Гост статия: Банкови уроци от Кипър

Въпреки това наложените капиталови контроли и „подстрижката“ имат позитивния ефект да насочат общественото внимание към същността на частичното банкиране и факта, че „консервативният“ метод за спестяване – банковия влог, на практика е кредит към институции, които по никакъв начин няма как да изпълнят всичките си задължения и се нуждаят от законови привилегии, банкови „ваканции“ и кредитор от последна инстанция, за да оцелеят дългосрочно.

Конфискацията на все още неуточнена част от банковите депозити в Кипър предизвика оправдана вълна от възмущение, макар да е трудно да се види някаква същностна разлика с обикновеното данъчно облагане,  пирамидата „социално осигуряване“ и скритото инфлационно преразпределение на богатства. Въпреки това наложените капиталови контроли и „подстрижката“ имат позитивния ефект да насочат общественото внимание към същността на частичното банкиране и факта, че „консервативният“ метод за спестяване – банковия влог, на практика е кредит към институции, които по никакъв начин няма как да изпълнят всичките си задължения и се нуждаят от законови привилегии, банкови „ваканции“ и кредитор от последна инстанция, за да оцелеят дългосрочно.

Една от централните компетенции на банките се изразява в изследването на платежоспособността и надежността на потенциални кредитополучатели. Евентуалната печалба от финансовото посредничество произлиза от разликата между получените лихви от кредити и платените лихви по депозити, минус загуби от неполучаеми вземания. Дали банката регистрира печалби или загуби от тази си дейност зависи единствено от това, доколко прогнозите на мениджмънта се потвърждават, т.е. както при всеки друг бизнес. За да осигури своята жизнеспособност и ликвидност банката трябва да следва „златното правило“ формулирано от Мизес преди почти точно 100 години: падежът на задълженията не трябва да бъде преди падежа на вземанията[1].

Разплащателни сметки и де факто еквивалентни спестовни влогове, които позволяват теглене без предизвестие и без неустойки, имат на практика ежесекунден падеж. Т.е. за да е в състояние да изпълни договорните си задължения, банката би трябвало да държи 100% от тези суми на свое разположение по всяко време. За разлика от класическия спестовен влог, в гореизброените случаи титулярите не се отказават от разполагането със средствата, те ги предават на банката единствено поради съображения за сигурност и удобство. Разплащателните сметки се превъщат по този начин в перфектни монетарни заместители[2] – собственикът ги разглежда по същия начин като банкноти в портфейла си, а безналични плащания се приемат със същата готовност както пари в брой.

От собствения си опит банките могат да извлекат грубо правило за очакваната необходимост от пари в брой за ежедневни транзакции, а надхвърлящите тази граница могат да се използват за допълнителни доходи чрез кредитна експанзия. От там произлиза и наименованието на систематa на частично банкиране (fractional reserve banking), което създава парични еквиваленти от нищото. Това размиване на границите между спестовни и разплащателни сметки би трябвало да е очевидно поради факта, че на вторите също се начисляват лихви, макар и минимални. Все пак е трудно да си представим някоя банка да плаща дори символична сума на свой клиент, за да пази негови ценности в личен сейф, ако няма някаква полза от тях.

Оставяйки настрана факта, че това представлява злоупотреба с чужда собственост, начинанието носи и сериозен риск – погасяването е договорено за бъдещето, а и е несигурно до някаква степен, особено ако става дума за гръцки държавен дълг, както е в кипърския случай. Модерните „австрийски” икономисти наричат тази практика maturity mismatching[3], като краткосрочни задължения в комплект с дългосрочни и/или рискови вземания стоят в основата на много финансови крахове – в резултат на един от последните фалира банковата система на Исландия[4], а кипърските вложители към момента очакват произволното решение на бюрократите кой колко точно ще загуби. Вместо всички кредитори и собственици на неплатежоспособни банки да понесат последиците от решенията си, депозитите над 100 000 евро (които по презумпция принадлежат на лоши хора) във всички банки ще бъдат обложени с тежък данък, под меко казано съмнителния претекст, че тази конфискация наред с други рестриктивни мерки ще стабилизира кипърската банкова система.

По-правдоподобно изглежда предположението, че „пощадяването“ на влогове до 100 000 евро цели запазване на доверието в държавните гаранции върху тях. Същите обаче са в корена на проблема. Като всяка интервенция в пазара държавното гарантиране на влоговете, което по същността си представлява „безплатни“ credit default swaps, страдат от множество ненарочни последствия. Най-важното от тях е стимулирането на силно спекулативни инвестиции от страна на банките, тъй като вложителите разглеждат всеки депозит като напълно безрисков, без значение как точно банката управлява техните пари. На свободния пазар банките биха се конкурирали най-вече в областта на сигурността, защото рисковите институти ще бъдат принудени да предлагат по-високи лихви, за да привлекат вложители.

В крайна сметка всички банки опериращи с частично покритие са на практика в несъстоятелност. Ако всички вложители поискат  да изтеглят спестяванията едновременно всяка банка ще изпадне в неплатежоспособност. Фактът, че това обикновено не се случва едновременно не променя същността на ситуацията. Умишлените действия на мислещи индивиди няма как да се прогнозират[5] и няма как да се знае кога точно хората ще изгубят доверието си в банковата система и ще последва т.н. bank run. И ако желанието на клиентите на банката да получат това, което им принадлежи по договор, е кошмарът на банкера в сегашния институционален ландшафт, то може би е време да се замислим за реформи. Или както казва Ротбард:

„Банките би следвало да са задължени да спазват своите задължения, както всеки друг бизнес. Всяка интервенция срещу възникнали bank runs, ще установи банките като привилегирована група, освободена от плащане на дълговете си и ще доведе по-късно до инфлация, кредитни експанзии и депресии. И ако, както ние твърдим, банките са във вродено състояние на банкрут и масовото изтегляне на депозити просто разкрива тази неплатежоспособност, ще е полезно за икономиката банковата система да бъде реформирана, веднъж за винаги, чрез радикално пречистване на частичното банкиране. Такова пречистване ще онагледи категорично опасностите, произлизащи от частичното банкиране и ще застрахова срещу бъдещи банкови злини, много повече от всякакви академични теории.“[6]

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!