ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Явор Ганчев
Талантливият, посветен и квалифициран учител е страхотен инструмент за постигане на качествено, ефективно и адекватно образование. Добрият инструмент обаче не е, сам по себе си, достатъчно условие за добър резултат.
Качеството на образованието се мери с удовлетворението на учещия. А удовлетворение носи постигането на собствени, не на чужди цели. Затова и най-посветеният учител не може да направи ученика доволен, ако ученикът не учи това, което иска.
Ефективността на образованието зависи от това, доколко се учи чрез участие в реални дейности, и то свободно избрани от учещия. Затова и най-квалифицираният учител не може да използва уменията си, ако учещите са поставени в среда, в която не могат да поемат инициатива, да взимат решения и да правят грешки.
Адекватността на образованието зависи от това доколко то отговаря на ценностите на общността и доколко общността наистина живее според тези ценности. Затова и най-талантливият учител не може да извлече полза за ученика си от неадекватното учебно съдържание – той трябва да може да избира и създава свое учебно съдържание и учебни програми, които отговарят на потребностите на местната общност и лично на конкретните ученици.
Резултатите на образованието зависят не просто от работата на учителите, а от това дали работят в свободна или несвободна среда. Добрите учители са важни, но свободата да управляваш собственото си образование е по-важна.
Настояването, че “учителите са най-важни, за да имаме качествено образование” е като настояването, че е достатъчно да си набавим най-добрите инструменти, за да направим всичко, което някой може да направи с тези инструменти. Дали това очевидно глупаво настояване е израз на малоумие? Не, разбира се. Настояването върху нещо важно само по себе си, но второстепенно – квалификацията, качествата, заплатите на учителите – служи за изместване на фокуса от фундаментално важното – свободата в образованието.
Свободата в образованието е последното нещо, което иска МОН, следователно МОН всъщност не иска качествено образование. Иска само да вярваме, че качеството на образованието зависи от запазването на статуквото, при което целият обществен ресурс за образование е концентриран на върха на химикалката на министъра. И има нужда близо 130 000 работещи в образователната система да са крепители на това статукво.
Това засега се постига удивително лесно – с ласкателства колко са важни учителите (но не чак толкова, че да им се наеме хотел или да им се плати извънредния труд), с декларации как образованието ще стане “национален приоритет” (непременно от догодина) и с обещания за вдигане на заплатите (след изборите). Потресаващо унизителния начин, по който бяха сбрани 12000 учители – и то не за друго, ами за да им бъде разяснено под какъв точно наклон ще могат да работят от следващия месец и да им се обещае нещо, което още на другия ден се оказа не съвсем така – щеше да е равен на политическо самоубийство, ако учителите, освен общо взето добри професионалисти, бяха и общо взето свободни хора.
Горните разсъждения са валидни и за другото често срещано твърдение, че “парите са най-важни за качеството на образованието” – че ако вдигнем заплатите на учителите и оправим материалната база, това автоматично ще доведе до качествено, ефективно и адекватно образование. Няма да доведе. Ще доведе само до увеличение на ресурса на върха на химикалката на министъра. Качественото образование е продукт на свободната човешка дейност, не на парите. Парите, както и квалификацията на учителите, са просто ресурс, който само свободните хора могат да използват умно и отговорно.
___________________________ картинката е подигравка с едно любимо на българското учителство меме, което казва, че в Япония единствените, които не били длъжни да се покланят на императора, били учителите, защото без учители нямало да има императори. У нас е обратното – ако императора-МОН не укаже какво точно всички трябва да учат, настъпва пълна парализа на учителската дейност.
