха на членството на двамата премиери в Тристранната комисия – неправителствена организация, създадена от Дейвид Рокфелер, която антиглобалистите обвиняват в опити да наложи „нов световен ред“.
От своя страна, британският „Индипендънт“ посочи издигането им във властта като поредната стъпка към реализацията на проекта “Голдман Сакс“, който цели на практика да превърне еврозоната в олигархия. Планът на пръв поглед е прост: Банката следи внимателно най-изявените банкери и финансисти в Европа, избира онези, които показват апетит към публична кариера и им предлага пост в своите редици. Най-често подобни оферти се отправят към бивши еврокомисари при изтичане на мандата им. В момента освен с Монти, „Голдман” може да се похвали и с назначаването на бившия си директор Марио Драги за управител на ЕЦБ и на бившия си служител Петрос Христодолу за управител на гръцката Агенция по управление на дълга.
Така на дневен ред изниква въпросът кой ще води парада до следващите парламентарни избори. Дали Монти и Пападемос ще се борят за интересите на своите сънародници (но не и избиратели), или ще следват политика, предначертана им от Брюксел? Или пък е възможно решенията да се диктуват от групи, защитаващи огромни частни интереси в ущърб на държавите и дори на Европейския съюз?
Служебните правителства са като спасителен пояс – дори да не са най – добрите, все ще свършат някаква работа за измъкване от блатото. В тях често влизат не политици, а експерти, защото щом се е стигнало до оставка на легитимното правителство, очевидно политиците не са си свършили работата и е време за спешни действия. От тази гледна точка, служебните правителства не е задължено да се харесват на народа, освен ако няма да се борят за „истински“ мандат.
(Явор) Проблемът със служебните правителства е, че и без това прекалено абстрактното понятие „политическа отговорност“ се размива още повече. А и това не са типични „служебни правителства“, които опозицията сформира при оставка на действащия кабинет, а такива наложени под неприкрит външен натиск.
Въпросът по-скоро е дали наистина такива правителства са в състояние да защитят реформите, които налагат, по-добре от досегашните правителства. Именно понеже са служебни, очаквам обществената чувствителност към действията им да е още по-висока.
От друга страна ако приемем, че целта оправдава средствата, а целта е въвеждането на реформи, а не гарантирането на политическа стабилност, то тогава едно експертно правителство може да се справи и по-добре.
Случаят със служебните правителства може да се разглежда по много начини. Но наистиа това, което сте написали е вярно. Никой не вярва, че действията им и реформите им са с цел да се подобри състояните на страната и народа. Все пак, ако вие сте в това правителство, знаете, че няма да участвате на следващите избори, защо бихте правили нещо в полза на народа. Не може да се назначи служебно правителство от политиците в самата страна, след като страната е взела заем от външна партия, както в случая ЕС. Съвсем нормално е ЕС да назначи това правителство и то да изпълнява нареждания от Брюксел, които най-вероятно ще са в ущърб на народа…