Фабрика на 9 септември и евро на 1 януари

Автор: Владислав Апостолов

2045 година. Седемнадесетият син на Илон Мъск тръгва към Марс, за да присъства на откриването на най-големия и мощен изчислителен център в Слънчевата система. Полетът е от космодрума в Гренландия и по време на пътуването момчето ще си пусне да гледа първия филм за това десетилетие, направен само и единствено от хора, без изкуствен интелект.

В същото време, някъде в София, от бутиков бункер се подава главата на бивш банкер, представител на българския официален коментариат, който истерично реши да се скрие от света след „онази“ реч на американския вицепрезидент Джей Ди Ванс в Мюнхен от началото на далечната 2025 година.

Брадясалият сега екс-финансов гуру и някогашно рекламно лице на ресторанти тогава беше в своя експертен пик, но все пак панически избяга от централата на любимия си Институт за икономически белетристики, абстракции и хеджиране, съкратено ИИБАХ, пропусна третото си телевизионно участие за вечерта, и потъна вдън земя.

В своя дизайнерски бункер, натъпкан със запаси от току-що одобрения от Европейската комисия прах от жълт брашнен червей, обработен с ултравиолетови лъчи, експертът постепенно изгуби представа за времето.

Сега, през 2045-а, първото нещо, което финансистът отчаяно попита прелитащ над главата му дрон беше: „Влязохме ли в Еврозоната?“ Отговор нямаше, дронът не разполагаше с програма, която да разпознае подобни думи, но за сметка на това му пусна успокояваща асансьорна музика преди да изпрати сигнал до служителите на специализираното заведение.

„Блейд Рънър“ среща „Евро Лузър“. Научна-фантастика с елементи на инфлация и бюджетен дефицит. Идеята тук е, че дори бъдещето да не е точно сай-фай марсиански миражи, то определено е мрачно за концепции като експанзираща еврозона и обща валута на целия ни континент.

Проблемите винаги са били част от развитието на проекта с „есперанто валутата“, както наричаше един политик еврото преди години, но сега този напън да се „шмугнем“ в Еврозоната по време на историческо пренареждане в световен мащаб е все по-трагикомичен, погледнат отстрани.

Проблемът е, че не сме отстрани, а сме част от общество, управлявано в съмнителна посока като не съм сигурен, че точната дума дори е „управлявано“. Някаква зловредна инерция тегли българския елит към решения едновременно против обществения интерес и новите реалности.

Сещам се за сцената, в която героят на Лео ДиКаприо печели на карти билети за кораба „Титаник“ и изпада в еуфория.

Но първо – най-важното. Трябва ли да си икономист с диплома и грант, за да имаш изобщо думата по въпроса? „В какво качество говорите за национална валута?“, пита зам-главния финансов разбирач, току-що чул ехо от чакалнията на еврозоната.

Акциите на Експертокрацията падат драматично още от ноември миналата година, но след речта на Джей Ди Ванс в Мюнхен изглежда, че цялото предприятие е пред фалит.

С пожелателно мислене и мокри мечти валута не се сменя и борд не се маха. С масажирани данни, нестабилни финанси и дискредитирана управляваща прослойка не правиш най-важната и тежка промяна в страната си от десетилетия.

В качеството си на хора, които работят и плащат данъци, говорим за български лев и евро. Коментариатът сгреши за пандемията, миграцията, зеленото, розовото и посоката на световния хегемон. Какви са шансовете да се е оказал прав за еврозоната и реките от соев мед и веган масло, които ще потекат, както потекоха абсолютно навсякъде, където скоро еврото беше прието?

Като под „абсолютно навсякъде“ искам да кажа – точно никъде. Полша, например, е актуалната история за икономически успех на континента, дори се озова на „капитал“-ска корица. Полша държи на своята национална валута без да се тревожи, че това е путинизъм.

А тук Пепи е Еврото, не Левчето, в шкафчетата, скриновете, под юрганите и скутовете има превалутирана корупция. Всеки аргумент против българската национална валута отслабва с всеки изминал ден. И с всички нови данни – като тези от тази седмица за инфлацията.

Но напънът продължава, затова и хората в качеството си на участници в икономиката продължават да отхвърлят „официалната ни позиция“. Анкета след анкета, дори и изтритите, проучване след проучване, недвусмислено показват, че повечето българи не искат влизане в еврозоната. Да не говорим пък от първи януари, 2026 година.

И тук стигаме до речта на Ванс за страха на европейските лидери от собствените им народи. „Няма да стане“, така им каза новата американска власт в прав текст.

Джей Ди Ванс говореше за скандално отменените избори в Румъния, но като нищо можеше да говори и за недопуснатия български референдум за еврото.

Ето малко цитати от речта, болезнено актуални:

„Дълбоко вярвам, че няма да има глобална сигурност, ако се страхувате от гласовете, мненията и съвестта, които изразяват вашите избиратели. Европа се изправя пред много предизвикателства. Но кризата, пред която този континент се изправя в момента, кризата, която вярвам, че всички ние сме изправени заедно, е една, която сме създали сами.

Ако бягате от страховете на собствените си избиратели, няма какво Америка да направи за вас. И по същия начин, няма и какво вие да направите за американския народ, който ме избра и избра президента Тръмп. Нуждаете се от демократични мандати, за да постигнете нещо стойностно през следващите години.

Не сме ли научили нищо, че слаби мандати водят до нестабилни резултати? Но има толкова много ценни неща, които могат да бъдат постигнати с демократичен мандат, който, според мен, ще дойде от това да сте по-отзивчиви към гласовете на вашите съграждани. Ако искате да се радвате на конкурентоспособни икономики, ако искате да се радвате на достъпна енергия и сигурни вериги за доставки, то вие се нуждаете от мандати за управление, защото трябва да вземате трудни решения, за да се насладите на всички тези неща.“

Неудобните истини, които европейските елити чуха бяха за миграция и цензура, за политики срещу интересите на самите европейски граждани. Това не беше просто още една реч. По-скоро беше сеч. Но приемете го като предупреждение. Просто не отменяйте избори с фриволни доводи. Ако две-трети от населението иска една посока, а управляващата класа с рехаво доверие завие в другата – познайте какъв ще е резултатът?

Старите схеми вече няма да минават. Снишаването, триковете, номерата с мазнинката – това приключва. На преден план са суверенитетът и националната идентичност., от която левът е неизменна част.

Да се откажеш от валутата си сега – и то при съмнителни данни, финансова несигурност и без обществен мандат – за да нагазиш необратимо дълбоко в еврокризата, е форма на монументален мазохизъм.

Да, за някои от играчите с пряк интерес е по-скоро „мазнинкизъм“ и няма никакво съмнение, че определени актьори солидно ще се обогатят от пиесата, но може би е крайно време да видят завесата. Никой няма да ги викне на бис. Затова да го кажем и международно – Long Live the Lev!