Как да повишим посещаемостта на културни мероприятия в България?

Много е трудно да се дефинира и конкретизира какво е култура и културни политики, но едно от най-ясно определящите неща за културата е, че тя е различна и специфична на различните места. Опитите за приравняване, изравняване, унифициране и  създаване общокултурни политики на различни места всъщност я унищожава. Всяко общество, колкото и да е малко – градче, село, квартал – има собствена специфична култура и ако съществува политика, тя трябва да е насочена към осигуряването на свободата на тези общества да развиват тези специфики.

Преди няколко дни ЕВРОСТАТ публикува обработени данни за това какъв процент от населението на европейските държави е участвало в „културни или спортни дейности“ през 2015 година. Разбира се тази статистика предизвика доста негативни коментари, тъй като България бе на едно от последните места. Страшно ли е това и как всъщност може да се промени?

Какво всъщност показват данните

На първо време – не става дума само за „театри и музеи“, а за култура и спорт въобще. В статистиката се включват и посещенията на мачовете на Лудогорец – но и на мачовете на Барселона, Реал Мадрид и т.н. Тоест, от гледна точка на „педантичността“, нихилизмът, че сме последни, следва да бъде насочен и към посещението на спортни мероприятия.

Според статистиките, които обхващат единствено населението над 16 годишна възраст, 32% от българите са посетили културно или спортно мероприятие поне веднъж през 2015 година. Средният процент за ЕС е 67,3%. Единствената държава от ЕС, където този процент е по-нисък, е Румъния – 29.6%. Статистиката обхваща и държави, които не са членове на ЕС – Македония е единствената от тях, с по-нисък резултат от България със своите 31.7%. „На дъното“ са и държави като Гърция и Италия.

Една такава статистика – безспорно интересна и любопитна – не може да се гледа абсолютно и безкритично. Това, че дадени държави са по-ниско в класацията не означава, че културата им е по-слаборазвита, че те са по-малко интелигентни, нито дори, че имат по-малък досег до култура. Когато се говори за „култура“ (а и спорт), трябва да се знае, че става дума за изключително комплексна сфера, с безброй различия и специфики. Самият анализ на данните също е спорен.

Можем да се запитаме, например, дали не е по-добре да се гледа по телевизията концерт на най-добрите музиканти в света, или да посетиш на живо концерт на треторазреден филхармоничен оркестър? Или пък посещението на треторазреден оркестър по-добро ли е от участие в кварталната трупа по народни танци? Посещението на футболен мач по-ценно ли е от ежедневно тичане в парка (ако ще говорим за „спортната“ част)? Примерите, че „консумацията“ на култура и спорт не се ограничават с физическото посещение на официално събитие са безброй.

Самото възприятие за култура е различно в различните държави и тази статистика може да ни показва както процент посещаемост, така и за различния начин на възприемане „що е култура“. Всички южни държави, например, са под средния процент – Португалия, Испания, Кипър, Гърция, Италия, Хърватия, Сърбия… А това са държави с доста различни „културни политики“, икономически потенциал, население и т.н. от тези на север.

Кои (и какви) са лидерите в тази класация

Въпреки, че географски, икономически и други генерализации са доста смели – именно, защото възприятието за култура е различно навсякъде – то можем да хвърлим поглед към тенденцията на върха и кои са държавите, които имат най-висок процент посещаемост на културни мероприятия.

Стабилна корелация между лично богатство и процент хора, посетили културно или спортно мероприятие няма. Най-богатата държава (според БВП на глава от населението за 2015 година) Люксембург е чак на осмо място в класацията. Втората по икономическия показател Норвегия е трета по посещение на културни събития, но третата Ирландия е чак 13-а в културната сфера. Ниско в класацията по БВП на глава от населението, например, е Латвия (най-„бедната“ държава в ЕС след триото България, Румъния, Хърватия), която обаче е точно със средния за ЕС процент посещения на културни и спортни събития – 67%.

Със сигурност може да се каже, че колкото са по-богати хората в дадена държава, толкова е по-голяма възможността да посетят културно или спортно мероприятие. Това обаче не значи, че го правят – ако в края на месеца, след като си платите сметките за наем, вода, ток, телефон и интернет не ви останат пари, шансът да посетите културно мероприятие е нищожен. Ако все пак ви останат – не е задължително да идете на театър – може да отидете на почивка в Мароко или Швеция (и в Швеция да посетите театър и да им вдигнете статистиката). Тоест, тези статистики са прекалено гъвкави и податливи на твърде много фактори, за да се анализират толкова лесно и опростено (ако изобщо да може да се анализират смислено).

И все пак, на върха в класацията (малко парадоксално) са три държави, които не са в Европейския съюз – Исландия, Швейцария и Норвегия. Общото между тях е фактът, че и в трите културните политики се определят и решават на ниско и локално ниво, много близко до потребителите – както що се отнася до продукт, така и до финансиране.

Исландия е сред държавите, които харчат най-много за култура. В една друга статистика на ЕВРОСТАТ, която обхваща други сегменти (култура, спорт и религия) Исландия беше абсолютен лидер, който отдея 3,2% от БВП. Когато се коментира Исландия трябва да имаме предвид все пак мащаба – става дума за държава с 330 000 души население, тоест с размера на Пловдив или Варна. Без да се навлиза в детайлен анализ на културната политика на Исландия в сферата „култура, спорт и религия“, е ясно, че тя се решава на много по-локално ниво от тази в България.

Ключовите разлики между лидерите в класацията и България

Втората държава в класацията по посещения е Швейцария, която е доста по-голяма, но решенията за разпределяне на средства за култура там се вземат също на локално ниво – дори в много по-голям мащаб. В 8-милионната държава едва 10% от парите за култура се разпределят на централно ниво. Малко по-малко от 40% се разпределят на ниво кантон (със среден размер 300 000), а оставащите малко над 50% се разпределят на общинско ниво (мнозинството общини са с население от 500 до 5000). Между другото, не е рядкост да се провеждат и локални референдуми по въпроси за културните им институти (например дали да се отделят някакви средства за нова сграда на операта).

В България мнозинството общини – поради силно централизираната структура на държавните власти в страната – рядко имат възможност да отделят свободно средства за култура, а в огромното болшинство от случаите става въпрос за „държавно делигирани дейности“ – тоест общините са просто изпълнител на предварително решени на централно ниво дейности. Ефектите от тези структурни разлики са очевидни. В класацията на Евростат за бюджет за култура като процент от БВП, Швейцария отделя повече от два пъти по-малко от България. А процентът посещения на културни мероприятия е тройно по-голям.

Ситуацията в Норвегия не е много по-различна. Въпреки че като процент от БВП в Норвегия се отделят значително по-малко средства, отколкото в България (и по-малко, отколкото средно в Европа), то процентът на участие е много по-голям. Над 50% от средствата се разпределят на локално ниво (области и общини). Норвежките общини, които решават за около 45% от средствата за култура, са и около два пъти по-малки от българските – среден размер от 12 000 души.

Между другото от трите държави собствено Министерство на културата има единствено Норвегия. В Швейцария с темата се занимава под-офис, подчинен на Департамента по вътрешни работи, докато в Исландия министерството е общо с това за образование и наука.

Какво може да се направи, за да се изкачим в класацията по посещаемост

Повече възможности за култура, както уточнихме горе, имат по-богатите хора. Дали те ще се възползват от това вече е отделен въпрос, но тази възможност – и това е изцяло икономически въпрос – е задължителна. Ако разчитаме хора, които нямат пари за хляб, да ходят на театър (макар и да има такива), няма да помръднем от дъното на въпросната класация. Така първото, което трябва да се случи, е просто българите да забогатеят. Нямам особени претенции да нахлувам в полето на икономистите, но отново според статистиките това ще стане най-лесно по три начина – сигурна среда за бизнес (съдебна, бюрократична, институционална), ниски корпоративни данъци за привличане на тези бизнеси и ниски данъци за работещите, които да имат повече пари за театър, вместо за държавния бюджет.

Вторият важен фактор е свързан със самите „продукти“. Нелепо е да се мисли, че като решим от Столицата да се отвори театър във всяко градче, то посещаемостта ще скочи главоломно. Важно е хората в съответните места сами да решат дали си заслужава и могат да издържат театър в своето градче или предпочитат да издържат кино, музей или читалище – или просто да имат сцена, на която да се случват приходящи събития. Отварянето на театър, кино и т.н. във всяка община, за изпълняване на безумно популистката цел „равен достъп до култура“, би удесеторило държавния бюджет за култура. А дали тези обекти после изобщо ще се посещават е отделен въпрос.

Шансът да се отворят десетки театри по десетки градчета и те да пустеят е огромен. Но, нека подчертаем – това, че тези хора не ходят на театър не значи, че не са потребители на култура. Те могат да имат трупа за народни танци или пък читалищен хор. Не е театър – не е софийската или пловдивска представа за култура – но е собствената представа за култура на хората от съответното място. Разбира се, че те ще харесат единично гостуващо театрално представление или кино прожекция, но това не значи, че това може да се осъществява постоянно от щатни местни изпълнители.

Държавната политика не трябва да пречи на свободата на потребителите

Ако има „държавна политика“, то тя трябва да бъде насочена към осигуряването на креативна свобода на артистите и свобода на потребителите –  да не се налагат централизирани решения отгоре, а да еволюират децентрализирани решения „отдолу- нагоре“. Вместо скъпо струващо изграждане на нискокачествени (поради масовост и липса на кадри) театър, опера, балет, кино, куклен театър и т.н. в Габрово, Троян, Плевен и Ловеч, нека всяка община прецени за себе си и издържа – спрямо чергата си – това, от което смята, че може да издържа.

Така – в конкретния, леко анекдотичен, пример – вместо 4 слаби театъра, ще има един качествен театър в Ловеч, който ще се посещава от хората в цялата околност или пък ще прави турнета. Това е политиката на лидерите по потребление (а и по създаване) на културен продукт – и освен, че е най-честно и достойно, това явно е и начинът да включиш най-много хора в културната сфера.

---

Източник на изображенията: Wikipedia.org, Pinterest.com, Dartsnews.bg