No gods or kings, only man (alone) или мита за преобърнатия марксизъм на Айн Ранд

Когато не разбираш нещо –  прочети го втори път, ако пак не го разбереш– прочети го няколко пъти докато се получи. Ако и тогава не стане – започни да критикуваш това, което не си разбрал или в най-добрия случай малкото, което си разбрал.

Тази статия е отговор на ревюто на философията на Айн Ранд в „Изворът“, публикувано от Terminal 3 тук.

Като за начало е важно да се отбележи, че всъщност от този текст не става ясно кое точно бива критикувано  – филмът по произведението на Айн Ранд или „книгата-тухла“.

Очакването очевидно е да се развиват героите и пълнежът им да е нещо повече от морално-философски възгледи. Вероятно щеше да бъде по-добре, ако все пак беше даден пример какво  всъщност трябва да „изпълва“ един герой освен това, в което вярва и съответно това, което мотивира действията му в развитието на сюжета. Критиката изглежда твърди, че ако имаше повече small talk като при посредствените хора, които не се товарят с много мозъчна дейност, и избягват философски разсъждения, романът щеше да е завършен шедьовър.

Пада голямо чудене защо тази слаб епос за хора, ограничени до своите собствени разбирания за света и за това, колко комични неща искат да правят, е с такъв култов статус– под което трябваше да се уточни, че главният герой – Хауърд Роурк, е някой който отказва да прави това, което всички останали правят – да имитира, да следва, това, което ограниченията на човешкото въображение е виждало до сега, за да бъде възхваляван като недостижим талант.

Какви са героите на Айн Ранд?

Героите са „завършени като характер и заради това са плоски”, твърди критиката, за разлика от наистина епичните романи, където героите се развиват и стигат до героичния алтруизъм, заради който се жертват за масовата глупост на хората. Въпреки че лично аз не подкрепям тезата, че са завършени, ако приемем, че това наистина е така, то те са такива, за да развиват ситуацията, а не ситуацията да развива тях.

Не се носят по течението, за да станат като всички останали, а чрез „завършения си характер” променят начина, по който се случват нещата всвета около тях. Те движат сюжета, а не обратното. Роурк бива убеждаван да приеме един определен стил на проектиране и следователно не може да бъде архитект. Без значение дали има способности и талант.

Абсурдно е да се твърди и че „Изворът” е „производствен роман”, чиято цел е да се сведе всичко до труденето и „изпълняването на плана”. Очевидно авторът на критиката има доста тежки спомени от преди 1989-та, че да пречупва книгата през ограничената призма на планирането при социализма. Героите не се трудят, за да са верни на “партията”, а за да са верни на себе си и това, което те искат да постигнат като промяна в света около тях. И разбира се, защото са в среда на „самоотвержени “ хиени, чакащи човек да се саморазруши и предаде ценностите си, за да постигне нещо, следвайки всеобщата, силно казано, „мисъл”, за да е признат за способен в това, което иска да прави.

 

Героят търси не просто работа, а реализация на своята визия за света

В книгата човекът не е сведен до това, кой колко добре се труди и изпълнява плана. Точно тук „логиката“ на разсъжденията в ревюто пада в собствения си капан.  Ако беше така, най-просто и логично погледнато, Роурк щеше да си търси всякаква работа без никакви ценостнни съображения. Само няколко параграфа по-надолу в статията се заявява, че той, цитирам, „ не прави усилия да потърси сам работа, а чака работата сама да го потърси”.  Това е абсолютно невярно – Роурк всъщност търси работа, която обаче да не му задава правилата, по които той „като машина” да следва застарелите “гениални архитектурни стандарти”, защото той има свои собсветни виждания как нещо да се направи без да се копира чуждото величие.

Той просто не желае и не може да живее според неосъзнатите, наготово приети разбирания на другите и това, което публиката с една глава смята за модерно.

Още един пропуск в логиката на критиката – казва се, че героите не общуват като „обикновените хора с кратки фрази и изречения”, а с „лекции по философия”. И след това в текста се твърди, че „героите се трудят, защото не могат и не желаят другояче да се себеизразяват и да комуникират с обществото около тях”. Главният герой в книгата не кипи от желание да изразява себе си чрез празни приказки, той го прави чрез работата, която върши – няма време да мисли какво другите смятат за него, защото не му е нужно, когато е целеустремен в принципите, които следва.

Както самият той казва вречта си в съда – назад във времето винаги има един човек, който прави първата крачка по неутъпкания път , като го върши без нищо друго освен със своите собствени виждания; общото между всички тези хора е, че имат виждане, което не е взаимствано от другите, а типичният отговор, който получават от последните е омраза. Всичко ново бива отхвърлено и мразено, защото е непознато и не се приема добре.

 

Успехът не зависи от квалификациите, а от постиженията ти

Обсебеността на главния герой се критикува дори като израз на избора му да „изпълни задание за курсова работа в университета” и голямата трагедия е, че така и не успява да вземе диплома. Това според автора на статията е лошо, защото работи като „чертожник по чужди задачи, който мъчително трябва да печели авторитет и клиенти”. Тук идва момента, в който трябва да се отбележи, че едната хартийка, наречена диплома от университет” не те прави способен на практика.

Това, че си запознат с всички исторически архитектурни стилове, не те прави добър архитект. Това, че не си изпълнил курсовото ти задание, не е края на блестящата ти кариера. Дипломата е нищо сама по себе си, ако ти сам не можеш да покажеш способности на практика. И ако дипломата всъщност беше гарант за работа, то това значи, че романът ще завърши с Роурк като олицетворение на фразата „Учи, за да не станеш като него”. В края на „Изворът” обаче ситуацията е доста далеч от това… Но разбира се, според индивидуалните разбирания на всеки за успех.

Според критиката схващането, че Роурк „има клиенти, за да работи, а не разботи, за да има клиенти” е доказателство, че презира умението да се продава. За последното съм съгласна, но личната ми интерпретация на причината да го презира е, че ако това, което прави е достатъчно добро, то само ще продаде себе си. Продължава се с някаква объркваща смесица на критика като се прескача от книгата към филма и актьорите в ролите.

Опитът за анализа на сексуалния/любовния живот на Роурк представлява бегло  и психологически ограничено виждане. Ограничено е да смяташ, че само това, което ти виждаш като правилно и приемаш за редно е такова и не съществува друго. Роурк и Доминик Франкън не се обичат чрез притежанието на един друг, наподобяващо притежанието на вещ, а заради самите тях като личности. Вероятно и това, че те са рядкост чрез възгледите си към останалите се привличат. По-скоро е игра на предаване за нещо/някого, което/който наистина си струва, а не отчаяно търсене на някого, когото да обича, защото е прекалено отчаяна и готова да се предаде на всеки.

Амбициозният индивидуалист срещу овчедушната тълпа

Сюжетът се гради на това не как „слабохарактерните….се съюзяват, за да катурнат талантливите работохолици“, а на паразитството, което се издържа от последните обвинени. В крайна сметка, ако се вкара и тук малко аматьорска психология, слабите хора, тези които нямат какво да предложат, но пък желаят да имат повече, винаги се съюзяват, защото сами знаят, че всеки един отделно от общото е въздух под налягане. Всичко това се прави под маската на алтруизма, който се преглъща по-лесно от егото на уверения в себе си и способностите си индвид, следващ не друго, а неговите лични убеждения и способности.

Алтруизмът поражда солидарност към празноглавието и глупостта, докато егото на можещия се възприема за лошо, защото не е споделено или защото другите нямат неговите способности и се страхуват от това. Манипулаторът–журналист е в идеална позиция да направлява празноглавите маси от неспособни на индивидуална мисъл хора. И той и неговите кукли на конци не предпочитат просто парите, а славата. Когато имат славата вече идват парите.

 

Човешката воля е способна да покори всяко препятствие

Истинският герой на Ранд въприема природата като нещо, което може да бъде надвито, защото именно човекът може да изкачи и най-високия връх и да преплувава най-дълбокия океан. В повечето случаи не сам, разбира се. С помощта на това, което е родила неговата мисъл и въображение, за да може да направи всяка трудност преодолима, не в името на светлото бъдеще. Парично-стоковите взаимоотношения са далеч от основната ценност – точно обратното. Роурк бива убеждаван да започне да се занимава със строителството на сгради, които се харесват на масите и да се откаже от идеалите си и в замяна ще стане богат, известен, ще му се възхищават, ще бъде част от тях.

Ограничено е и твърдениято, че това е религия и всичко е предопределено. Очевидно не е бил схванат смисълът на силата на човешката воля на този, който я има (и желае да я има, разбира се). Ако всичко свършваше с „Не мога да чертая сгради – няма да го правя“ – то тогава Питър Кийтинг нямаше изобщо да участва в сюжета на релегиозното писание, същото важи и за „Хората не ме искат, защото съм различен – спирам да чертая” по отношение на Роурк.

Ако беше марксизъм наобратно, както се твърди в критиката, Роурк и всички като него щяха да се борят срещу самите хора – или така описаните като работническата класа, която теза е прекалено абсурдна. Роурк се бори за неговото собствено дело, не срещу чуждото. По-скоро противопоставянето е между общото и индивидуалното на фона на “загиващият свят от оргията на саможертвата“. Защото, когато можеш и знаеш какво искаш,  не критикуваш хората, за да го издигнеш в ограничено обществено мнение, а просто действаш и правиш това, което можеш най-добре и желаеш най-много. Само така си полезен не само на себе си, но и на всички останали.

---

Източник на изображенията: Pinterest.com, Liberty.me