ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
ВАЖНО УТОЧНЕНИЕ: Статията бе публикувана първоначално в сайтът на в-к „СЕГА“. В следствие на УМИШЛЕНА смислова редакция са нанесени корекции по текста БЕЗ те да са съгласувани с автора. Ето защо, сега публикуваме оригиналът на статията. Считаме, че от редакцията на в-к „СЕГА“ дължат нужното извинение за смисловите промени, които са нанесени и за които авторът не е уведомен в аванс.
Ежемесечно ставаме свидетели на скандали и проблеми от различен род в българското здравеопазване, които се отразяват основно в тяхното политическо и рядко в тяхното икономическо естество. Здравеопазването в България е сферата, в която са вплетени исторически полит-икономически интереси, датиращи още в годините преди промените. Реалните политики се правят от средния административен ешалон, докато отговорността за взетите решения се носи от набеденото за министър лице. Бюрократичното насилие (по Бердяев) властва в сферата и диктува правилата на стагнацията. Ето защо от 1999 г. – насам не е извършена и нито една по-радикална реформа, която да постави основите на устойчивото развитие в сферата.
Това, което касае болничната помощ:
Общия брой на заведенията за болнична помощ в страната през 2020 г. наброява 360. От тях държавните и общинските заведения са приблизително 2/3, останалата 1/3 са частни. Публично обсъжданите проблеми за болничната помощ касаят основно дела на държавните и общински дружества, поради обективни фактори, свързани с качеството на тяхното управление, приходите им от клинични пътеки и желанието на пациентите да се лекуват там. В началото на 2019 г., в следствие на намаляване стойността на една от клиничните пътеки, от Сдружението на общинските болници направиха анализ и установиха, че приблизително 50% от приходите им зависят от нея, тя е свързана с лечението на неврологични заболявания на гръбначния стълб. Всяка една от общинските болници на хартия се води „многопрофилна“, а реално половината от приходите им са от един профил. Това говори и за качеството на извършваните услуги в съответното лечебно заведение, както и за медицинските стандарти които се спазват.
Съществува икономическа неравнопоставеност между публичните и частните болнични дружества. От една страна частните болници могат да реализират печалба, което не е позволено на тези в публичния сектор. От друга, за лошото управление и неефикасното разходване на средства, отговорността при публичните болници се носи от данъкоплатците, докато частните сами заплащат за грешките си. Друга част от проблемите касае подбора на пациенти, който се извършва от част от болниците в частния сектор, които оставят по-тежките или спешни случаи на държавните и се съсредоточават основно върху плановия прием на пациенти, което от своя страна води до по-малко загуби за съответното заведение и повече за тези, които са задължени да го приемат.
Част от решенията с големия брой неефикасни болнични дружества, както и с тези, които не изпълняват медицинските стандарти се коренят в думите консолидация, приватизация или ликвидация. Проблемът с преминаването към подобен тип дейности и в частност към приватизация е наложеният през 2001 г. мораториум върху приватизацията на болниците. През годините съществуват спорадични опити за премахването му, които са опорочени от популизъм и страх от падане на съответното правителство от власт. От друга страна редуцирането на частните болници се корени в това, дали въпреки неизпълнението на медицинските стандарти им се позволява да сключват договори с НЗОК за определени клинични пътеки.
Това, което касае лекарствата:
Лекарствата са най-регулираната част от родното здравеопазване. Цената им е най-ниска в сравнение с другите държави-членки на Европейския съюз и въпреки това основното възприятие на пациентите в България е, че те са скъпи. Проблемът се състои в това, че не цената е висока, а се доплаща най-много за лекарства в сравнение със средните европейски стойности. Макрокартината в държавата показва, че пациентите доплащат средно около 65% за лекарства, 20% за извънболнична и 15% за болнична помощ. Доплащането е най-силно изразено при медикаментите за сърдечно-съдови заболявания, където НЗОК реимбурсира около 25% от стойността, резултирайки в това, около 1,5 млн. пациенти да доплащат 75% от стойността на изписания им медикамент. Немалка част от пациентите в тази група са хора в пенсионна възраст и подобно доплащане се отразява негативно на месечния им бюджет, след като трябва да изберат коя от базовите си нужди да покрият първо. Поглеждайки от ъгъла на държавната политика и препоръките на Европейската комисия, че доплащането за медикаменти е високо, българската държава не прави нищо по темата да информира пациентите за това какви медикаменти им биват предписани, нито за алтернативите на тяхното лечение. Съгласно Закона за здравето, лекарят е длъжен да осигури тази информация на своите пациенти. В следствие на неналичието на електронна рецепта и верификация от страна на пациента – подобна информация в системата липсва.
Проблемът с търговете в болниците – злоупотреби се наблюдават както при държавните и общинските заведения, така и при частните. При публичните дружества се наблюдава преференциално третиране на оригинални и биологични за сметка на генерични и биоподобни медикаменти, които са със същото терапевтично действие, но на много по-ниска цена. Проблемите със закупуването на лекарства при частните болници, касаят механизмът, по който касата заплаща крайната стойност на закупения продукт и фактът, че не може да проследи, дали цената не е увеличена неколкократно от търговеца на едро, който препродава медикамента на болницата, с която индиректно е обвързан. Тъй като частните болници не са длъжни да провеждат търгове в сравнение с публичните – могат да изискват реимбурсиране на цената на даден продукт на неговата реимбурсна стойност, съгласно Позитивния лекарствен списък. Докато публичните дружества са го закупили на неколкократно по-ниска стойност.
Реформата в сектора на лекарства би следвала да бъде в няколко части – информиране на пациентите за алтернативите на тяхното лечение, за да се избегне спекулата, че щом един медикамент е по-евтин, то следователно е по-неефикасен. Втората стъпка би била стимули към лекарите, които спестяват пари на пациентите и НЗОК, в следствие на предписване на разходо-ефективни терапии. Не на последно място – намаляване на свръхрегулацията в сектора, водеща до това основни и добре наложени терапии, както и иновативни такива да напускат пазара, защото цената им бива подбита под себестойност.
За състоянието на системата можем да говорим чрез една руска поговорка „Хотели к лучшему, а стало как всегда“ или, казано на български – искахме да е по-хубаво, но стана както винаги. За да бъде прекъсната стагнацията е нужна смяна на поколенията. Априлското поколение върви към своята естествена замяна от идните, които макар и възпитани и обучени от него са с една крачка по-близо до бъдещето, отколкото учителите си.
