Dynamics of civil society in Bulgaria

The main reasons for the lack of normal channels for dialogue preceding the adoption of laws and the protests against them lie in the structure of our political system and the habits of our political class.

Гражданството, излизащо на българсикте улици, за да изрази мнение, различаващо се от това на законното му представителство, е символ на прехода, препращащ към сините митинги и лозунгите за демокрация. Или поне така беше доскоро. Напоследък, обаче, дефиницията на понятието „гражданин“ у нас се промени.

Повърхностната и първосигнална политическа култура постави знак за равенство между „гражданин“ и „избирател“. Сега „гражданин“ се идентифицира с инициативност, противостоене и специфична непозната идеология, окачествяваща се със стремежа да се реагира ефективно на управленски решения с цел те да се променят, преосмислят и акцентират по-шумно в общественото пространство. По-просто казано, тази нова култура цели клишето „глас на обществото“ да се превърне в „ефективно действие на обществото“  и постигна ново положение, в което равенството е между „гражданин“ и „протестиращ“.

Масовата „протестизация“ има свои дълбоки корени и не е резултат на случайност. Статията цели не да оценява дали протестиращите са прави или не, а да анализира самите протести като утвърждаващ се мотив на политическата обстановка.

Условията на представителна демокрация предполагат, че гражданството защитава интересите си чрез Народното събрание - легитимно избрани лица, които гласуват от негово име.

Тоест интересите в обществото са пропорционално представени и в Парламента - мястото за диалог, спорове, компромиси, преди вземане на решение. Именно поради тази индиректност на политическия процес не е изненадаче напоследък повечето от значимите приети закони са последвани от протести. Такава беше реакцията срещу ACTA, шистовия газ и Закона за горите. Други протестните каузи бяха реакциите срещу нарушаването свободата на медиите, архонтската титла и т.н. Изводът е, че прекалено често се гласува законодателство и се вземат решения, разминаващи се с обществения интерес, или поне с интереса на ясно консолидирани и активни обществени групи.

Основните причини за липса на нормални канали за диалог, предшестващ приемането на закони и протестите срещу тях, се крият в структурата на политическата ни система и привичките на политическата ни класа. В нормално функционираща демокрация дори и интересите на избиратели и правителство да се разминават, системата позволява опозицията да блокира решения, да задава въпроси, да търси компромис и „да държи сметка“. У нас опозицията е повредена и пренесена извън партийното и институционалното. Системата създава атмосфера на политическа апатия и недоверие към конвенционалните държавни структури и изхвърля огромна част от граждански активните на улицата с мегафони и протестни плакати, за да търсят алтернативни и крайни начини за включване в политическото вземане на решения. Протестите положиха последните щрихи на изграждащата се нова политическа култура – партийните лидери и представителите на властта са интертни, излишни, копрометирани, не могат да бъдат медиатори между „това, което искам аз“ и „това, което прави властта“. Създава се нова социална класа на протеста, която се опитва да замести и победи компрометираната бюрокрация.

Законодателството предвижда публично обсъждане на всяко решение на властта. Малцина, обаче, могат да дефинират какво означава това обсъждане извън парламентарен дебат, как и кога се случва. Голяма част от конвенционалните инструменти за информиране, контрол и натиск като медии и неправителствени организации също биват дискредитирани. В очите на много протестиращи, безредиците и демонстрациите остават единствена алтернатива.

Обикновено у нас сме свидетели на демонстрации на социални групи с цел по-високо оценяване на труда, по-добри работни условия, финансиране, помощи, по-ниски цени. България е страната с най-нисък стандарт на живот и най-ниски заплати в ЕС, което прави мобилизацията на огромен брой хора около казуси, свързани с екология, медийна свобода и справедливост е необичайна. Протестиращият в тези условия е човек, способен да анализира в по-дългосрочен план, с богата култура и интереси, надхвърлящи чисто финансовите. Ако изключим теорията за партийно финансиране на акциите, каузата на протестите не са пари, привилегии и лично облагодетелстване, а форма на социално включване на обикновения човек и изобличение на компрометираната в очите му политическа класа.

Въпреки предизборната ситуация, никоя политическа сила не направи усилие да застане в подкрепа на мащабните протести като този против Закона за горите, например. По презумпция мястото на опозиционните лидери е именно на улиците и площадите, засилвайки натиска върху управляващите, най-малко с цел спечелване подкрепа и дивиденти за собствена реализация. В настоящия случай това не беше така. Означава ли това че лидерите са изгубили възможността си адекватно да комуникират и да координират с обществото? Извън рамките на предизборни стратегии за връзка с електората и популистка реторика, участието на лидерите е нулево. Зад демонстрациите на Орлов мост категорично не застана нито един политически авторитет. Напротив, участниците в инициативата отхвърлиха всякаква подобна намеса, защото адресат на гражданското недоволство не бе партия или институция, а целият политически елит. Причина за ненамесата на партиите и за враждебността на протестиращите към тях е и усещането, че всяко управление, независимо дали е предходно или настоящо, води един и същи непопулярен курс на дискредитиране на гражданското участие.

Изводът е, че полюсите в обществото се затвърждават по следния начин:

• хомогенна нелегитимна политическа класа, която не се разделя според интереси, партии и идеологии, а се възприема като универсален враг;
• активното гражданство, което протестира ситуативно, с цел демонстрация на неудовлетвореност, противостоене, промяна и чуваемост на неговото мнение.

Did you like it? Take a minute to support the EKIP on Patreon!