Борбата срещу тероризма в България – борба с терора или борба с държавата?

Автор: Стефчо Станев

Свобода или сигурност?

 

За съжаление през последните години станахме свидетели на много брутални терористични атаки в Европа. Това, кое

то стана в Стокхолм е още един повод да обърнем поглед към това как Европа, и в частност България, се опитват да противодействат на тероризма.

 

Вечната битка – ограничаване на човешките ни свободи за сметка на сигурността често е параван за битка с неудобните на властта, неправомерно следене  и подтискане.

В средата на юни 2016 законопроекта за противодействие  тероризма, който беше внесен в Народното събрание скандализира голяма част от обществото ни точно поради тази причина

Като коледен подарък –  през месец декември- законът беше приет на второ четене, след известни промени. Още от тогава съществуват много въпросителни около гаранциите за спазването на човешките права, когато се прилага този акт. Този текст ще опише и коментира някои от тях.

.

Какво е „тероризъм“ в България?

 

Дефиницията на „тероризъм“ е широко и неясно формулирана в НК[1] – чл. 108а.

• Който с цел да създаде смут и страх в населението или да заплаши,
• или да принуди орган на властта, представител на обществеността или представител на чужда държава или на международна организация да извърши или пропусне нещо в кръга на неговите функции,

 

 извърши престъпление по [2](…) се наказва за тероризъм с лишаване от свобода от 5 до 15 години, а когато е причинена смърт – с лишаване от свобода от 15 до 30 години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна

 

• Подобна дефиниция е в разрез с основни принципи на правовата държава като принципите на законосъобразност и правна сигурност.
• Имайки предвид маргинализацията на определени обществени прослойки като малцинствените групи, LGBT хората, а и бих добавил добре образованите и критично мислещи млади българи (да се чете различно от „умните и красивите“), то e очевидно, че прекалено широката дефиниция може да е подходящ инструмент за репресия срещу тези групи.
• Съществува и критика, че чл. 108а влиза в колизия с друго текстове в НК[3] като единствената разлика би била субективното отношение на дееца към целта на извършеното престъпление. Но това е трудно за разпознаване от разследващите, както и за определяне на мотивите за задържане.

 

 

A, как е дефиниран тероризмът в САЩ и Русия?

 

САЩ: Там, според Секция 802 на „Патриотичния закон„, тероризмът е дефиниран като:

 

Действие, опасно за човешкия живот, което е в нарушение на наказателния кодекс на съответния щат или на Съединените щати, и което има за намерение да:…

 

 б/ повлияе на политиката на правителството посредством заплаха или принуда;

в/ окаже въздействие на поведението на правителството посредством масово разрушение, убийство или отвличане.

 

Русия:  Слави се със строги закони, но не толкова ясни или справедливи. Само че дефиницията на тероризъм е също по-целенасочена от родната. Ето какво четем в съответното законодателство (Федеральный закон от 6 марта 2006 г. N 35-ФЗ О противодействии терроризму):

 

Терористическата дейност – това е дейност, която включва:

 

а/организиране, планиране, подготовка, финансиране и реализация на терористичен акт;

б/подбудителство към терористичен акт;

в/ организиране на незаконно въоръжено формирование…

г/ вербуване, въоръжаване, обучение и използване на терористи

д/ информационно или друго подпомагане при планирането, подготовката или реализацията на терористичен акт

е/ пропаганда на идеите на тероризма…

 

Виждаме, че даже при великите сили, които имат проблеми сериозни и ежедневни проблеми с терора, законите им не са направени с цел „опраскване“ на гражданските права и свободи.

Нека приемем, че има извършен терористичен акт на наша територия. Защо би трябвало да сме притеснени за основните си човешки права?

 

„Извънредно положение“ за човешките права?

 

Осъществен терористичен акт би бил повод за обявяване на „извънредно положение“.[4] Но понеже „извънредното положение“ дава широки правомощия над населението, трябва да гледаме скептично на тази мярка:

• Според Съда в Страсбург (ЕСПЧ)[5], извънредно положение може да се обяви само при заплаха, която[6]:
  • е реално настъпила или неизбежна;
  • да засяга цялата нация и
  • да застрашава организацията на обществения живот;
  • заплахата или кризата да са от изключителен характер.
• Вярно е, че „свободата на преценка“ на държавата е разширена в следствие на терористичните актове в Европа в последните 10-15 години [7].
• Но е и вярно, че щом утвърдена република с демократична система като Франция може да удължава времевия обхват на „извънредното положение“, и да търпи критики от Комисаря за човешките права към Съвета на Европа[8], международни неправителствени организации[9] и френски институции[10], то какво да кажем за България, която не е известна с напълно прозрачните си процедури и зачитане на човешките права дори и без наличието на извънредно положение с напрегната обстановка.
• Хипотеза: дали нови протести като тези от „зората на демокрацията“ през 90-те биха се считали, че покриват критериите за обявяване на извънредно положение?! „Да“ биха казали властимащите и точно в тяхната преценка за пропорционалността[11] и необходимостта[12] от „извънредно положение“ трябва да се боим, защото те ще са много наясно, че ще придобият извънредно големи правомощия, с които да „въдворят ред“ за сметка на човешките ни права.
• При антитерористична операция ще могат да се прекратяват на митинги, събрания или манифестации, тържества, културни и спортни прояви, ритуали или религиозни обреди[13]
• При извънредно положение пък е предвидено също телекомуникационните мрежи да могат да се ползват безвъзмездно от държавата.

„Обоснованото предположение“ – инструмент за необосновано погазване на човешките ни права

 

Любима концепция на репресивни режими на управление е „обоснованото предположение“ за извършване на престъпление. Така и все още не е ясно какво включва едно подобно предположение, освен че в резултат на него „компетентните органи“ могат брутално да ви задържат, да изискат самопризнания, около които да „създадат“ нужните доказателства за „обоснованото си предположение“.

Може би точно заради това „обоснованото предположение“ заема централно място в новия закон и е основа за тиранични мерки срещу нашите свободи:

• Вземане на превантивни мерки като част от превантивна дейност с цел намаляване на риска от извършване на тероризъм.[14]
• Превантивна мярка може да се вземе, когато са налице данни, от които може да са направи обосновано предположение, че лицето е свързано с терористична дейност.[15]
  • Липсва понятие на „свързаност“, което предполага широко тълкуване от силовите власти както им е удобно
  • Възможно е познат на човек (погрешно подозиран в подготовка) на терористичен акт да се окаже „свързан“, независимо от съдържанието (shopping например) и начина си на комуникация (защо не snapchat), със заподозрения.
  • Също така, няма и изисквания за необходимост и съразмерност на превантивните мерки, което е предпоставка за прилагането им по усмотрение на държавата и е в ущърб на основните човешки права.
• Превантивните мерки, са забрани[16]:
  • за промяна на местоживеенето без разрешение;
  • за напускане на страната без разрешение;
  • за посещаване на определени места, райони и обекти;
  • за напускане на определено населено място без разрешение;
  • за осъществяване на контакт с определени лица без разрешение;
• и задължително
  • периодично явяване в районно управление на МВР и подписване пред полицейски служител;
  • отнемане на паспорти или заместващи ги документи и забрана за издаване на нови

Превантивните мерки се налагат от председателя на ДАНС или главния секретар на МВР без съдебно разрешение.  Засегнатите лица могат да обжалват подобни мерки, но през това време прилагането им не се спира. Самата процедура е под шапката на административнопроцесуалния кодекс, което не предоставя нужните процесуални гаранции за защита срещу злоупотреба на засегнатите лица.[17] Друга пречка е невъзможността пред обжалване на следваща инстанция.[18]

За да е завършен този репресивен закон, то няма как да мине без полицейски и непропорционални правомощия, които са предоставени на армията като задържане, използване на сила, обиски и влизане в частни имоти дори и без съгласие на собственика.

 

Заслужава ли заспалото ни общество подобно отношение?

 

В портала за обществени консултации[19], където проектозаконът бе публикуван , има само 1 (едно!) становище от НПО (Български център за нестопанско право), 1(едно!) становище от ПП Зелените и 2(два!) коментара от един и същ потребител. Във Facebook, постът има само 2(два!) коментара.  Реално това е целият осъществен обществен диалог по официалния ред, на който ние като общество може да базираме несъгласието си.

Не могат да се отрекат и дискусиите в сутрешните блокове и други публицистични предавания, но те някак си не отекват силно в общественото пространство и не дават пряк резултат върху политиците, от които зависеше приемането на този спорен закон.

Добре е все пак да споменем, че България никога не е била избирана за член на Съвета на ООН по правата на човека. Това не е случайно и може би е един от знаците, но този път на международно равнище, че често се погазва достойнството на хората в България. Много наши съграждани, които са наплашени, и с право, от терористичните атаки в Европа през последните няколко години, биха си помислили, че подобен закон наистина ще се бори с тероризма, докато той основно ни лишава от фундаментални права и свободи.

 

Използвани материали:

Открито становище на Българския хелзинкски комитет по проекта на Закон за противодействие на тероризма, внесен в Народното събрание от Министерския съвет – http://www.bghelsinki.org/bg/novini/press/single/otkrito-stanovishe-zakon-za-protivodejstvie-na-terorizma/

Amnesty International Public Statement (29 July 2016) – Bulgaria: Proposed counter-terrorism bill would be a serious step back for human rights

https://www.amnesty.org/en/documents/eur15/4545/2016/en/

Доклад на Amnesty International – The Ever-Expanding National Security State In Europe – https://www.amnesty.org/en/documents/eur01/5342/2017/en/

Основни права и свободи (Наръчник) – Фондация Български адвокати за правата на човека (2014) – http://blhr.org/media/documents/HANDBOOK_2014_FINAL_5.pdf

Блог на aдв. Николай Хаджигенов – http://hadjigenov.com/?p=4057

Мнение на адв. Екимджиев (публикувано в Mediapool) – http://www.mediapool.bg/adv-ekimdzhiev-antiteroristichniyat-zakon-e-atentat-sreshtu-choveshkite-prava-news250162.html

[1] Наказателен кодекс на България (НК).

[2] чл. 115, чл. 128, чл. 142, чл. 143, чл. 143а, чл. 216, ал. 1 и 5, чл. 319б – 319г, чл. 326, чл. 330, чл. 333, чл. 334, чл. 337, чл. 339, чл. 340, чл. 341а, чл. 341б, чл. 344, чл. 347, ал. 1, чл. 348, чл. 349, чл. 350, чл. 352, ал. 1, 2 и 3, чл. 354, чл. 356е, чл. 356з от НК.

[3] чл. 96, 97, 97а и чл. 98 и 99 от НК.

[4] Чл.40, ал. 1 ЗПТ.

[5] Европейския съд по правата на човека, който разглежда жалби за нарушения от страна на държавите, които са част от Съвета на Европа, на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.

[6] Denmark v. Greece (The Greek case), жалби №№ 3321/67 и др., доклад на Европейската комисия по правата на човека от 5.11.1969 г.

[7] A. and Оthers v. United Kingdom, жалба № 3455/05, решение на Голямото отделение от 19.02. 2009 г.

[8] http://www.coe.int/en/web/commissioner/-/luttons-contre-le-terrorisme-dans-le-respect-du-droit

[9] https://www.amnesty.org/en/latest/news/2016/12/the-courage-to-end-frances-state-of-emergency/

[10] Френският Национален консултативен комитет за човешки права и Омбудсманът на Франция.

[11] Съвет на ООН по правата на човека, генерален коментар 29 (2001), ООН Док. c. CCPR/C/21/Rev.1/Add.11, параграфи 1, 2.

[12] Съвет на ООН по правата на човека, генерален коментар 29, параграф 4.

[13] Чл.39, ал.1, т.19.

[14] Чл. 18, ал. 4 ЗПТ.

[15] Чл. 24, ал. 1 ЗПТ.

[16] Чл. 25, ал. 1 ЗПТ.

[17] чл. 26, ал. 1 ЗПТ.

[18] чл. 27, ал. 9 ЗПТ.

[19] Порталът за обществени консултации има за цел да насърчи сътрудничеството между граждани, бизнес и неправителствени организации и експерти в държавните институции при формулирането на политиките и разработването на законите.