Анализ на предизборните обещания за култура – повече от същото?

Каква е дясната политика в културата? Представени ли са тези идеи в политиката и какво всъщност казват повечето партии, коментирайки този ресор?

Всички са обединени, че „културата трябва да бъде приоритет“, но това е изцяло популистка фраза. Как всъщност в България културата ще бъде важна, приоритет – не за партиите, а за хората, как ще се развива и в нея ще има пари?

 

Какво е дясното в културата?

 

Популярно, а оттам и експлоатирано от политиците мнение, е че културата трябва да бъде „държавна политика“ и едва ли не без държава и политическа воля няма да имаме музеи, изкуства и прочее. Каква обаче е реалността? Хубав акцент направи Радан Кънев в интервю за ЕКИП ТВ, когато припомни, че образование и култура сме имали много преди да съществуват министерства на образованието и културата (съвсем друг въпрос е дали неговата политическа формация вярва и следва тези идеи). Тоест тези неща вече са се случвали в България – при това някои от най-големите ни успехи в сферата – без никаква „държавна политика“.

Огромна част от ценното българското изкуство е създадена под някаква форма на свободен пазар. Макар и в различни моменти от живота си да са работили държавна работа (от най-ниско в йерархията, например пощальон – до министър), големите български творци са творили не заради някоя държавна субсидия, възможност за реклама или уважение. Владимир Димитров–Майстора, Златю Бояджиев, Иван Вазов, Алеко Константинов и всички останали, които сега можем да видим в нашите галерии и музеи, в учебниците и библиотеките, са рисували, писали, композирали и т.н. без 0,5 или 1% бюджет от БВП за култура. Няма да навлизаме в анализи защо са го правели, но със сигурност – не ги е спирала липсата на национална стратегия, Министерство на културата, фонд „Култура“ или нещо подобно.

Тъкмо това би трябвало да са идеите на дясното в сферата на културата – гарантиране на свобода на творчеството, свобода на изявата, свобода да се финансираш и да бъдеш финансиран, децентрализация, и лична отговорност. Трябва да поставим в центъра личността, а не групата; частното, а не общото. И ако на думи това звучи добре и би го обещал всеки политик, то на практика да се постигне, когато финансирането е централизирано, е много трудно. Приложимата тук поговорка е „Който плаща, той поръчва музиката“.

Иначе казано, една центристко-дясна партия трябва да промотира децентрализация във финансирането и контрола, като има и определени стимули за бизнеса да финансира култура (напр. един наистина смислен Закон за меценатството). Една наистина дясна партия пък изобщо не би се занимавала с култура, като би оставила артистите да са свободни да правят каквото пожелаят, а фирмите – свободни от тежко данъчно облагане, за да могат да имат достатъчно свободен ресурс, който да даряват или инвестират в култура.

 

И още нещо много важно: средствата за култура в България не са 0,5% от БВП, тъй като култура се създава и извън държавните учреждения и субсидираните от държавата дейности. Не един и два качествени филма, като „Източни пиеси“ или „Урок“ – или не толкова добри в категория „висока култура“, но с пазарен успех (което не е малко и не означава, че са лоши), като „Дякон Левски“, например, са създадени без финансиране от държавата.

Средствата за култура са много повече, защото в тях влизат както много други публични средства, които общините преразпределят, така и огромно количество средства от частни спонсори.

И да уточним казаното по-горе – за една дясна партия, ако е работа на държавата да увеличава средствата за култура от БВП, то трябва да промотира частното дарителство. И няма да се налага политиците да отговарят на безумни въпроси, от рода на „от къде ще вземете, за да дадете на културата 0,5%, за да стане 1%“.

 

 

 

Има ли такива идеи в партиите, които се борят за поредния български парламент?

 

Представители на водещите партии и коалиции с голям шанс да влязат в парламента взеха участие в дебат в „Денят започва с култура“ по БНТ, където стъпиха и на политическите си платформи и идеи в сферата.

Набързо ще прескочим трите категорично леви политически формации, за които централизацията и тоталитарното управление е правило, без значение дали става дума за икономика, образование, туризъм или култура. Не бива да ни изненадва, че БСП, Обединените патриоти и коалицията „АБВ-Движение 21“ имат или говорят за „ясна визия“, „стратегия“, „това трябва да се развива, конкретно“ и знаят много точно как културата ще просперира и изведнъж ще започнем да участваме в световните биеналета, ще печелим награди не само от Оскарите, ами и от Берлинаре, Венеция, и т.н.

Както централизацията не работи в здравната каса или прокуратурата, така вреди и на културното министерство, а смеем да твърдим, че и на Института за паметници на културата. За съжаление, водената в последните години политика доведе до там днес интелигенцията да очаква този институт да расте още повече, дори да се превърне в Дирекция, без да виждат, че именно тази централизация (и съвсем логичната политизация) създаде мнозинството бутафории, от които напоследък ни е срам.

Включвайки всички партии, дебат „ляво-дясно“ не се получи, тъй като популистката позиция „парите за култура трябва да се увеличат“ и „парите трябва да се управляват по-стратегически“ доминираше независимо от идейна та окраска.

В рамките на дебата, относително центристка позиция зае представителят на ГЕРБ Калин Вельов, който по същество обаче също подкрепяше изцяло тоталитарна позиция. Идеите за допълнителен данък върху компютрите, който да отива във фонд „Култура“ е изключителен анахронизъм. Всъщност основната теза на Вельов не беше насочена към някаква свобода или премахване на ограничения и регулации, а напротив – повече контрол върху средствата, отпускани за култура, които, разбира се, трябва и да се увеличат двойно. В двата непълни мандата на ГЕРБ досега това не се случи. Не се случи и обещаваният от всички бум на българската култура, която става все по централизирана с всяко следващо правителство.

Така, за съжаление, всички изказани позиции клоняха към тоталитарно, централизирано управление, създаване на „комисии“, „комитети“ и различни методи за увеличаване на държавното финансиране и контрол над културата.

Едва три „десни“ позиции бяха изказани по време на целия дебат. Едната беше за премахване или сваляне на ДДС за книгите – с която се съгласиха почти всички участници. Добавка към тази идея направи Калин Вельов от ГЕРБ, който добави музиката, театрите и останалите културни продукти, които също да се освободят от ДДС. За съжаление, всичко това идейно бе провалено от един вид „протекционизъм в културата“, според който тези данъчни облекчения важат само за „български културни продукти“, както и от необяснимото приравняване на „чужди продукти“=“бизнес“. Реалността е, че както чуждите културни продукти могат да имат затруднения да се издържат на свободния for-profit пазар, така и българските могат да се правят „за бизнес“ и да печелят много, без допълнителни дотации. А в това няма нищо лошо.

Другата „дясна“ позиция бе мнението на Манол Пейков от „Да, България“, според когото централизацията е проблем и възможно решение е създаване на отделни „центрове по култура“, които да разполагат свободно със собствения си бюджет. Макар и по същество, отново обвързана с правителствено финансиране, тази идея е много плаха стъпка към свободното развитие на културата. Страхът от децентрализация, изказан от Калин Вельов, е всъщност страх от непопулярни мерки – страхът, че нефункциониращите, но щедро финансирани културни центрове в малките населени места (а и в големите градове), ще спрат да работят. Все още „затвориха се Х театъра“ звучи много по-лошо, отколкото „съществуват десетки театри, които предлагат абсолютно профанизирана култура“.

Третото изказване, което клони към идеите на свободата на личността, а не към върховния правителствен контрол, беше от Ивайло Цветков от „Нова република“ (с което Манол Пейков от „Да, България“ се съгласи, макар и с условието – че културата трябва да се подпомага от държавата), който чак на финала на дебата заяви, че „културата трябва да се самосъздаде“, а не трябва да се разчита на институциите да я проконтролират. Той даде и конкретни примери, че културата може и трябва да съществува на пазарен принцип, което беше крайната точка в представянето на десните идеи в дебата.

 

„Best of“ най-популистките идеи

 

– “Данък върху продажбата на компютри, който да отива стратегически за култура“ (Калин Вельов, ГЕРБ) – да наказваш хората, които предпочитат да имат продукт, в който можеш да събереш цялото световно знание, за да си купят една хартиена книга, защото е по-романтично, е изключително глупаво.

– „Шансът всичко, което говорим да се случи е (…) в този, който е реализирал най-много проекти“ (Калин Вельов, ГЕРБ) – При положение, че културата е в незавидно състояние и в дните, в които pièce de résistance на последното правителство – музеят „Квадрат 500“ се разпада отвън и отвътре, трябва да сме все по-наясно, че държавата/правителството просто не умее да изпълнява проекти.

– „Намаляване на ДДС за книгите само за български автори“ (д-р Красимир Димитров, Обединени патриоти“ – Дори в иначе абсурдната патриотична реторика, игнорирането на българските издатели, българските преводачи и всички останали български творци и работници по веригата показва доста сериозно непознаване с материята „книгоиздаване“

– Данък върху хазарта за фонд „Култура“ (от почти всички) – В същината си тази идея казва: „Ако играете хазарт, то вие подпомагате фонд „Култура“ – т.е. вместо да стимулира хората директно да инвестират/даряват за култура, то ще ги стимулира да харчат за хазарт, след което да осигурят заплатите на определен брой бюрократи, които да преразпределят тези средства за политически удобни хора през държавния фонд.

– „Децентрализация е страхотно (…), но това ще отнеме време и ще даде резултати на много по-късен етап“ (Калин Вельов, ГЕРБ) – Това попада тук, тъй като – колкото и да е странно – бе казано с негативен оттенък. Точно обратното – когато говорим за политика в сферата на културата (а и не само), трябва да се търсят устойчиви мерки, които да дадат резултати на по-късен етап. Именно този тип говорене показва, че интересът е към бързи и временни решения, които да бъдат забравени до следващия мандат.

– „В часовете по физическо възпитание да бъдат включени народни танци“ (д-р Красимир Димитров, Обединени патриоти) – Изглежда за някои хора „култура“ е равно на „народни танци“

– Идеята за повишаване на процента българска музика в държавните медии (Венцислав Мицов, Реформаторски блок – Глас Народен) – Да правиш насила нещо, което вече се случва в свободен пазар (БГ Радио, и до известна степен поп-фолк радиата) ще доведе до редица насилствени изкривявания и в крайна сметка радиостанциите ще се принудят да пускат музика, която слушателите им не харесват.

– „Аз питам моя приятел, който работи там (в British Museum) и ме развежда – „Защо не сте сложили Варненския некропол“(бел. моя. във флайери, които се раздават на входа на музея)“ – (проф. Любомир Халачев, АБВ-Движеине 21) –  Изглежда нивото на културната дипломация в България е да преговаряш с уредник в музея за реклама на държавата.

Honourable mention: „Аз живея в Оборище, виждам страшно много японски туристи, които непрекъснато фотографстват (sic!), но не може в центъра на София, половината общински сграден фонд, да бъде заселен с цигани“ (д-р Красимир Димитров, Обединени патриоти) – достойно за уважение е умението това да се вкара в един дебат за култура.

 

Обобщение

 

В крайна сметка дебатът за култура – и така и самите програми на партиите – се превърна в приятелска раздумка, в която всички се съгласиха, че културата трябва да се финансира повече, трябва да се контролира повече, трябва да е акцент в правителствената политика, централизацията, стратегическото планиране, комисиите и комитетите трябва да се увеличават и да имат все повече власт.

Единствените изключения бяха пожелателни фрази за децентрализация и движение в посока повече пазарни принципи в културата. Свободата на личността да твори не беше коментирана, и изглежда резултатът в следващите четири години, без значение кой спечели, ще бъде повече от същото, което сме имали в последните близо 73.