Цената на „безплатното“

Едва ли има много хора, които няма да приемат безплатно потребление на стоки или услуги. Безплатното обаче трябва да е в кавички, защото винаги някой плаща цената в някаква форма. Не е задължително да се плати в пари, възможно е тези които потребяват да не осъзнават, че плащат, възможно е и цената да се плати не от този, който потребява.

Важен урок за цената на безплатното дава здравеопазването в България преди 1989 г. през периода на социализма. Тогава държавният бюджет финансира безвъзмездно всички разходи за здравеопазване без лекарствата. Дали и как потребителите и доставчиците на здравните услуги участват в плащането на безплатното може да се установи с помощта на запазените архивни документи за дейността на болници и поликлиники от различни краища на страната. Те дават възможност за ясен отговор на въпроса каква е цената на безплатното.

„Безплатно“ здравеопазване в бедна държава

В условията на социалистическия режим, сравнена с повечето останали държави от т. нар. Източен блок, България остава по-скоро бедна и недостатъчно развита. Това поражда хронични трудности при изграждането на разгърната система на финансирано от държавата „безплатно“ здравеопазване.

През 1955 г. в Министерството на народното здраве е докладвано, че снабдяването с хранителни продукти, инструментариум и помощни материали на Околийската болница в Луковит става ненавременно поради „нередовното отпускане на кредити“. Обзавеждането на лабораторията в Окръжна болница – Плевен е толкова лошо, че лекарите са загубили доверие в резултатите от изследванията. Не по-добра е материалната база в Института за бърза медицинска помощ „Пирогов“ . През ноември 1963 г. специална комисия, назначена от заместник-министъра на здравеопазването, установява, че „условията на материалната база в момента се характеризират с претрупаност на отделенията, неудобства и почти фронтова обстановка в приемните кабинети“. В материали от проведено санитарно-епидемиологично обследване на Градска обединена болница в Елена през 1964 г. се сочи че „Почти във всички манипулационни на болницата спринцовките са недостатъчни за броя на обслужваните. Механичното им почистване преди стерилизация се извършва примитивно …“. В запазен Анализ за организацията на труда и здравно обслужване в района на Ботевград и Правец за периода от 1971 до 1979 г. се отбелязва, че „Въпросът с резервните части стои открит и е [една] от водещите причини за непълноценното използване на наличната апаратура и техника. Проверка на Окръжната болница във Велико Търново от началото на 80-те години я определя като една от най-добрите извънстолични болници. Дори и там снабдяването с лекарства е незадоволително. Често липсват вносни антибиотици, има дефицит на физиологичен разтвор и дестилирана вода, които се произвеждат в България. През 1988 г. Столичния народен съвет постъпва Доклад за състоянието и проблемите на Инфекциозна болница. Там е отбелязано, че материалната база на болницата е „твърде остаряла … и с износена канализационна, водопроводна, отоплителна и ел. инсталации и авариите са ежедневно явление“. Болницата е пренаселена, няма съоръжения за обеззаразяване на отпадните води, за изгарянето на отпадъци от обслужването на болните и т.н.

Как медицинските кадри плащат „безплатното“?

Бедността налага разхвърляне на цената за здравеопазването върху различни сегменти от българското общество. Една от формите за покриване на разходите по „безплатната“ медицинска помощ е ниското заплащане на лекарския труд и на труда на останалите кадри в болници и поликлиники – медицински сестри, санитари и други. То си остава факт през целия период на социализма. През 1954 г. министърът на народното здраве изготвя Информация за състоянието на селското здравеопазване в страната. Той констатира недостига на лекари, зъболекари и други специалисти по селата. Основна причина за това положение, според него, са „неблагоприятните битови условия в селата и ниското трудово възнаграждение“.

В началото на 50-те години на 20 век, малко след трайното установяване на социалистическия режим в България, е направен опит да се предвидят бюджетни средства за прилично заплащане на медицинските работници. По инициатива на тогавашния здравен министър д-р Петър Коларов обаче средствата са съкратени, с аргумента, че лекарите имали частна практика. След нейното премахване в края на 60-те години, заплащането на медицинските кадри не е подобрено съществено. С ниските си заплати те субсидират „безплатното“ здравеопазване. Дори и през последното десетилетие на социализма призивите за възстановяване на частната практика и за подобряване на ниските лекарски заплати водят до репресии на журналисти, уволняване от работа и т.н.

Индикатор за хроничните проблеми със заплащането е постоянната липса на медицински кадри в болниците и поликлиниките на страната. Спецификите на лекарската професия привличат в нея някои от най-достойните българи, но това не е достатъчно за изграждането на добре функционираща система на „безплатно“ здравеопазване. Кадрите са недостатъчно и невинаги имат достатъчно стимули за квалификация. Ревизионен протокол от 1950 г. за Вътрешното отделение на болницата в Разлог констатира, че единственият лекар там е претрупан с работа. През 1955 г. в градската болница в Казанлък „има голям недостиг на среден медицински персонал“, същото е положението и в болницата в Толбухин (дн. Добрич). Две години по-късно в Софийски градски народен съвет е констатирано, че в Института за бърза медицинска помощ „Пирогов“ има неподходящи и недостатъчно квалифицирани кадри, което води до неправилни диагнози и неефикасно лечение на пациентите. През 1964 г. в градската болница в Павликени най-отговорните работи в санитарния блок са поверени на санитарка с недостатъчно познания, а не на медицинска сестра. Липса на персонал е констатирана и в Отчетния доклад на Районната болница „д-р В. Генчев“ в Дряново за 1975 г. Лекарските длъжности в дряновските села за същата година са „били почти вакантни“. В началото на 80-те години службата за Бърза и неотложна помощ там „не е кадрово окомплектована“. Състоянието на водещи болници в София през 80-те години също е тревожно. През 1982 г. в Докладна записка на главния лекар на Инфекциозна болница д-р В. Калева е посочено, че не достигат 12 медицински сестри, а санитарният персонал е крайно редуциран.

Как пациентите плащат „безплатното“?

Друга част от цената на безплатното е „тайно“ прехвърлена върху пациентите. Тайното се изразява в непаричната форма, чрез която пациентите си плащат. Ниските заплати и недостатъчното осигуряване със специалисти свалят качеството на здравеопазването. Официални констатации в началото и в края на социализма доказват подобна теза. През 1955 г. министърът на народното здраве пише, че „Качеството на медицинската помощ в село не може да удовлетвори съвременните изисквания“, а през 1988 г. в доклад за състоянието на Инфекциозна болница в София е отбелязана липсата на съвременна апаратура, поради което „болницата изостава от световното ниво на този етап“. Направените констатациите всъщност са част от косвената непарична цена, която плащат потребителите на „безплатното“ здравеопазване.

Могат да се открият поне още няколко форми на косвено плащане от страна на пациентите. Икономическата теория гласи, че когато цената на дадена стока или услуга е ниска, нейното търсене и потребление нараства. При нарасналото потребление и липсата на адекватна пазарна оценка капацитетът на доставчика не позволява да се задоволи търсенето. Практическото проявление на тази постановка е, че пациентите в болници и поликлиники са принудени да губят много време в очакване на медицинска помощ. Това ги принуждава да търсят „връзки“ и свои хора, да правят дребни подаръци и услуги, да прибягват към рушвети. Нетърпимо дълго през 80-те години е чакането пред зъболекарските кабинети. Наличието на този проблем е добре известно на ръководните органи в Министерството на народното здраве. На 17 ноември 1981 г. зам.-министърът д-р Ч. Ив. Мерджанов изпраща окръжно писмо до главните лекари на поликлиниките в Окръжните, районни и градски болници. В него е отбелязано наличието на трайни недъзи като: „разтакаване на болните между поликлиники и между отделните кабинети, опашки пред някои от кабинетите, формално и бездушно отношение към болните и др.“ Цитатът точно фиксира някои от формите на заплащане на „безплатното“ здравеопазване.

Трудно може да се прецени доколко бездушието е причинено от „безплатността“ на услугата. Прави впечатление, все пак, че подобни факти и констатации не са единични, те се срещат за целия период на социализма в болниците в Сандански, Разлог, Враца, Никопол,  и др. Бездушието намира израз например  в нулевата посещаемост на лекари при бременни в Полски Тръмбеш, в злоупотребите при снабдяването с хранителни продукти на пациенти от т. нар. Психоневрологична колония в село Церова кория (Търновско) и др.

Изводите

Цената може да се прикрие, да се прехвърли върху тези, които не ползват уж безплатната стока или услуга или да се плати в непарична форма … но очевидно тя винаги остава. В случая с „безплатното“ здравеопазване изглежда цената се плаща от най-слабите и беззащитните и/или от тези, които го доставят, без те да са питани дали са съгласни. Неподходящата форма на заплащане не осигурява прилична услуга или стока. А когато безплатното се дава от властта в бедно общество качеството допълнително се влошава.

Безплатното е несправедливо и към прекия доставчик и към потребителя, но има неотразима привлекателност и не е типично само за тоталитарни режими. То е причина за демократичните политически състезания по предлагане на нещо безплатно. Независимо от характеристиките на политическия режим безплатното остава измамно. Плащането се прехвърля на друг, другият не може да реагира, а управляващите, които раздават порциите изглеждат добри и хуманни…

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!