Маастрихтският провал, vol. 2.0

В контекста на гръцката криза, която се развива през последните няколко месеца, един от ключовите въпроси са стриктните бюджетни изисквания, които кредиторите искат Атина да спазва. Важен за дебата се оказа размерът на първичния бюджетен излишък (т.е. бюджетният излишък преди начисляването на лихвите) на Гърция, който да й позволи да обслужва гигантския си дълг.

Често се пропуска обаче, че еврозоната има собствен комплект фискални правила, които, поне на теория, би трябвало да могат да поддържат стабилни макроикономическите показатели на страните в нея (както и онези, които се стремят към нея). След дълъг период на икономическо уеднаквяване, започнал със създаването на съюза, през 1992 г. с договора от Маастрихт се въведоха т.нар. критерии за конвергенция.

Маастрихтските критерии – теория и практика

На книга, фискалните правила звучат разумно – не повече от 3% бюджетен дефицит, инфлация не по-висока от 1,5% над средната стойност на трите страни с най-ниска инфлация в ЕС (която понастоящем е 1,7%), не повече от 60% държавен дълг като част от БВП, както и поддържане на определено ниво на дългосрочните лихвени проценти (в момента – 6,2%).

Между добре разписаната политика и реалното й приложение обаче има значителна разлика. Предишният ми преглед на спазването на маастрихтските критерии установи, че от страните в ЕС единствено България, Естония и Литва спазват всички изисквания с данни от 2012 г. Обяснението на много държавници беше, че кризата ги е принудила да увеличат държавните си разходи и поради тази причина са пристъпили ограниченията, за да спасят икономиките си чрез насочени инвестиции (друг въпрос е доколко държавните инвестиции произвеждат икономически растеж и дали изобщо увеличаването на правителствените разходи е подходяща политика).

Към 2014 г. положението не се е променило коренно. Най-голямата разлика наблюдаваме при инфлацията, измерена чрез индекса на потребителските цени. Това обаче е общоевропейска тенденция, причинена най-вече от резкия спад на цените на енергоносителите през последната година. Осен това, преди няколко месеца ЕЦБ започна щедра програма за количествени улеснения, която най-вероятно ще сложи край на „опасните дефлационни процеси“ в близко бъдеще.

Таблица 1: Изпълнение на критериите от Маастрихт, 2014 г. (Легенда: червено – неизпълнение на критерий; жълто – гранична стойност)

	Инфлация по ИПЦ	Бюджетен дефицит	Държавен дълг	Дългосрочен лихвен процент
ЕС	0.6	-2.9	86.8	N/A
Eврозона	0.4	-2.4	91.9	N/A
Белгия	0.5	-3.2	106.5	0.91
България	-1.6	-2.8	27.6	2.96
Чехия	0.4	-2.0	42.6	0.67
Дания	0.3	1.2	45.2	0.93
Германия	0.8	0.7	74.7	0.59
Естония	0.5	0.6	10.6	N/A
Ирландия	0.3	-4.1	109.7	1.31
Гърция	-1.4	-3.5	177.1	8.42
Испания	-0.2	-5.8	97.7	1.78
Франция	0.6	-4.0	95	0.92
Хърватия	0.2	-5.7	85	3.52
Италия	0.2	-3.0	132.1	1.99
Кипър	-0.3	-8.8	107.5	6
Латвия	0.7	-1.4	40	1.63
Литва	0.2	-0.7	40.9	1.9
Люксембург	0.7	0.6	23.6	0.65
Унгария	0	-2.6	76.9	3.62
Малта	0.8	-2.1	68	1.94
Холандия	0.3	-2.3	68.8	0.78
Австрия	1.5	-2.4	84.5	0.81
Полша	0.1	-3.2	50.1	2.55
Португалия	-0.2	-4.5	130.2	2.81
Румъния	1.4	-1.5	39.8	3.68
Словения	0.4	-4.9	80.9	2.11
Словакия	-0.1	-2.9	53.6	1.22
Финландия	1.2	-3.2	59.3	0.89
Швеция	0.2	-1.9	43.9	1.01
Великобритания	1.5	-5.7	89.4	1.52

Данни: Евростат, ЕЦБ

Иначе казано, ако еврозоната се градеше днес, в нея щяха да влязат общо 8 държави – Естония,[1] Чехия, Дания, България, Румъния, Литва, Латвия и Швеция и Люксембург. Още по-любопитен е фактът, че от тези три държави едва 4 са сред реалните членове на еврозоната – останалите страни, поели задължение да се съобразяват с условията за участие в единната валута, просто не го правят, което вероятно е и сред причините на сегашните проблеми на еврото.

Ако оставим на страна забавянето на инфлацията, през последните 2 години не се е променило почти нищо. Страните, които имат значителен дефицит и дълг продължават да го поддържат, въпреки края на кризата, повечето „шампиони“ на балансирания бюджет продължават да са разположени на изток. За сметка на това, повечето западни държави, които се обявяват за бюджетен консерватизъм и свивания на разходите, на практика не спазват собствените си послания

По тази причина, нямам избор освен да повторя предишните си заключения, които са в сила и днес.

Още през 1998 г. The Economist обясни подробно защо повечето от страните (от тогава все още бъдещата Еврозона) не са в състояние да се придържат към критериите. Преди 17 години списанието предвеща скорошния край на тази очевидно непостижима регулация. Днес обаче ЕС продължава да твърди, че уравниловката е разумна и, въпреки доказателствата за нейния провал, се опитва да се придържа към нея.

С критерии към прогрес?

Необходимо е бюрократите в Брюксел да възприемат една съвсем различна линия на разсъждение. След като в исторически план повечето държави никога не са успявали да се съобразяват с критериите и това никога не е водило до особени последствия (даже, както е в случая на Гърция, неспазването на критериите е било причина за щедри помощи за спасение на икономиката), следва да се запитаме дали въобще има смисъл от съществуването на критерии, които хронично се нарушават (дори от страните, които са ги съставили), и на механизми и наказания за тяхното налагане, които системно не се ползват?

Отговорът е не.

Изследванията на проблематиката сочат, че опитите за вкарване в еднакъв калъп на значително различаващите се една от друга европейски икономики водят по-скоро до негативни резултати.[2]

От една страна, очевиден е провалът на критериите да постигнат оригиналната си цел, а именно да гарантират стабилността на еврозоната и на европейското икономическо пространство като цяло. Случилото се със страните от PIIGS[3] от началото на кризата е пример как „механизмите за стабилност“ са първата жертва в момент на трудности.

Друг крещящ проблем е чисто политическият, а не икономическият характер на предписанията – конкретните им стойности са съвършено случайни. На практика липсва реална обосновка защо тяхното спазване се счита за магическа формула за успех и съответно не носи на държавите, които се придържат към тях, много повече от съмнителен престиж в очите на останалите.

Самият опит за дефиниране на икономически успех през няколко бюджетни характеристики е обречен на неуспех; тук прозира етатисткото схващане, че ако „натъкмим цифрите“ всичко ще е наред. В този смисъл, без значение е точно кои са подбраните индикатори, при положение че избраният подход е тотално сбъркан.

България е най-подходящият пример как връзката между тези няколко случайни показателя и реалното икономическо развитие реално няма, а за усилията си не получаваме много повече от потупване по рамото от Брюксел от време на време. Целта на критериите – постигане на балансирано и консервативно бюджетиране – не е лоша сама по себе си; избраният подход на случайно регулиране и налагане на ограничения обаче е крайно непродуктивен.

На трето място, те се основават на погрешна прогноза за бъдещето – през деветдесетте години създателите на еврото очакват, че всички членове на ЕС ще прегърнат идеята за общата валута и ще се стремят да станат част от еврозоната. Както стана ясно в следващите години обаче немалка част от страните (като Великобритания и Дания, които на референдум решават да не стават част от еврозоната, или Полша и Чехия, които не полагат особени усилия към присъединяване) предпочетоха да запазят независимостта на националните си валути, вместо да се подчинят изцяло на контрола на ЕЦБ, което прави спазването на случайните правила излишно и безпредметно натоварване, при положение че крайната им цел не се счита за приоритет от тези държави.

В крайна сметка от критериите остава само неуспешен – и самоцелен– опит да се наложат общи рамки и ограничения на прекалено различни икономики. Дори и да си поставят наглед благородни цели, каквато в случая е умерената и дисциплинирана бюджетна политика, то подходът отгоре надолу, целящ уеднаквяване, неизбежно опорочава и изкривява резултатите.

[1] С уговорката, че при нея изчислението на дългосрочен лихвен процент е невъзможно. Виж тук.

[2]  Например Paleta, T, „Maastricht Criteria of… Divergence?“, Review Of Economic Perspectives 2012

[3] Portugal, Ireland, Italy, Greece and Spain