Как Япония пропиля излишъка си от спестявания: как изглежда кейнсианската антиутопия

 

Финансово погледнато, Япония бързо се превръща в кейнсианска антиутопия. Сега цялата ѝ икономика е заложник на фискалната бомба със закъснител. А именно: държавният дълг, който вече надхвърля 240% от БВП, и който нараства бързо, защото дори неотдавнашното болезнено увеличение на данъка върху продажбите от 5% до 8% даже не се доближава до попълване на фискалния дефицит. Освен това, дори и при днешното абсурдно ниски и изкуствено понижени от Японската банка лихви по облигациите от 0.6%, близо 25% от държавните приходи се поглъщат от лихвени плащания.

А ето и смъртоносният удар. Нивото на спестяванията в Япония се срина (виж по-долу) и прехваления й излишък по текущата сметка скоро ще изчезне. Това означава, че сметките на Япония с останалата част от света ще се пресекат в една „финансова ничия земя“; страната ще бъде принудена да ликвидира трайно задграничните си инвестиции, за да плати текущите си сметки – инвестиционен излишък, натрупан в течение на 50 години. Но това също така ще намали чуждестранните печалби и по този начин ще увеличи нарастващия дефицит по текущата сметка на Япония.

Съответно, за да финансира „двойните си дефицити“, Япония ще трябва да привлича огромно количество чужди капитали в продължение на десетилетия – план, който изисква опустошително покачване на лихвените проценти, може би дори до 4%, според един експерт: „Доходността на японските референтни 10-годишни държавни облигации, в момента около 0,6%, може да нарасне до 4% – невиждано ниво от март 1995 г. – ако балансът по текущата сметка е дефицит, тъй като публичният дълг засенчва спестяванията на нацията,“ казва Тошихиро Нагахама, главен икономист в Dai-Ichi Life Research Institute.

Излишно е да казвам, че, ако разходите по извисяващите се фискални дългове на Япония се повишат дори с половината от този размер, играта ще приключи. Разходите по лихвите ще абсорбират почти 100% от текущите приходи на политиците, принуждавайки правителството да повишава данъците отново и отново. Един експерт, цитиран в статията на Bloomberg по-долу, казва, че е необходим данък върху продажбите от 20% – почти тройно повече от наскоро приетата ставка – за да се победи фискалното чудовище, което би се създало в резултат на нормализирането на лихвения процент.

„Ако правителството не повиши данъка върху продажбите до 20% или не проведе драстична реформа в разходите за социално подпомагане, този сценарий е много вероятен,“ казва Огава. „По-високите лихвени проценти ще обезкуражат вътрешните капиталови инвестиции и ще стимулират преместването на производството в чужбина, като броят на безработните ще се увеличи.”

Горният цитат ясно намеква защо кейнсианска антиутопия е подходящо описание на това, което се заражда в Япония, и защо това описание е отражение и на финансовото шоу на ужасите, което ще дойде и в нашия финансов квартал след едно или две десетилетия.

Както бе посочено по-горе, алтернативата на убиващия икономиката двадесетпроцентен данък върху продажбите е „драстичната реформа на разходите за социално подпомагане“. Но това дори не е слабо вероятно. Населението на Япония едновременно намалява и застарява толкова бързо, че е на път да се превърне в архипелаг от домове за стари хора.

Нивото на спестяванията в Япония, както е показано по-долу, спада от положителната си стойност от над 20% по време на апогея на Япония като търговска експортна сила през 70-те и 80-те г., до само 3% днес. Когато броят на японските пенсионери достигне близо 40% от общото население през идните години, този процент очевидно ще стане отрицателен, когато домакинствата ликвидират спестяванията си, за да могат да оцелеят.

Граф. 1 Спестявания на японски домакинства

Какво се случи с огромния излишък от спестявания на Япония?  Правителството го взе назаем! И го пропиля за масивни кейнсиански стимулиращи проекти, които поддържаха Либерал-демократичната партия на власт в продължение на десетилетия, но строеше мостове и магистрали за никъде, които няма да са от полза на колонията пенсионери на Япония, тъй като те застаряват.

А неблагоприятният демографски отлив е наистина мощен, както се вижда от графиката за населението в трудоспособна възраст в Япония по-долу. За няколко кратки години, населението в трудоспособна възраст, достигнало в пика си 88 000 000 души, спадна до 79 000 000 души; и ще спадне до под 50 000 000 души през следващите две десетилетия.

Графика 2. Население в работна възраст (15-64 години)

 

Това, което кейнсианските вуду-доктори, които посъветваха Япония да се погребе във фискално стимулиране след финансовата криза от 1989-1990 г., не обясниха, е как неумолимо намаляващият брой на заетото население би могъл да поеме данъчната тежест, необходима за издържане на огромния публичен дълг на Япония.

Но няма друг начин за излизане от кейнсианския дългов капан, в който е хваната Япония. Тъй като текущата сметка, също показана по-долу, продължава да се влошава, необходимостта от внос на капитал за финансиране на разликата ще изстреля лихвените проценти рязко нагоре. Тежестта върху останалите данъкоплатци в Япония ще стане смазваща.

 Графика 3 и 4. Баланс по текущата сметка

Затова графиката по-долу трябва да бъде копирана на челото на всеки американски конгресмен. Когато спиралата на дълга стигне прекалено далеч, той се превръща в опустошителен финансов капан. И, в крайна сметка, не може да бъде преодолян с печатане на пари, защото ако бъде доведен до крайност, дори и с така наречената „резервна валута“ , напълно ще унищожи паричната система.

Графика 5. Брутен  консолидиран дълг на японското  правителство

Също така не трябва да се забравя, че драстичната дегенерация на публичните финанси на Япония се случи в реално време – в рамките на по-малко от две десетилетия, след като лидерите ѝ бяха сблъскани с няколко фискални спазъма един след друг от кейнсианските чиновници в американското Министерство на финансите, МВФ, ОИСР и т.н. И това, очевидно, е пример за лоши идеи, внесени от чужбина. Поколението чиновници, които ръководиха следвоенното чудо на Япония, може да е безнадеждно пристрастено към неустойчивите модели на меркантилисткото насърчаване на износа и фиксирането на валутния курс, но те не са вярваха в кейнсианското теглене на заеми и харчене.

Знам това от личния си опит от времето на работата ми с японските финансови чиновници през първите дни от управлението на администрацията на Рейгън. Казано просто, те бяха шокирани, че Америка е на път да поеме толкова огромен фискален риск, драстично намалявайки данъците преди наследените вътрешни разходи да бъдат съкратени и огромното натрупване на разходите за отбрана да е финансирано.

Това беше тогава, във времената, когато дългът на Япония беше под 50% от БВП, въпреки провежданата от правителството политика на вътрешно икономическо развитие в продължение на две десетилетия. И все пак само едно десетилетие по-късно – след като бяха притиснати драстично да надценят йената след Споразумението от Плаза от 1985 г. – моделът им на износен меркантилизъм се разби в огромния финансов балон и срив, режисирани от Централната банка.

Така, оставени съвсем в открито море, те станаха опитни зайчета за гостуващите кейнсиански пожарникари като професорите Бернанке и Съмърс. След това, Япония стартира най-големия експеримент в кейнсианското фискално стимулиране, което някой някога си е представял. Катастрофалните резултати говорят сами за себе си и по прекрасен начин припомнят, че лошите идеи могат да нанесат огромни вреди, след като веднъж са подети от държавната машина.

Оригиналният текст можете да прочетете тук.