Централните банки са истинската причина за неравенството в доходите

Автор: Франк Холенбек, Mises.org

Пропастта между богатите и бедните продължава да расте. През 1975 г. в САЩ най-заможният 1% от населението притежава 8% от  икономическото богатство. Днес вече притежава над 20%. Това е поразителна промяна от 50-те и 60-те, когато най-богатите са притежавали малко над 10%. Изследване на Емануел Саес показа, че между 2009 и 2012 г. реалният им доход е скочил с 31.4%. Най-богатите 10% сега получават 50.5% от всички доходи, което е най-високата стойност откакто започват да се записват данни през 1917 г.

Най-богатите стават все по-богати, все по-бързо. Повечето от литературата за неравенството в доходите е дело на преподаватели от социологическите катедри на университетите. Според тях причини за неравномерното разпределение на богатството са технологията, намаляващата роля на профсъюзите, спадът в реалната стойност на минималната работната заплата и любимата изкупителна жертва на всички – нарастващото значение на Китай.

Тези фактори може и да играят роля, но други са истинските причинители на неравенството в доходите. Единият фактор е необходим, но другият не е.

В една капиталистическа икономика цените и печалбата играят решаваща роля за разпределението на ресурсите където са най-необходими, и за използването им в процеса на производство на стоки и услуги, които най-добре съответстват на потребителските нужди. Когато Apple поема риска и започва да произвежда iPad много коментатори са очаквали това да се превърне в пълен провал. Но резултатът е успех и печалби, като в същото време това изпраща сигнал до другите производители, че хората искат повече от този продукт. Печалбите бяха награда за поетия риск.

Печалбата е мотивът, който ни дава множество нови продукти и непрестанно подобряващ се стандарт на живот. Въпреки това печалбата и неравенството в доходите вървят ръка за ръка. Не можем да имаме едното без другото и ако опитаме да елиминираме някое, ще елиминираме, или значително намалим, и другото. Неравенствата в доходите са неделим резултат от характерните за капитализма печалба и загуба; те не могат да бъдат отделени.

Маргарет Тачър разбираше добре тази неделимост. Веднъж тя каза, че е по-добре да има големи неравенства в доходите и всички да са близо до върха на стълбата на доходите, отколкото да има малки различия и всички да са близо до основата ѝ.

Въпреки това средната класа потъва в бедност – това не е изкачване по стълбицата. През периода между 1979 г. и 2007 г. доходите на средните 60% са се покачили с по-малко от 40% докато инфлацията е била 186%. Според изследването на Саес за останалите 99% реалният доход се е повишил едва с 0.4% между 2009 г. и 2012  г. Обаче това не помага за възстановяване на загубата от 11.6%, случила се между 2007 и 2009 г. – най-големият двугодишен спад от Голямата депресия насам.  Когато коригираме спрямо инфлацията, се оказва, че работещите на минимална заплата в действителност печелят по-малко сега, отколкото са печелили преди 50 г.

Това ни води към втория нежелан и несправедлив източник на неравенство в доходите – създаването на пари от въздуха, или законната фалшификация на централните банки. Не би трябвало да ни изненадва, че растящата разлика в доходите съвпада с приемането на фиатните валути по целия свят. Всеки долар, който централната банка създава, облагодетелства първите притежатели на парите – правителството и банковия сектор – за сметка на тези, до които достига по-късно – работещите на фиксирани заплати и беднитe [1]. От създаването на необезпечената валутна система през 1971 г., доларът е изгубил 82% от стойността си, докато банковият сектор е нараснал и от 4% вече е 10% от БВП.

Централната банка не създава нищо реално – нито ресурси, нито стоки и услуги. Когато тя печата пари, това е причина цената на сделките да се увеличава. Изконната количествена теория на парите ги свързва с всичко, което може да се купи с тях, включително активите. Когато централната банка създава пари, трейдърите, хеджфондовете и  банките първи се възползват от растящата волатилност и от възходящия тренд при цените на активите. Също така фючърсите и други деривати върху обменните курсове и лихвените проценти са  били ненужни до 1971 г., тъй като тогава не е имало необходимост от хеджиране (срещу паричната политика). Централната банка е отговорна за този добавен риск – печатайки пари тя създава волатилност и скок в цените на активите, неоправдан от фундаментите.

В резултат на това, банковият сектор е способен значително да увеличи печалбите или вземанията си по отношение на продуктите и услугите. Обаче повече вземания за финансово-банковия сектор, означава по-малко вземания на реални стоки и услуги за всички останали. Следователно централната банка играе водеща роля като “реципрочен Робин Худ”, увеличавайки икономическия пай, отиващ при богатите, като бавно потапя средната класа в бедност.

Джанет Йелън наскоро каза “Благодарна съм, че…инфлацията ще се върне обратно близо до нашата дългосрочна цел от 2 процента”, демонстрирайки своята ангажираност с институционализираната политика на кражба и преразпределение на богатството. Европейската централна банка не е по-различна. Нейната стратегия LTRO[2] се състоеше в даване на дългосрочни заеми на банките при съмнителни обезпечения с цел последните да купуват правителствени облигации, като по този начин средствата бързо да се депозират обратно в централната банка, за да бъдат отпускани още евтини заеми за купуване на държавни облигации.

Това нямаше нищо общо с ликвидността, всичко се правеше за повишаване на банковите печалби. Ето защо всяко евро, което централната банка създава, е данък за всеки, който използва евро. Това е данък върху кешовите баланси. Тя взема от работещите хора, за да дава на богатите европейски банкери. Това е очевидна монетаризация на дълга  през задната врата, при която банковият сектор действа като посредник и получава хубаво, сочно парче. Същата логика важи и за преразпределението, създавано от изплащането на лихви по резерви на американските банки.

Притеснени от неравенствата в доходите, Демократите предложиха още по-високи данъци за богатите и увеличаване на минималната работна заплата. Те неправилно се фокусират върху резултата, вместо върху причинителя на  доходните неравенства. Ако сериозно искат да намалят неравенството, трябва да се концентрират върху главния им причинител – централната банка. През 1923 г. Германия се връща към предвоенната си валута и златния стандарт почти без да притежава злато. Прави го, заклевайки се никога да не печата отново. Ние трябва да направим същото.

[1] – Това е т.нар. ефект на Кантийон. Тези, които са най-близо до процеса на емитиране на пари, са в благоприятно положение за сметка на тези, които са най-далеч.

[2] – ЕЦБ предоставя дългосрочна ликвидност на търговските банки чрез т.нар. дългосрочни операции за рефинансиране (LTRO) с целта да стимулира кредитирането.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!