Динамика на гражданското общество в България

Основните причини за липса на нормални канали за диалог, предшестващ приемането на закони и протестите срещу тях, се крият в структурата на политическата ни система и привичките на политическата ни класа.

Гражданството, излизащо на българсикте улици, за да изрази мнение, различаващо се от това на законното му представителство, е символ на прехода, препращащ към сините митинги и лозунгите за демокрация. Или поне така беше доскоро. Напоследък, обаче, дефиницията на понятието „гражданин“ у нас се промени.

Повърхностната и първосигнална политическа култура постави знак за равенство между „гражданин“ и „избирател“. Сега „гражданин“ се идентифицира с инициативност, противостоене и специфична непозната идеология, окачествяваща се със стремежа да се реагира ефективно на управленски решения с цел те да се променят, преосмислят и акцентират по-шумно в общественото пространство. По-просто казано, тази нова култура цели клишето „глас на обществото“ да се превърне в „ефективно действие на обществото“  и постигна ново положение, в което равенството е между „гражданин“ и „протестиращ“.

Масовата „протестизация“ има свои дълбоки корени и не е резултат на случайност. Статията цели не да оценява дали протестиращите са прави или не, а да анализира самите протести като утвърждаващ се мотив на политическата обстановка.

Условията на представителна демокрация предполагат, че гражданството защитава интересите си чрез Народното събрание – легитимно избрани лица, които гласуват от негово име.

Тоест интересите в обществото са пропорционално представени и в Парламента – мястото за диалог, спорове, компромиси, преди вземане на решение. Именно поради тази индиректност на политическия процес не е изненадаче напоследък повечето от значимите приети закони са последвани от протести. Такава беше реакцията срещу ACTA, шистовия газ и Закона за горите. Други протестните каузи бяха реакциите срещу нарушаването свободата на медиите, архонтската титла и т.н. Изводът е, че прекалено често се гласува законодателство и се вземат решения, разминаващи се с обществения интерес, или поне с интереса на ясно консолидирани и активни обществени групи.

Основните причини за липса на нормални канали за диалог, предшестващ приемането на закони и протестите срещу тях, се крият в структурата на политическата ни система и привичките на политическата ни класа. В нормално функционираща демокрация дори и интересите на избиратели и правителство да се разминават, системата позволява опозицията да блокира решения, да задава въпроси, да търси компромис и „да държи сметка“. У нас опозицията е повредена и пренесена извън партийното и институционалното. Системата създава атмосфера на политическа апатия и недоверие към конвенционалните държавни структури и изхвърля огромна част от граждански активните на улицата с мегафони и протестни плакати, за да търсят алтернативни и крайни начини за включване в политическото вземане на решения. Протестите положиха последните щрихи на изграждащата се нова политическа култура – партийните лидери и представителите на властта са интертни, излишни, копрометирани, не могат да бъдат медиатори между „това, което искам аз“ и „това, което прави властта“. Създава се нова социална класа на протеста, която се опитва да замести и победи компрометираната бюрокрация.

Законодателството предвижда публично обсъждане на всяко решение на властта. Малцина, обаче, могат да дефинират какво означава това обсъждане извън парламентарен дебат, как и кога се случва. Голяма част от конвенционалните инструменти за информиране, контрол и натиск като медии и неправителствени организации също биват дискредитирани. В очите на много протестиращи, безредиците и демонстрациите остават единствена алтернатива.

Обикновено у нас сме свидетели на демонстрации на социални групи с цел по-високо оценяване на труда, по-добри работни условия, финансиране, помощи, по-ниски цени. България е страната с най-нисък стандарт на живот и най-ниски заплати в ЕС, което прави мобилизацията на огромен брой хора около казуси, свързани с екология, медийна свобода и справедливост е необичайна. Протестиращият в тези условия е човек, способен да анализира в по-дългосрочен план, с богата култура и интереси, надхвърлящи чисто финансовите. Ако изключим теорията за партийно финансиране на акциите, каузата на протестите не са пари, привилегии и лично облагодетелстване, а форма на социално включване на обикновения човек и изобличение на компрометираната в очите му политическа класа.

Въпреки предизборната ситуация, никоя политическа сила не направи усилие да застане в подкрепа на мащабните протести като този против Закона за горите, например. По презумпция мястото на опозиционните лидери е именно на улиците и площадите, засилвайки натиска върху управляващите, най-малко с цел спечелване подкрепа и дивиденти за собствена реализация. В настоящия случай това не беше така. Означава ли това че лидерите са изгубили възможността си адекватно да комуникират и да координират с обществото? Извън рамките на предизборни стратегии за връзка с електората и популистка реторика, участието на лидерите е нулево. Зад демонстрациите на Орлов мост категорично не застана нито един политически авторитет. Напротив, участниците в инициативата отхвърлиха всякаква подобна намеса, защото адресат на гражданското недоволство не бе партия или институция, а целият политически елит. Причина за ненамесата на партиите и за враждебността на протестиращите към тях е и усещането, че всяко управление, независимо дали е предходно или настоящо, води един и същи непопулярен курс на дискредитиране на гражданското участие.

Изводът е, че полюсите в обществото се затвърждават по следния начин:

• хомогенна нелегитимна политическа класа, която не се разделя според интереси, партии и идеологии, а се възприема като универсален враг;
• активното гражданство, което протестира ситуативно, с цел демонстрация на неудовлетвореност, противостоене, промяна и чуваемост на неговото мнение.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!