Образование и икономика на знанието

Светът неумолимо върви към бъдеще, базирано върху икономика на знанието.  Питър Дракър (в книгата си The Age of Discontinuity) популяризира идеята, че най-ценните ресурси ще бъдат технологичното и бизнес ноу-хау, комбирнирани със силен предприемачески дух. С тези „съставки” се създават и продуктите с най-висока добавена стойност – същите, които са причина западните общества да са най-богатите в света. Не е случайно, че на гърба на всеки iPod освен „Сглобен в Южна Корея” пише и по-важното – „Проектиран в Калифорния”. Сериозните печалби са за тези, които са (като покойния Стийв Джобс) иноватори, предприемачи, хорa, които могат да превърнат знанието в печеливш продукт. Тези, чиято работа не може да бъде свършена от никой друг.

За създаването и развитието на икономика на знанието е нужно наличието на определени условия. Световната банка определя четири:

• разумен институционален и икономически строй
• добра образователна система
• развита телекомуникационна инфраструктура
• иновационна система

България има чудесна телекомуникационна мрежа, сравнително разумно икономическо и политическо устройство и засега ще трябва да оставя настрана един от стълбовете – културата на разпространение на иновации. Ще го направя, за да мога да се съсредоточа върху нещо изключително важно, а именно образованието.

Всички можем да видим, че състоянието на българското образование е лошо и ще сме прави дори ако разчитаме само на анекдотни доказателства (да – толкова крайни и показателни могат да бъдат). Същото се потвърждава и от доклада на PISA от 2009 г., където представянето на бълграските гимназисти е сравнено с това на техни връстници от целия свят (можете да прочетете пълния доклад тук). Резултатите са наистина плачевни и всеки с някакви наблюдения върху системата ще очаква дори по-лоши в бъдеще.

Конкуренцията за привличане на инвестиции на световната сцена става все по-ожесточена. Видно е дори само ако човек си пусне CNN и погледа рекламите. След като страната ни започва да изчерпва другите си сравнителни предимства (като например евтиния труд), пътят ни към икономическо развитие не може да заобиколи икономиката на знанието, а от там и образованието. Точно заради това ще публикуваме възможно най-често статии по тази тема и конкретно за българското образование.

В споменатия по-горе доклад на PISA се обръща специално внимание на това доколко училищата са автономни и доколко се отчитат пред страните, заинтересовани от образователния процес. Определени са два вида автономност: при разпределяне на ресурсите и при изготвяне на учебната програма. Както се вижда от Граф. 1 България има много висок резултат за индекса за ресурсна автономност, но определянето на учебното съдържание все още е силно централизирано – под контрола на МОНМ.

Индекс за автономност на училищата при определяне учебните програми и разпределянето на ресурсите ( 2 – много автнономни; -1,5 – никаква автономност)

Източник: PISA 2009 Results, What Makes a School Successful? Resources, Policies and Practices (Volume IV)

Изследването показва, че ресурсната автономност сама по себе си невинаги води до повишаване качеството на образованието. Много по-ефикасна е в комбинация с премахване централизираното налагане на учебни програми, с други думи с възможността за:

• въвеждане на гъвкави системи на оценяване
• избор на преподаваните дисциплини
• избор на вида учебници и учебни помагала
• определяне съдържанието на учебните дисциплини по усмотрение на преподавателите

Вторият елемент, без който въвеждането на каквато и да е автономност може да доведе дори до спад в нивото на преподаване, е отчетността. Публичното оповестяване на резултатите на всяка организация води до външен натиск тя да се представя по-добре. В случая отчетността ще доведе до конкуренция между училищата, която винаги стимулира подобряване на качеството. Това се потвърждава и от средните резултати от теста по четене на PISA – училищата с високо ниво на автономност и отчетност са получили с от 3 до 9 точки повече от всички други възможни системи (с автономия, но без отчетност; с отчетност и без автономия и без двете).

Поуките са прости – когато държавата остави училищата в конкурента среда с всички нужни инструменти на разположение (ресурсна и програмна автономност), механизмът на конкуренцията ще изведе по-дейните и по-иновативните напред. Ще отсее местата, където наистина се получават знания и се развива светоглед, от тези, където се насърчава посредственост. Българските директори и учители ще са тези, които ще трябва да докажат, че могат да предоставят образование от световна величина.