ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Секюритизацията често е спрягана за един от основните фактори, станали причина за финансовата криза.
Секюритизацията (от „security” – ценна книга) често е спрягана за един от основните фактори, станали причина за финансовата криза. Действително тя има своя немалък принос, нo ако трябва да ѝ сложа етикет по-скоро бих я нарекла „техническа предпоставка“, отколкото причина. Без да претендирам за изчерпателност, в настоящото изложение ще се опитам да обобщя и обясня какво предполага секюритизацията, както и защо в крайна сметка нещата излязоха извън контрол.
По определение тя е процес, посредством който емитент (напр. инвестиционна банка) създава финансов инструмент, комбинирайки други финансови активи (напр. заеми, облигации и техни деривативи). Различни части от новосъздадения финансов инструмент (ценни книги) емитентът предлага на инвеститорите на финансовите пазари. По този начин чрез посредничеството на емитента реално се пренася собствеността върху първоначалните активи, обект на секюритизацията, от техните собственици (напр. търговски банки) към инвеститорите. Освен собствеността, обаче, се пренася и риска.
Искам да направя едно уточнение, че според българския Закон за дружествата със специална инвестиционна цел (ЗДСИЦ) определението за секюритизация включва както права върху парични (включително бъдещи) вземания, така и вещни права върху недвижимо имущество, които, материализирани в книжа се предлагат публично.
Тук ще се спра върху секюритизацията на финансови активи и бъдещи вземания, тъй като тази област е по-мътна и поддатлива на спекулации. Резултатът от процеса е супа от букви и абревиатури (CDO-та, CMO-та, CLO-та, MBS-и и пр.), които с голям успех бихме могли да причислим към елементите от Менделеевата таблица.
Нека вземем за пример ценни книги, обезпечени с ипотеки (MBS – mortgage backed security). По същество това са обединени в голям фонд ипотечни вземания, които търговските банки са продали на инвестиционния посредник. Последният, в общия случай, комбинира продадените му бъдещи вземания и разделя фонда на малки дялове. Критерии за разграничение между различните дялове е рискa от неплатежоспособност на длъжника по първоначалното задължение. Колкото по-малък е рискът задължението да не бъде изплатено, толкова по-висок рейтинг има съответния MBS. Същото важи и за всички останали буквени комбинации, които са създадени на база различни видове дълг.
Една от основните уловки тук всъщност е оценката на този риск. От една страна това се прави от институциите, отпуснали първоначалното финансиране, а от друга, когато фондът вече е създаден и разделен на дялове, от агенциите за кредитен рейтинг.
Преди 2008 г., опиянени от растящия тренд на пазарите и „жертва“ на някои политически влияния, кредиторите разтвориха кесиите си и щедро отпускаха все по-рискови заеми като дори им сложиха хумористичничния етикет NINJA (No Income, No Job, No Assets Loans – без доход, без работа, без активи). Ситуацията беше следната:
1. Основна дейност на финансовите посредници е да дават заеми, което те правят с охота при наличието на евтин паричен ресурс (голяма парична маса в обращение и нисък основен лихвен процент).
В допълнение към това, през ноември 2007 г. две държавни агенции в САЩ, Fannie Mae и Freddy Mac, имайки за цел да улеснят достъпа до финансиране на семейства с нисък доход, слагат началото на процеса по секюритизация в чистия ѝ вид. Основна идея на агенциите е да предоставят на тези семейства „възможността да получат 30-годишен заем с фиксирана лихва“. Не е нужно човек да бъде специалист по банково дело и стойността на парите във времето, за да си даде сметка колко абсурдно е това. Още повече, че за да увеличат паричната маса за кредитиране, тези заеми (нискорискови и високорискови) биват комбинирани в общи фондове, които впоследствие се предлагат на инвеститорите на финансовите пазари (вече описаните MBS).
2. Продавайки кредитни и други задължения на инвестиционни посредници банките и другите финансови институции реализират моментална печалба без да се налага да чакат следващите 30 години евентуално да си получат дължимото (лихва и главница). Освен това, подобна стъпка фаворизира отпускането на още повече заеми, тъй като позволява манипулация на балансовите отчети.
3. Веднъж завъртяно колелото, нагласата че тези заеми така или иначе ще бъдат продадени и реализирани на финансовите пазари под формата на финансови инструменти с екзотични имена, позволява на финансовите институции да пренебрегват иначе строгите си правила за оценка на риска. И те започнаха да го правят.
В името на прогреса, освен заеми и ипотеки секюритизацията въвлече облигационни и всякакви други бъдещи вземания, заедно с техни деривативи. Висш пилотаж сред които са т.нар CDO-та (collateralized debt obligation). Реално какво стои зад доходоносния имидж на CDO-тата никой не знаеше освен шепа математици измислили формулите. На тях, обаче, им беше безразлично кой и защо ще ги купи. Закономерно дойде момента, в който инвеститорите установиха че не са наясно колко струва това, което купуват и балонът се спука. A oнези, които по неблагоприятно стечение на обстоятелствата останаха последната дупка на кавала, тръгнаха да фалират.
Вместо да се придържат към принципите на икономическата система западните политици шизофренично запретнаха ръкави и раздадоха спасителни заеми, които събраха от данъкоплатците. Към края на целия този цикъл невредими останаха много финансови институции, които трябваше да бъдат оставени да фалират. Те, обаче, дълго ще плащат моралната цена за общественото недоволство и прогресивно обедняване на хората. Ако цитирам Джон Фаулз : „Богатството само по себе си е невинно. Богатият сам по себе си е невинен. Но богатството и богатите, обградени от нищета и бедняци, са виновни“ , и вероятно такива ще останат още дълго в общественото съзнание – кръвоносната система на икономиката, обезкървяваща обществото.
Недоверие от страна на инвеститорите, страх, паника, срив на пазарите, обществено недоволство, движения като „Occupy Wallstreet”, “Indignados”, “Occupy London” и други през последните няколко години бяха доста отрезвяващи както за политическия елит, така и за икономическите субекти. Не рисувам апокалиптична картина, обобщавам в какво се изразява цената, която плащаме заради алчността и наивността си.
Нека не забравяме, че именно нагласите на инвеститорите и психологията на пазарите са определящи за икономическия растеж в дългосрочен план. Доверието в пазарите няма да се върне с гаранциите, че банките няма да бъдат оставени да фалират. То би се стабилизирало само при наличието на гаранции, че процесите ще бъдат движени от естетвени правила и регулаторна рамка, които предполагат банките и другите финансови институции, вземали лоши бизнес решения, да си понесат последствията от тях.
Усилията не трябва да бъдат насочени към „закърпване“ на положението, а към създаването на стабилна, устойчива и прозрачна политическа и икономическа система, водена от ясни правила и основана на пазарни механизми.
