ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Наскоро стана ясно, че икономиката на страната продължава да забавя своя растеж и дори се е свила с 0.2% през второто тримесечие на годишна база вследствие на все още потиснато частно потребление, негативен принос от запасите и поредно свиване на капиталообразуването (инвестициите)[1]. Как обаче това се отразява на банковия сектор, защо спестяванията растат и какъв е фундаментът зад негативния тренд на печалбите в сектора предстои да разгледаме в рамките на този текст.
Ползите от растящите спестявания на макро ниво са многобройни, но в най-общия случай те са необходими, за да просъществуват заветните инвестиции в една икономика. Нужно е първо някой да спести и след това да инвестира. Логиката е шокиращо елементарна, но колкото и да е странно – често пренебрегвана.
По време на бума в повечето развити икономики (например САЩ) инвестициите достигаха нови и нови висоти, докато темпът на спестяване остана потиснат поради рекордно високи нива на потребление. Разковничето в случая е, че недостигът на инвестиционни средства трябва да се запълни от „някъде“, като обикновено съществуват два канала – количествени стимули посредством ефекта на мултиплицирането на паричната база или чуждестранни инвестиции, които е много вероятно да са набъбнали посредством първия канал. Който и от двата варианта да изберем, резултатът е ясен – неповторим гърмеж в даден бъдещ момент. Тази система е просто крайно неустойчива, тъй като се крепи основно на положителните очаквания за бъдещето от страна на участниците в икономиката, които, както се видя от последната криза често са подвеждани от ниските нива на лихвите, изкуствено натискани от централните банки.
От друга страна, пълното покриване на инвестиционните средства чрез спестявания, независимо дали са местни или чуждестранни, е напълно устойчива система, която е заложена и в основната функция на финансовия сектор – да изпълнява ролята на посредник, който предоставя средства от спестители към заематели по един по-ефективен (разбирай осигуряващ по-ниски транзакционни разходи) и по-ефикасен начин (разбирай по-бързо и правилно насочване на средства към по-малко рисковия кредитополучател). Следователно, при тези условия можем да приложим едно просто правило – колкото повече спестяваме, толкова повече ще инвестираме, увеличавайки потенциалния растеж на икономиката в дългосрочен план.
А дано, ама надали – разковничето в това правило е т.нар. условие „ceteris paribus” (при равни други условия). За да постигнем подобен краен ефект, е необходимо непрекъснато съществуване на правилните стимули по няколко канала:
– желание от страна на домакинствата да спестяват;
– интерес от страна на финансовия сектор да финансира отделните инвеститори;
– и накрая – изгода за потенциалните кредитополучатели от въпросните инвестиции.
Ако едно от тези пера се пропука, крайният ефект на устойчиво нарастване на инвестициите вероятно ще се загуби (или поне забави) някъде по трасето. Проблемът в България е, че разклатената икономическа среда силно стимулира първото перо, но сериозно разклати другите две – търсенето и предлагането на инвестиционни средства на пазара между банки и кредитополучатели[2]. Нека разгледаме, какво точно се случи през последните години.
Рецесията в България, започнала в началото на 2009г., предизвика редица любопитни процеси, но силно нарасналата склонност към спестяване сякаш се открои сред най-значимите. Небанковите депозити нараснаха с 43,1% от края на януари 2009г., като запазваха двуцифрени темпове на годишен растеж за периода юни 2011 – юли 2012г[3]. Дори и крайно противоречивият „данък лихва“ не съумя да разклати склонността към спестяване в икономиката и доведе до чисто пренасочване към безсрочни депозити, разплащателни сметки и до известна степен – инвестиционни фондове. Целият този процес значително подобри ликвидността на банковия сектор, предоставяйки свеж капитал, готов да се влее в инвестиционни проекти.
Тогава къде е проблемът?
Предоставената ликвидност все пак идва на съответната цена (лихви, макар и спадащи), а ситуацията с кредитирането е далеч по-мрачна, напълно в унисон с влошаващата се динамика на икономиката. Основната част от печалбата на банките, както сега така и още при първичните наченки на лихварството, идва от разликата между лихвите по депозитите и тези при кредитите. Когато обаче растежът на депозитите силно изпреварва този на кредитната база, ситуацията за банките се влошава. Нещо повече, успоредно с този процес, в България лошите и преструктурирани заеми в частния сектор – тези, при които банките трупат частични или пълни загуби – започнаха силно да нарастват и достигнаха малко над 23% от всички заеми към края на юли 2013г.[4] За сравнение – техният дял възлизаше на близо 4% в началото на 2009г. Всичко това доведе до нарастване на разходите и свиването на приходите от лихви – т.е. негативен низходящ тренд при нетната печалба от лихви в банковия сектор (Графика 1).
Графика 1. Годишни темпове на изменение на депозити, кредити и нетна печалба от лихви
Източник: БНБ
Отчетите на банковата система за юли показаха леко събуждане и ръст от 5.7% на годишна база на предоставените кредити. Но нека да не прибързваме с позитивните заключения. Данните далеч не бяха потвърдени от паричната статистика на БНБ за същия период и вероятно говорим за нарастване на кредитиране към чужденци. Очевидно частният сектор в България е все още в процес на изчакване и свиване на разходите в условията на стагнираща икономика. Банките от своя страна вероятно ще продължат да затягат своите изисквания към потенциалните кредитополучатели, ограничавайки своето финансиране стриктно до най-перспективните проекти в краткосрочен план.
Нов удар върху частния сектор се оказа и несигурността сред политическия елит. Новата „тройна“ коалиция все по-ярко очертава своята политика на оцеляване „ден за ден“, в условията на която декларирането на дългосрочни цели започва да изглежда все по-абсурдно и малко вероятно. Всъщност последният доклад за Индекса на глобалната конкуренция[5], публикуван в началото на септември тази година, нарежда за пръв път влошената политическата обстановка като основна пречка пред бизнеса, наред със затруднения достъп до финансиране и корупционните практики в страната.
Има ли изход?
Разбира се, при това той вероятно е доста по-лесно откриваем, отколкото повечето от нас биха предположили. Дали е постижим в условията на все по-„социализираща“ се среда, в каквато в момента оперираме, е далеч по-трудно предвидимо. Както всяка развиваща се икономика и България се изправи пред необходимостта от текущи структурни промени, които видиш ли от нищото изникнаха в момента, в който външният интерес потъна някъде из проблемите на еврозоната, а растежът рязко стихна. Тези структурни затруднения са например неефективните образователна и пенсионна системи, задълбочаващото се разминаване между търсени и предлагани умения на пазара на труда, последващите високи нива на безработица, неефективна институционална среда и т.н.
Решенията са повече от ясни, но те със сигурност не минават през планираното от БСП увеличаване на минималната работна заплата, нито включват масово набъбване на преките социални трансфери и акумулиране на държавен дълг, а още по-малко обхващат отлагане на реформите в енергийния пазар и поддържане на монополните структури в страната. И докато статуквото и липсата на здрав разум сред политическия елит се задържат на дневен ред, склонността ни към спестяване ще нарасне. От своя страна финансовата система ще продължи да изкривява своята традиционна функция на посредник към частния сектор, ориентирайки към по-ниско рискови, но слабо доходоносни ДЦК, редуцирайки значително своите печалби.
Очаква ли фалит на банките и при какъв сценарий?
Какво ще стане с еврото/лева при евентуална голяма инфлация на долара?
Фалитът на банковата система в България е малко вероятен на този етап или поне в едно обозримо бъдеще. Причините са няколко. Първо, банките остават доста добре капитализирани в условие на постоянна подобряваща се ликвидност през последните няколко години. Второ, видя се, че дори и при наличие на сериозен външен шок секторът успява да се приспособи бързо и да продължи да генерира печалби, макар и ограничени, и въпреки свиване на кредитирането. Трето, в момента се наблюдава ограничаване на зависимостта на местните банки от външни кредитори и съответно уязвимостта на проблемите на банките в еврозоната. И на последно място, не бива да забравяме, че въпреки наличието на валутен борд, съществува възможност за БНБ (Банков надзор) да действа като кредитор от последна инстанция с размера на депозита си в Управление Емисионно – една ограничена мярка, която обаче може да помогне за подпомагане на 1 или няколко банки в затруднение и задържане на доверието в спестителите в момента на криза в сектора.
Възможо е обаче да се наблюдава една различна динамика в сектора в един средносрочен план. Пример за такава динамика е един евентуален процес на консолидация. Скорошното поглъщане на МКБ Юнионбанк от страна на Първа инвестиционна банка е един пример, че големите банки се оглеждат за подходящи възможности да подсигурят и дори увеличат своя пазарен дял, възползвайки се от проблемите на (други) международните банкови институции, опериращи на българския пазар.
Относно инфлацията на долара. Ако говорим за инфлация на потребителски цени, то при равни други условия силна инфлация при долара ще намали търсенето на долари за сметка на алтернативни валути, които носят по-добра възвръщаемост на спестяванията в реално изражение, т.е. с по-ниска инфлация. Оттук би следвало да нарасне търсенето на евро (лев) и съответно да се увеличи неговата стойност спрямо долара.
Проблемът е, че въпросните „равни други условия“ трудно ще се запазят в еврозоната предвид липсата на каквито и да е решения на текущите проблеми към момента. Т.е. ще е необходима наистина сериозна инфлация в САЩ, за да наблюдаваме силно поскъпване на еврото спрямо долара и това при условие, че обстановката в ЕС остане близка до сегашната или се подобри. Днес перспективи и за двете неща липсват. Т.е. от една страна проинфлационните фактори в САЩ (основно засилено кредитиране от страна на банковия сектор) трудно ще се задействат скоро, а от другата страна ситуацията в ЕС вероятно ще се запази в средносрочен план. С други думи, ако само тези фактори действат към момента, то би следвало в средносрочен план стойността на еврото към долара да се запази или да намалее, имайки предвид задържащата се репутация на долара като „safe heaven“ валута. Все пак историята показва, че на форекс пазара факторите, които въздействат на движението на валутните двойки са твърде много, за да се прави каквато и да е стойностна прогноза.