ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Преди всичко трябва да се отбележи, че образованието не представлява хомогенна смес от знания и умения, а точно обратното – то може да въплащава разнообразни качества. Тогава възниква въпросът как поддръжниците на количествената теория възнамеряват да се справят с икономическия проблем предлагането на точно кои знания и умения да увеличат?
Някои от поддръжниците на държавното образование твърдят, че те (или техни представители, или протежета) знаят какво е оптималното количество образование. То е винаги по-голямо от това, което един свободен пазар би предлагал, и представлява процент от населението, който трябва да получи фаворитизираната образователна степен – дали ще са повече дипломирани инженери, доктори и т.н. Тук се корени и основата на количествената теория за образованието, която е залегнала в плановете на Европейския съюз (ЕС), изразени чрез т. нар. „Стратегия 2020”.
Следователно, щом според гореспоменатите защитници на публичното образование, пазарът, оставен сам на себе си, предизвиква дефицит на образование, т.е. произвежда по-малко от считаното за тях “оптимално” количество образование, тогава е небходима държавна финансова намеса (или цялостна социализация). Тази намеса трябва да субсидира цената на образованието, така че да я свали на такова подпазарно ниво, че тези, които не биха получили образование на по-високото пазарно ниво, сега да получат. Казано по друг начин, субсидираната цена на образование трябва да е достатъчно ниска, че то да доведе до увеличаване на предлагането на образование с толкова, с колкото търсената количествена цел да бъде постигната. Да е толкова ниска, че хора, които при други обстоятелства не биха искали да учат, да станат студенти.
Очевидно, тези, които защитават такава цел като икономически желана, заявяват, че разполагат с информация, според която равновесното съотношение между търсенето и предлагането на образование не е това, което пазарът определя – т.е. до каквото са стигнали тези, които търсят образование, и на тези, които предлагат. Очевидно, според тях пазарът се проваля в произвеждането на най-ефективните резултати и пречи на прогреса на човечеството, защото не предлага повече образование.
Преди всичко трябва да се отбележи, че образованието не представлява хомогенна смес от знания и умения, а точно обратното – то може да въплащава разнообразни качества. Тогава възниква въпросът как поддръжниците на количествената теория възнамеряват да се справят с икономическия проблем предлагането на точно кои знания и умения да увеличат? Повече програмисти или повече адвокати? Всяко тяхно решение ще бъде извън пазарния ценови нексус и следователно няма да изразява равновесието между предпочитанията на заинтересованите страни, а собствените им субективни прищявки и претенции за вездесъщие. Нима някой наистина знае колко точно от един или друг вид професионалисти ни трябват?
Предлагането на образование в пазара се координира от цените на производствените фактори и, щом пазарът предлага дадено количество образование и цената е на такова равнище, че всеки, който иска да получи образование, го получава, тогава няма недостиг на услугата. (това също означава: i) че никой нов, допълнителен доставчик на същата услуга няма да получи печалба, ако навлезе в този бизнес и ii) това е оптималното съотношение в производството на производствени фактори, така че да се произвежда най-ефективно най-желаните от потребителите стоки).
Какъв ефект ще се получи в случай, че количествената цел бъде осъществена?
Формулировката на закона за намаляваща пределна полезност е: с увеличаване предлагането на хомогенни единици от една стока, пределната полезност на всяка единица от стоката намалява. В този случай това означава, че поради повишено над онова, което пазарът би произвел, предлагане на индивиди със знания и умения, придобити от посещаване на учебно заведение, пределните единици, получили това образование, няма да работят професия, в която да използват тези знания и умения или ако ги използват, те ще са заплатени по-ниско от това, което биха получавали, ако работеха в друго професионално направление. Това е така, защото производителността, която могат да постигнат благодарение на придобитите знания и умения, ще бъде оценена в пазара по-ниско от производителността, която така или иначе биха могли да постигнат и без да бяха посещавали учебното заведение. Или с други думи, произвеждайки повече програмисти, отколкото всъщност имат нужда работодателите, намаляваме шанса на всички да работят по професията си срещу добро заплащане.
С увеличаване броя на индивидите, разполагащи с дадени трудови качества, ceteris paribus, възнаграждението, което се плаща в пазара за наемането на единици от този клас работници, ще намалее.
Тогава, всъщност, целта на поддръжниците на количествената теория ще предизвика дискоординация в пазара и намаляване на произведения продукт (ограничени ресурси са прахосани чрез отнемането им от печеливши производства, за да се субсидира образованието); разстройване на оптималното съотношение между производствените фактори; намаляване нивото на работната заплата на получилите образование индивиди и намаляване на цялостната им конкурентноспособност на пазара на труд.
Пазарният тест е единствения тест за качество.
В крайна сметка единственият тест за качеството на образованието са доброволните плащания на доволните клиенти. Ако такива липсват, образованието е с лошо качество. На всяко ниво, на което се пресичат кривите на търсене и предлагане на образование, качеството му е по-високо от това, което би достигнало, когато го доставя държавата. Това пресичане е графичното изражение на доброволните транзакции между две различни групи индивиди – тези, които предлагат образование, и тези, които търсят такова. Само в такъв случай купувачите могат да упражняват контрол върху качеството на продукта, който желаят.
Държавното образование води до намален агрегатен продукт на икономиката и опитите на бюрокрацията да го администрира са също толкова безсмислени, колкото тези на централния плановик да планира икономиката. И в двата случая тези, които се опитват да планират, претендирайки, че знаят по-добре от индивидите-оригинални собственици на средствата за производство, какво, как и колко да се произвежда, страдат от гибелна самонадеяност.
Икономическият анализ демонстрира неполезният характер на държавното образование. То е ‘услуга’ или още анти-благо, което води до относително обедняване на обществото. Държавата в качеството си на доставчик на образование няма как във всеки един момент да знае колко добре или зле се справя; няма как да знае каква е пропорцията между полезното знание, което преподава, и безполезното знание, което също преподава. Поради липсата на тази информация, тя не може да предприеме рационални действия по промяна на пропорцията в полза на първия вид знание за сметка на втория вид и така да подобри качеството на доставяната услуга. Тя не може да вземе рационално решение какво да спре да преподава, какво да продължи да преподава и какво ново да почне да преподава. Каквото и решение да вземе, то ще е произволно като всяко друго, което би могла да вземе, тъй като производството й е откъснато от предпочитанията на индивидите.
Икономистът в капацитета си на такъв може да направи изцяло освободено от субективни предпочитания твърдение, че държавното образование не е и не може да бъде пригодно средство за постигането на по-голям обществен просперитет. И не само това, но той също така може да твърди, че пазарът е единствената правдоподобна институция, която може да предоставя на обществото качествено услугата образование.
Има много верни неща, в иначе една едностранчива статия. Няма да питам автора, как пазарът се отнася към специалности като физика, математика и т.н. Да вземем на пример собствената му област – науката икономика.
В УНСС има 3 програми по икономикс (като едната е в два варианта на български и английски). По една програма имат в СУ, АУБ, СА Свищов и ПУ. Очевидно е, че пазарът в БГ не се интересува от икономисти. Работните места за бакалаври и магистри в тази област са няколко десетки – в БНБ, МФ, някои от търговските банки и общо взето това е. Тези няколко десетки специалиста спокойно могат да се подготвят в чужди университети. Т.е ако следваме пазарната логика подобни програми в БГ не би трябвало да има.
Два бързи въпроса към автора:
Ако авторът учи в една от тези специалности и вярва в това което пише, защо изобщо се е записал в подобна специалност – постъпката му е очевидно антипазарна и в противоречие с неговите виждания?
Ако авторът не учи в една от тези специалности, а нещо друго (финанси, счетоводство, маркетинг, икономика на … или др.) – смята ли, че икономистите са излишни и хората с бизнес образование могат да вършат тяхната работа?
Здравей Toto5,
Правилно предположение – завършил съм икономическа специалност в УНСС. Нека първо да уточня, че накратко тезата в статията е следната: с намесата си държавата пречи на координационния процес между работодатели-съплаери на образование-потребители на образование(и потенциални работници). под пречи имам предвид следното: в момента държавата има монополен контрол върху образованието, поради което то бива централно микро-менажирано от държавни бюрократи, които вземат решения за това какви специалности да има, колко и какъв да е приема по тях, какво да се преподава, как да се завършва и т.н. 1. това са решния, които преди всичко, не са фокусирани към потребителя, а към различни special interests – учители, администратори и подобие. 2. това са решения без обратна връзка – т.е. липсва ефективен механизъм на ex post оценка на ефекта от дадено решение.
поради разстройването на координационния процес, който доминира в пазара, държавното образование ще произвежда излишък от дадени специалисти и дефицит от други. освен това ще е спорно дали въобще ще са специалисти, защото поради липса на ефективна обратна връзка държавата не може да се адаптира по ефективен начин какво да се преподава.
Тези неща ги осъзнах като бях 2-ри курс. Тогава защо продължих да уча? Въпреки че имаше доста сигурни сигнали, че моята специалност е от тея в излишък – просто много приятели и познати, завършили и завършващи икономика, не работеха по специалността си, а тези, които работеха – за много ниско заплащане. Продължих да уча ИМЕННО ЗАЩОТО осъзнавах че щом съм осъзнал тези неща, ще мога да се конкурирам успешно в пазара със стотиците други „специалисти“, които бълва държавата. Ако се бях отказал, трябваше да се откажа от 2 години загубени там, имайки предвид, че няма и по-добри алтернативи за икономическо обучение почти никъде в света (навсякъде е кейнсиански и неокласически булшит).
Първо да поясня – аз също съм противник на количествената теория за образованието. Смятам, че бюрократите в ЕС смятат чрез нея да постигнат или изкуствено намаление на безработицата или някаква друга простотия. От друга страна не смятам, че пазарът сам по себе си е достатъчен за да реши какво, колко и как да се изучава. Причините за това са няколко:
1. Образованието е инертен процес и изисква известно планиране. За да получа продукта (необходимия специалист), който ми трябва днес е е необходимо преди време (3-4 или повече години) някой да е планирал неговото създаване (обучение). В динамичното състояние в което се намираме това е изключително трудно. Например, през 2007-8 имаше бум на сделки с недвижими имоти. Пазарът поиска кадри с тясна специализация и университетите реагираха моментално. Обаче се случи така, че още преди да се дипломират, първите специалисти по икономика на недвижимата собственост вече бяха излишни. Подобни грешки са се случвали навсякъде по света и карат образователните институции (независимо дали са частни или държавни) да са изключително консервативни.
2. Директно или индиректно, държавата играе много силна роля в образованието. Дори там където има някакви псевдо-пазарни отношения в тази сфера, ролята на държавата е водеща. В САЩ, където ситуацията е най-близка до нещо подобно на пазарна среда, държавата регулира финансирането (чрез данъчни облекчения за дарителите и гаранции за студентските кредити) и голяма част от програмите (чрез изисквания за квалификацията на държавни служители и работещите в държавни агенции и служби). Например, най-големите работодатели за икономисти са американското правителство и самите университети. По тази причина и програмите са структурирани според изискванията за заемането на тези длъжности. Същото се отнася и за редица други програми.
3. Бизнесът, другият ползвател (освен правителствата) на продукта на образователните институции не иска да се ангажира с процеса. По цял свят бизнесът недоволства от нивото на образование и квалификация, но не прави нищо по въпроса. Напротив, изискванията са към държавата (за данъчни облекчения, стимули, обучение на определи специалности и т.н.). Т.е. изискванията на бизнеса в тази област са за повече държава.
При тази ситуация не виждам кои са пазарните субекти и за какъв пазар говорим изобщо. Университетите се конкурират чрез марката която представляват, но не и чрез конкретните си програми. Кандидат-студентите са тотално неориентирани, а бизнесът само мърка.
Ето например УНСС. На сайта им няма никаква информация за продукта, който продават. Няма учебни планове, часове за лекции и упражнения, кредити и т.н. За 90% от студентите и също толкова от бизнеса няма никакво значение какво е съдържанието на програмата, а е важна само марката. За какъв пазар говорим, когато страните по сделката нямат представа какво точно си разменят.