ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Настоящият текст представлява анализ на програмата на правителството в сферата на културата за периода 2017-2021 г., публикувана на 02.08.2017 г. на сайта на Министерски съвет тук.
Прегледът на набелязаните 14 цели и подбраните 63 мерки от правителството за изпълнението на приоритета, наречен „Развитие на изкуствата, културните и творческите индустрии, културното наследство и културния туризъм“ показва сериозната инерция от социалистическия период, в която все още се намираме.
Накратко разписаната програма може да бъде пренесена без никакви усилия в 1979-а година и да се изпълнява от Комитета за култура на Народна република България. Пожелателното говорене за подобряване на условията за това, или усъвършенстване на правилата за онова, върви откакто съществува министерство на културата (вече около 70 години), но реални подобрения все не се случват. Културата в България съществува въпреки държавата, а най-качествените ни творци обикновено откриваме в чужбина. За българската публика остава само нискокачествена, често привнесена от чужбина, продукция.
В програмата липсва каквато и да е конкретика
Всъщност самата програма и описаните мерки са толкова общи и с липсваща конкретика, че могат да се приложат лесно към всякакъв вид политика. Буквално в над половината от мерките се говори за „актуализиране“ на програма, „подобряване“ на условията за някаква политика или „усъвършенстване“ на дадената система. На практика в почти цялата програма ни се казва, че правителството ще прави същото в културната сфера, което е правило и до момента. Не се говори за смяна на посоката, за търсене на нови идеи и нови решения.
Посоката обаче трябва да бъде съвсем различна. Очевидно е, че политиката в сферата на културата не е адекватна. От гледна точка на самите културни институти положението е лошо, защото нямат средства за финансиране, базата им е остаряла, работата им – трудна; от гледна точка на публиката, културните институти са безинтересни, скучни и не ги посещават. За да се реши този проблем предлаганите правителствени решения за пореден път се ограничават с „подобряване на условията“ и това утопично, замечтано търсене на „добре написания закон“.
За съжаление все още никой не се осмелява да децентрализира – да даде свобода и власт на културните институти, които да могат по-свободно да бъдат близо до хората, близо до търсенията на своята малка местна публика. Тогава ще се види кои организации наистина изпълняват някаква полезна за културата на страната дейност, и кои съществуват проформа, просто за да дават под наем помещенията си за вечерни сбирки на организации, които нямат нищо общо с културата. Защото една друга истина никой не иска да каже – че бройката културни институции, които се финансират от държавата е огромна, сравнена с дейността, която вършат. Никой не се осмелява да закрива културни институти, защото това е непопулярна и непопулистка политика.
Фокусът на политиката в сектора трябва да бъде върху индивида като творец и публика
Голяма част от програмата е свързана с българското председателство на Съвета на Европейския съюз. Част от важните мерки на българското правителство, свързани със сферата на културата са следните: „Утвърждаване на положителния образ на България в чужбина чрез популяризиране постиженията на националните изкуства и култура и разширяване на предлаганата продуктова гама и услуги“ или пък „Утвърждаване на ролята на българската култура като важен дипломатически фактор в двустранните и многостранни отношения на Република България.“
На този фон изниква основният проблем в цялата програма. Цялата правителствена стратегия е насочена „отгоре-надолу“. В нито един момент не се говори за индивидуалните личности – било то като творци, или като публика. Никъде не се говори за политики от общността към страната, „отдолу-нагоре“, по-популярно с английската терминология – bottom-up projects. Излиза, че правителството знае, правителството може и то ще каже какво и как ще се изпълни в сферата на културата. Останалите по веригата надолу са прости изпълнители, които да изпълняват заръките.
Въпросите с финансирането също предизвикват притеснение. Един от най-наболелите проблеми в България – нелепото реставриране на културни ценности изглежда е подкрепен от правителството и дори финансирането за такива дейности ще се увеличи. За конкурсни принципи и равенство при търсене на държавни средства се говори на три места – за културните институти по принцип; за разширяване на достъпа до култура; и конкретно за сценичните организации. „Пазарът“ и „конкуренцията“ продължават да са забранени думи след неуспешната „билетна“ реформа – която всъщност нямаше нищо общо с пазара със сляпото безкритично съфинансиране на всеки закупен билет.
Необходима е структурна реформа, а не прахосването на все повече пари
Прозрачните конкурси в сферата на културното наследство обаче е належаща политика – тъй като в момента на практика всички ценности се реставрират от архитект-монополист, без останалите експерти с друг поглед над културното наследство да имат шанс да предложат алтернатива. Мислене в тази посока няма. Ще се дават все повече и повече пари, за да може да се правят нови и нови бутафорни крепости. „Публиката“ е доволна, но резултатите са еднообразни обекти и съсипване на културното наследство.
На киното, например, са отделени само две мерки, еднакво несвързани с реалната ситуация и проблеми в сектора. Милото популистко говорене „ще се отпускат средства“ гали всяко ухо, но средства се отпускат и в момента, докато проблемите са съвсем другаде. Монополът – или по-точно олигополът на няколко групи „артисти“ води до резултатите, че постоянно се финансират с големи средства филми на едни и същи групи. Често това са филми, за които никога не сме чували, никога не сме ги виждали и дори не можем да си поръчаме. Другата мярка в сферата на киното е „създаване на условия за алтернативни източници на финансиране“. Отново добре звучаща мярка, която обаче си съществува и без да плащаме на държавни чиновници, които да се грижат за това.
Много от качествените филми в България последните години се случват без държавна подкрепа – „С лице надолу“ на Камен Калев, „Никой“ на Андрей Андонов, „Урок“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, а и „Дякон Левски“ на Максим Генчев. Различни филми както като тип кино – комерсиални или артистични, – така и като разходи, идея и резултати. От страна подкрепените от Националния филмов център продукции не се отличават като някакво изключително некомерсиално кино – сред подкрепените по един или друг начин филми са изключително комерсиални филми, като „Бензин“ или „Воевода“.
Прекормерната централизация продължава да е основен и все още неадресиран проблем
Тук отново – както в цялата управленска програма – проблемът е централизацията и тоталният подход. Изцяло липсват идеи за разбиване на финансирането, което да се дава на повече и по-малки организации или артисти в сферата на киното; липсват идеи за финансиране – или например участие като пазарен играч – на разпространението на филми в чужбина. Достатъчно е да се каже, че „парите се увеличават“, за да са доволни всички. Всички, освен младите и работещи артисти.
Генералният извод е, че популисткото говорене „ще даваме повече за култура“ продължава с пълна сила. „Ще се грижим за културата и ще направим едни хубави правила“ е говоренето, с което могат да се припознаят всички управленци в сферата на съсипаната българска култура в последните 70 години.
Политиките, за които всъщност трябва да се говори, но напълно липсват, са тези, насочени към свободата на избор на индивидуалните личности и публика – но и към нейното образоване. Никъде в програмата на публиката не се гледа като на група хора, които могат да получат някакво ограмотяване, улесняване на достъп до култура или образоване в дадена сфера. Те са една аморфна маса, която може на по-голяма или по-малка тълпа да присъства на събитие. Липсват политики към индивидуалните артисти, към малките независими организации, които се нуждаят от подкрепа, към изчистване на множеството тежести, които висят на бюджета за култура, липсва политика за равен старт и равни условия.
Продължаващото мислене е, че като увеличим безусловно парите, то проблемите ще се решат – то е подкрепено и от сегашната управленска програма, но е вредно и трябва да бъде изокренено. Все още няма политик, който истински да постави на масата като ценност свободната конкуренция, равният старт, прозрачността, конкуренцията и дългосрочното образоване на публиката, която да избира сама качествени продукции.
Източник на изображенията: Google
