Глобалната финансово-икономическа криза от 2008 г. през погледа на Австрийската икономическа школа

Автор: Кристиян Корелов

Измина повече от едно десетилетие откакто настъпи една от най-големите паники на фондовата борса в САЩ. Кредитните пазари бяха спрели да функционират напълно (Gorton, 2008), а ситуацията наподобяваше много на тази от паниката през 1907 г., когато банките масово изпитваха нужда от ликвидност и огромна част от тях бяха пред фалит. Около век по-късно, през август 2007 г. сценарият пред повечето от финансовите институции в САЩ бе същият, а така появилата се финансова криза се разрасна до мащабите на световна икономическа рецесия, разгъвайки своите ефекти отвъд океана и засягайки цяла Европа. Нямаше никакво съмнение сред академичните среди, че е настъпила най-голямата финансово-икономическа криза за последните седемдесет години. Факт, отбелязан още по това време от експерти като Eichengreen и K.H. O’Rourke (2009), а някои като Joseph E. Stiglitz (2008) стигат и по-далеч като обявяват, че е по-тежка и по-остра дори от Голямата депресия (1929 – 1933г.), като конкретните аргументи са наличието на по-сложни финансови инструменти – деривати (наричани от Уорън Бъфет още и „оръжия за масово поразяване“) и изключително големите мащаби на днешните световни финансови пазари.

Може да се твърди, с голяма доза убеденост, че съществува единодушие по отношение на сериозността и мащабите на Световната икономическа криза от 2008 – 2009 г. Едва ли има икономист, който да отрече, че заедно с Голямата депресия оглавяват класацията на най-тежките икономически кризи за изминалия век. Липсва консенсус обаче по въпроса за генераторите, породили икономическия крах на фондовите борси. Хаосът сред капиталовите пазари се пренесе и като хаос в разбирането и тълкуването за произхода на кризата сред академичните среди. Икономисти от различните школи и до днес са в процес на „люта битка“ разиграваща се в списания, журнали, конференции, форуми, кръгли маси и т.н. Неслучайно се заговори и за криза на икономическата теория, защото, освен че се затруднява да даде еднозначен отговор на причините за кризата, тя изпитва трудности и в предлагането на адекватни мерки за излизане от нея. Това даде отражение и върху продължителността на рецесията и депресията в много от развитите и развиващите се икономики. Възстановяването на българската икономика, например, продължи пълни шест години, тъй като достигането на предкризисното ниво на БВП по данни на НСИ от началото на рецесията през 2009 г., стана възможно едва в края на 2014 г. (Ганев, 2015).

Без особени различия, повечето икономисти се обединяват около следните условия, довели до световната финансова криза: експанзивната монетарна политика в САЩ между 2002 и 2007 г.; свърхликвидност, породена от ниските лихви по кредитите; бум в строителството и покачване на цените; голям брой рискови кредити, които се секюритизират; погрешно разпределение на инвестициите и спестяванията в световен мащаб; разрастване на финансовия сектор без производство или продажба на реални блага; ниски спестяванията, а в САЩ дори отрицателни.

Крайъгълен камък за академичните среди е посочването на основните генератори дали възможност за разрастването на подобни процеси. Повечето икономисти гравитират около две основни тези: първият кръг от икономисти, като Joseph E. Stiglitz (2008) и акад. Иван Ангелов (2010), застъпват тезата, че съществува липса на държавни регулации, прекомерна свобода на пазарите и дори обвиняват самата същност на пазарната икономика (тук предимно са представители на кейнсианското направление в икономикса и марксисткото хетеродоксално течение); вторият кръг от икономисти защитава обратната теза, а тя е, че именно държавната намеса на кредитните пазари и грешките на регулаторните органи водят до генерирането на ипотечния балон и последвалия го безпрецедентен икономически крах през лятото на 2007 г. Към защитниците на втората теза могат да се обособят всички икономисти на една от хетеродоксалните икономически школи – Австрийската икономическа школа. Нейни съвременни представители са: Israel Kirzner, Robert Higgs, Walter Block, Mark Skousen, David Gordon, Hans-Hermann Hoppe, Jesús Huerta de Soto, Mark Thornton, Peter Boettke, Peter G. Klein, Joseph T. Salerno, Steven Horwitz, Adrian O. Ravier, Robert P. Murphy, David Hannibal, Roger W. Garrison, Filipp Bagus, Jörg Guido Hülsmann и др. Ще бъде пропуск ако не споменем и имената на български икономисти, като Стефан Колев, Николай Герчев, Стефка Коева, Красимир Петров, Пенчо Пенчев, Николай Неновски и др. Повечето от тях обаче работят по проблемите на Австрийската икономическа школа в чужди университети зад граница.

Защитниците на австрийската икономическа школа са едни от малкото икономисти, които предвидиха акуратно спукването на ипотечния балон през лятото на 2007 г. Поради тази причина си заслужава да се отдаде внимание на постановките, в които излагат своите анализи за икономическия цикъл. Настоящата разработка си поставя за цел да разгледа Австрийската теория за бизнес цикъла и критичните бележки спрямо световната икономическа криза от 2008 г., отправени от представителите на хетеродоксалната Австрийска икономическа школа.

Изложение

През 1871 г. икономистът Карл Менгер поставя началото на една нова школа в икономическата теория, написвайки своя magna opus – “Принципи на икономикса“. Методът, който използват той и последователите му, е икономически субективизъм. Център на изследването му е човекът и неговата стопанска дейност. Икономическите категории, които Менгер използва, претендират за надисторичност, те се разглеждат като вечни, логични закони на стопанската дейност, заключени в психиката и съзнанието на човека. Така Менгер създава Австрийската икономическа школа, към която принадлежат още икономисти като Ойген фон Бьом-Баверик и Фридрих фон Визер. Един от основните приноси на представителите на Австрийската икономическа школа по това време е, че те са едни от пионерите на „маржиналистката революция“ в икономическата теория.

Характерно за апологетите на Австрийската школа е споделеното мнение, че няма смисъл микроикономиката и макроикономиката да се изолират в два „водонепроницаеми“ раздела. Напротив, икономическите проблеми трябва да бъдат изучавани заедно на базата на взаимосвързаност, без да се прави разлика между техните микро и макро компоненти (Huerta de Soto, 1998). Но един друг виден икономист по това време е на друго мнение. Именно след Голямата депресия (1929 – 1933 г.) се появява Дж. Кейнс и неговият magnum opus – “Обща теория на заетостта, лихвата и парите“. Произведение, дало началото на разделението в икономическата наука на микроикономическа и макроикономическа теория. Зародилото се впоследствие кейнсианско течение в теорията за икономическия анализ се задържа като мейнстрийм икономикс в научните среди за около четири десетилетия до началото на 70-те години.

Именно непризнаването на макроикономическия анализ като отделен клон в икономическата наука, отрежда място на Австрийската школа сред хетеродоксалните течения в икономикса (Boettke, 2009). Останали в сянка сред академичните среди, нейните апологети, най-вече в лицето на Лудвиг фон Мизес и Фридрих фон Хайек (втора вълна австрийци) не спират да бъдат така критични към мейнстрийм икономикса, дори между 30-те и 70-те години на ХХ век. Период, познат като „златните години” и характерен с бурен икономически растеж, почти без прекъсване, до началото на стагфлацията от 1972 г. Процес, който е непознат през тези години сред академичните среди и трудно обясним от кейнсианския икономикс.

Икономическата криза в началото на 70-те години дава повод за ново осмисляне на паричната теория и теорията за икономическия бизнес цикъл. Така отново се подновява интересът сред академичните среди към школи, които могат да предоставят отговор на необяснимите процеси, включващи едновременно висока инфлация и ниска заетост (Meijer, 1995). Повратна точка за привържениците на Австрийската икономическа школа се явява моментът, в който през 1974г. нейния най-голям защитник по това време, а именно Фридрих фон Хайек, става носител на нобелова премия в сферата на икономиката, като заслуга за неговата работа именно върху паричната теория и теорията на икономическия бизнес цикъл.

Приносът на Хайек се състои в допълване на трудовете на неговия учител Мизес и систематично обобщаване и извеждане на теорията за икономическия цикъл през призмата на Австрийската школа. Или както е известна сред научната литература – „Австрийската теория за бизнес цикъла“.

Анализът на Хайек започва от пазара. За него той е институция на спонтанния обществен ред. Свободните, спонтанно възникнали пазари и свободна воля за обмен, са взаимно обвързани и обусловени. Както самия той заявява – „свободата е ситуация, при която индивидите не зависят от произвола на другите“ (Hayek, 1948).

За Хайек много важна е ролята на информацията и знанието, т.к. те са основни движещи сили на пазарните процеси. Той приема, че икономическите агенти нямат съвършена информация при участието им в пазарните процеси, поради което аналогично може да се твърди, че не винаги има съответствие между очакванията и реалността. Когато пазарните участници установят, че са допуснали грешки, те експериментират в опит да се адаптират към пазара и да подобрят условията за самите тях. Това става на базата на усъвършенстване на знанията и информацията с която разполагат, но отново чрез самия пазар, както твърдо подчертава Хайек, а не посредством публични регулаторни органи и други държавни институции. Регулацията трябва да става само и единствено чрез самия пазар и на самия пазар.

По този начин той доразвива теорията за равновесието на пазара на Леон Валрас, който приема че то е статично при перфектна информираност на пазарните участници. Хайек допълва, че равновесието е динамична категория, поради условието на непълна информираност и нуждата от адаптиране на икономическите агенти към дадената ситуация. Именно динамиката в равновесието подсказва, че това е процес, в който се създават постоянно несъответствия между търсенето и предлагането. Това довежда до изследване на колебанията в икономическите процеси или т.нар. „бизнес цикли“.

Застъпниците на Австрийската школа гравитират около мнението, че парите са това, което причинява неравновесия между търсенето и предлагането и са главен генератор на циклични колебания. Според тях редуването на икономически бум с икономически „бъст“ (депресия), може да бъде избегнато само чрез подходящ и навременен контрол над размера на паричното предлагане.

Хайек обаче набляга повече на вторичния ефект от монетарната политика на централните власти, а именно несъответствието между структурата на производството и наклонностите за спестяване сред обществото. Подобно несъответствие непременно води до циклични колебания в икономиката. Алокацията на ресурсите между производството на капиталови и потребителски блага в икономиката е свързано с навиците за спестяване, които има обществото, и които определят структурата на производството. Новия вид стагфлационна депресия от 1972 г., Хайек обяснява именно с нарушение на динамичното равновесие в структурата на производството.

Макар че всяка една икономическа криза има своите специфични черти и особености, за повечето австрийски икономисти генераторите винаги са едни и същи. Цикличната дестабилизация, породена от монетарната политика на централните власти на по-късен етап дава отражение върху промяна в структурата на производството, несъвместима с конкретната норма на спестяване в обществото. Промените в паричното предлагане от страна на Централната банка водят до реално въздействие върху пазарната икономика. По този начин парите заемат важна роля във възникването на бизнес цикъла и периодично предизвикват несъответствия между търсенето и предлагането в икономиката.

Подобно е и развитието на Световната икономическа криза (2008 – 2009 г.) за привържениците на Австрийската школа. В отговор на икономическата криза от 2000 – 2001 г. в технологичния сектор в САЩ, Федералният резерв реагира със силно експанзивна монетарна политика. Периодът между 2002 и 2007 г. се характеризира с бурен икономически растеж и покачване на цените на недвижимото имущество. Тези особености, според австрийските икономисти, са породени от изключително сериозната намеса на Централната банка на САЩ, която намалява основния лихвен процент от 6,5 % през 2001 г. до 1% през 2003г. Според някои проучвания (Taylor, 2007) е установено, не само че има сериозна корелация между повишаване на строителството в САЩ и движението на основния лихвен процент, но и че основен генератор за това е именно Федералния резерв като регулатор на паричното предлагане.

Политиката на „лесни пари“ (easy money) резултира в отклоняване на основния лихвен процент от естественото му пазарно ниво. Колкото по-устойчива е тази политика, толкова по-сериозни отклонения предизвиква тя в поведението на пазарните субекти. Според анализ на Andre Ravier (2011) австрийската, монетарната и кейнсианската школа, едновременно стигат до един и същ извод, че насърчителната парична политика генерира благоприятни условия за развитието на икономиката в краткосрочен аспект. За разлика обаче от кейнсианската школа, австрийците предупреждават, че в дългосрочен аспект опитите на централните власти да постигнат добри икономически резултати, променяйки лихвения процент, който играе ролята на основен източник на информация за пазарните субекти, водят неизбежно до финансов колапс на икономическата система.

Изкуствената промяна на основния лихвен процент от Централната банка води до системни грешки, които предприемачите правят в преценките си относно инвестиционни проекти с различен риск и срок за изпълнение. Освен това, погрешната информация, която дава нормата на лихвата, резултира и в промяна на  потребителската склонност към потребление и към спестяване. Лихвеният процент предизвиква пазарните субекти да действат нерационално, т.к. информацията, която на практика той предоставя, води до погрешни изводи и решения за спестяване или инвестиране.

В първия момент експанзивната монетарна политика резултира в свръхпотребление на потребителски блага. Това е породено от изкуствено занижения лихвен процент, който демотивира домакинствата да спестяват. В същото време обаче, в следствие на ниския лихвен процент и евтините кредити,  банките с охота занижават своите критерии за финансиране на различни проекти и/или закупуване на недвижимо имущество. По този начин се създават предпоставки за увеличаване на производството на капиталов блага и за реализирането на инвестиционни проекти, които при естествения лихвен процент не биха изглеждали икономически оправдани и/или рентабилни. Това примамва много хора, които не са предприемачи да станат такива, което се отразява в повишаване на търсенето на капиталови стоки и покачване на техните цени. А всички тези действия са породени при несъответствие със спестяванията на домакинствата, които са малко именно заради изкуствено занижения лихвен процент, иницииран от провежданата монетарна политика.

Подобен процес можеше да се наблюдава на пазара на жилища в САЩ през изминалото десетилетие (по-конкретно между 2001 и 2006 г.). Провежданата политика на лесни пари и породените от нея нерационални инвестиции, в крайна сметка водят до изкривяване на структурата на производството. Инвестира се в производства, които носят най-големи печалби, което включва всички сделки с недвижими имоти.

За кратък срок, експанзивната монетарна политика на Централната банка безспорно дава търсените ефекти – бурен икономически растеж и оживление в икономиката. В дългосрочен аспект обаче нещата стоят по друг начин. Несъответствията в структурата на производството с наклонностите на спестяване на обществото, резултиращи в свръхпотребление и свръхинвестиране, водят до генерирането на икономическия „балон“, какъвто в САЩ през 2007 г. е пазарът на жилища.

След спукването на балона започва рецесия, наблюдава се спад в производството, което води до повишаване на безработицата. Появяват се обратните тенденции на спад в потреблението и инвестициите, т.е. говорим вече за недостиг в търсенето както на потребителски, така и на капиталови стоки. Увеличават се спестяванията особено във високоликвидни активи като парични наличности, злато и други скъпоценни камъни. Строителните фирми спират дейността си и много от тях обявяват фалит. Пазарът изчиства всички нерентабилни производства чрез най-мощния си инструмент – дефлацията.

Огромна част от частния сектор се чувства подведена от действията на регулаторите и държавните контролни органи. Загубата на доверие в собствените предприемачески сили води до „вторична дефлация” (Mises, 1998, стр. 548). По този повод, предприемачите се ориентират към спестяване във високо ликвидни активи и дори са склонни да се откажат от благоприятни инвестиционни възможности, в които при друга ситуация, преди икономическата криза, биха инвестирали.

Заключение

В заключение може да изразим мнението, че генераторите за възникване на Световната икономическа криза от 2008 – 2009 г. през призмата на Австрийската школа, се коренят в човешки и регулаторни грешки. Така представителите на това хетеродоксално течение в икономиката правят опит за пресичане на все по-нарастващите спекулации, че финансовата криза е резултат от прекомерната свобода на пазарите и дори от самата същност на пазарната икономика. Инициативата за провеждане на експанзивна монетарна политика в дългосрочен период е на Федералния резерв на САЩ. Това е решение на държавна институция, а не на пазарната институция. Адекватното осмисляне за генезиса и генераторите на икономическите кризи ще спомогне и за провеждане на правилната икономическа политика за смекчаване на последиците от рецесията.

 

Използвана литература

АНГЕЛОВ, И. Световната икономическа криза и България. АИ „Марин Дринов“. 2010г

ГАНЕВ, П. „Голямата рецесия“ в България приключи в края на 2014 година“, 2015. [Online]: ИПИ, http://ime.bg/, [Accessed: 10/6/2016]

BOETTKE, Peter. „Is Austrian Economics Heterodox Economics?“. The Austrian Economists. Archived from the original on 28 March 2009. Retrieved 2009-02-13.

EICHENGREEN, B. and K.H. O’Rourke. “A Tale of Two Depressions.” 2009.

GORTON, G. The Panic of 2007. NBER Working Paper Series, WP 14358, 2008.

MEIJER, G. (1995). New Perspectives on Austrian Economics. New York: Routledge.

MISES, Ludwig von. Human Action: A Treatise on Economics. Auburn, Ala.: Ludwig von Mises Institute, 1998, рр. 546-547

HAYEK, F. “Individualism and Economic Order”. University of Chicago Press, 194

HUERTA DE SOTO, Jesus. The ongoing methodenstreit of the austrian school. // Journal des economistes et des etudes humaines. Volume 8, nume’ro 1, mars 1998, стр. 75-113.

ROTHBARD, Murray, N. America’s Great Depression. 5th ed. Auburn, Ala.: Ludwig von Mises Institute, 2000, р. 30

RAVIER, A. The Non-Neutrality of Money. A Response to Dr. Humphrey, Procesos de Mercado. Revista Europea de Economía Política, 2011, 2011b.

TAYLOR, John B. Housing and Monetary policy. In Housing, Housing Finance, and Monetary Policy. Kansas City: Federal reserve Bank of Kansas City, 2007, стр. 463–476.

STIGLITZ, J. Guided by an Invisible Hand. [Online] Business,16 October 2008. [Accessed: 10/6/2016]

STIGLITZ, J. “How to Get Out of the Financial Crisis”, Time, [Online]  17 October 2008. [Accessed: 10/6/2016]