ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
„Набутването на идеология във всяка втора сцена не помага на нито един филм“ – цитатът е от статията на Стоян Панчев за филма „Кралицата на Шотландия“. Филм, пълен с политкоректни позитивно-дискриминационни роли – анахронични за периода персонажи от всички нужни за представяне раси, според стандартите на настоящата година. Съгласявайки се с него ще представя друга страна на пазара на филмите, където идеологията не се набутва, а резултатът е прекрасен. И макар филмът, за който ще говоря – „Книжарницата“ – да няма същия боксофис резултат, отново ще цитирам статията за „Кралицата“ – пазарът е сложен механизъм, в който участват всички, и ние като потребители си изпращаме сигнали (особено либертарианците би трябвало да сме по-активни в това) относно кои неща са качествени, и кои са опасна или просто пошло безсмислена пропаганда.
Толкова ли е зле Холивуд и киноиндустрията?
Все по-често се случва да виждаме политиката да поглъща изкуството, а киното, като едно от най-масовите изкуства, което достига до най-много хора, е най-застрашено от това. Оскарите се превърнаха в награди за най-политкоректна тема, в която се сравняват не качествата на филмите, а в кой колко точно силни жени и овластени не-бели хора има. Реакция срещу движението в тази посока виждаме дори сред „центристко“ мислещи хора, особено след доста странния успех сред номинациите на „Черната пантера“.
За много хора „европейското“ (слагам в кавички, поради огромното разнообразие европейски филми, а и фактът, че вече мнозинството филми са интернационални копродукции) кино е още по-зле. Това обаче далеч не е така. Първо, американското кино не е само Холивуд. Дори сред филмите, излизащи от САЩ, има достатъчно заглавия, които поставят на преден план историята, сюжетът, посланието, а не политически коректните повърхностни неща. Но ще се върна на европейското кино с тръгналия по екраните преди няколко седмици филм „Книжарницата“, чието послание е изключително либертарианско, но в същото време не се натрапва по никакъв начин, от което печелят всички – както самият филм като творба, така и публиката, която не трябва да се разсейва от историята със съвременни политически коректни анахронизми.
„Книжарницата“ – борбата на една жена с предразсъдъците и законите, в което единствен помощник е нейната частна собственост
Историята на филма се развива малко след Втората световна война в малко населено място в Англия. Вдовица, загубила мъжа си през войната – Флорънс Грийн, решава да отвори книжарница в градчето, въпреки негативната реакция от елитите в градчето. Всички се опитват да я откажат, обяснявайки ѝ, че едва ли не всички по-обикновени жители са твърде невежи, за да се интересуват от литература.
Флорънс обаче поема риска, инвестира в красива стара сграда, която превръща в книжарница, и сама развива дейността ѝ, избирайки какви книги да предлага на пазара. Интересен момент е когато тя решава да предложи на публиката Лолита от Набоков – въпреки притесненията си, че ще предизвика скандал, книгата – един от широкоприетите шедьоври на 20-и век – е приета и се продава отлично. На помощ в книжарницата ѝ идва малко момиче, което скучае в часовете след училище.
Всички тези неща обаче ѝ изиграват лоша шега, когато се оказва, че къщата, която е наела за книжарницата, всъщност е от интерес на въпросинте елити в градчето, които са се опитали да я изгонят. Вайълет Гамарт, една от богатите дами от висшето общество иска да създаде „арт център“ в съответната сграда и нищо не може да я спре. Тя се опитва да убеди Флорънс да изостави книжарницата и да напусне градчето, но Флорънс отказва – и единствената ѝ защита е това, че тя притежава сградата. Частната собственост над т.нар. „Стара къща“ не дава шанс на Гамарт да отнеме книжарницата – и това, което стотиците жители на градчето се радват да имат, подкрепяйки го с редовните покупки на книги. Голяма подкрепа, поне морална, тя получава и от самотния Едмънд Бръндиш, прекрасно изигран от Бил Най, който в един монолог прекрасно разкритикува и идеята за създаване на „арт център“ – една красива сцена за свободата на изкуството, заради която си заслужава целият филм.
Гамарт – с позициите си в обществото и достъп до властта и законодателите, успява да спечели битката. Не заради пошлия пазар, а защото успява да си издейства удобно за нея законодателство. Използвайки приет по това време закон, подобен на Закон за културното наследство, тя решава да отнеме книжарницата, която е в списъка на ценни сгради. В историята, според този закон, всяка исторически ценна сграда, трябва да бъде достъпна за обществеността. Книжарницата в действителност отговаря на тези условия, но на Гамарт ѝ трябват допълнителни политически хватки, за да пребори Флорънс. Изфабрикувани са документи, че книжарката не се грижи добре за сградата, която е в лошо техническо състояние, затова къщата трябва да ѝ се отнеме.
Влизат в употреба и други закони, които не вредят никому – като част от атаката срещу Флорънс е и това, че тя дава работа на малкото момиче, което ѝ помага в книжарницата. Служители от английската „Закрила на детето“, позовавайки се на закон, че деца не бива да работят, отнемат помощничката в книжарницата, като по този начин едновременно създават трудности и на книжарницата, и на самото дете, което вместо щастливи следобеди и малък доход, вече не получава нищо.
В крайна сметка градчето, което е имало книжарница и е имало чудесен достъп до най-високата за времето си култура, изведнъж губи това и получава в отговор излишен „арт център“, в който елитното затворено общество прави своите балове. Всъщност не се получава точно така, и финалът е малко по-анархистки, благодарение на малкото момиче, но все пак – книжарница вече няма.
Истинска история или художествена измислица?
Историята сама по себе си е безкрайно либертарианска. Една жена се изправя едновременно срещу културните предразсъдъци на закостенялата провинциална Англия, за която жените не бива да работят и развиват бизнес, на ограничената представа на елитите, че обикновеният човек е глупав и не разбира нищо от култура и изкуство, и се изправя и срещу нелепото законодателство – Закон за културното наследство, който може да има положителна роля в някои аспекти, но може да се използва и като „бухалка“ срещу неудобни хора извън властта; както и срещу законите за детски труд.
Филмът е ценен и от гледна точка на изкуството – филимът, като филм. Дали това наистина би се случило така? Дали във всяко малко населено място една книжарница би имала пазарен успех? Дали елитите всеки път ще използват законодателството в своя полза, за да смачкат малкия бизнес? Едва ли. Красотата на филма е, че представя една малка история в едно малко населено място. Можем да си представим, че това наистина би могло да се случи някъде.
Макар и тук, либертарианци или хора с про-пазарно мислене, могат да си представят проблемите, които всяка бюрокрация може да създаде на един свободен бизнес, това далеч не е темата на филма. Темата е битката на една жена за нейната собствена кауза. В нито един момент не виждаме никаква пропаганда в която и да е посока – а такава, вероятно, и няма; едва ли авторката на книгата, по която е направен филмът, е либертарианка, нито пък продуценти, режисьори и т.н. Това е просто една кино история, чиято цел е да ни разчувства и да ни накара да си зададем различни въпроси. И, например, в този филм, няма въпроси от сорта „Какво търсят цветнокожи в малко провинциално населено място (или кралския двор през XVII век) в Англия, както и защо се акцентира толкова на тази хомосексуална история?”.
