Ограниченията върху разплащанията в брой: ефективна мярка срещу престъпността или скрит протекционизъм?

През последните няколко години много правителства по света, заедно с централните и частните банки, постепенно се опитват максимално да минимализират или напълно да премахнат разплащанията с пари в брой. Идеята е възможно най-скоро всички видове преводи и търговски транзакции да се правят по банков и/или дигитален път. За да се стигне до това много държави направиха нелегални кешовите транзакции с големи суми. Във Франция например последната реформа в тази насока дойде след терористичната атака над „Шарли Ебдо“, когато френското правителство забрани със закон всички плащания на ръка за суми от над 1000 евро. В Дания пък вече са във финалната фаза на този процес – там целта е да се забранят плащанията в брой изцяло. Миналата седмица стана ясно, че нашето правителство също има намерение да прокара допълнителна реформа в тази посока, намалявайки тавана на разплащанията, които легално могат да се правят с пари в брой, от 15 хил. на 10 хил. лева.

Слабата защита на ограниченията на разплащанията

Каква е целта на такива забрани върху транзакциите с пари на ръка? Най-често изтъкваната причина, особено от политиците, е, че по този начин ще се бори сивата икономика, укриването на данъци и престъпността. Това е и издигнатия аргумент в подкрепа на реформата в България. Така чрез налагането на допълнителни рестрикции от този тип държавата на практика третира като престъпник всеки един гражданин който се разплаща в брой при по-крупни покупки и продажби. Въпросът, който трябва да си зададем, обаче е – достатъчен ли е този аргумент?

Въобще не е ясно защо, за да се борят престъпността и укриването на данъци, политиците трябва да забранят разплащанията на ръка над една определена сума. Все пак ни се казва, че проблемът е първото, а не второто. В действителност такива забрани ограничават данъкоплатците много повече, отколкото престъпниците. Обикновения гражданин, за разлика от престъпниците, много повече го е грижа за това дали спазва законите в страната, в която живее, и затова той ще е по-склонен да се съобрази със забраната, независимо от неудобствата и ограниченията които му се налагат чрез нея. От друга страна, тези които така или иначе нарушават закона, срещу които такива забрани уж са насочени, едва ли биха били значително възпрепятствани. Да, такива ограничения могат да имат някакъв минимален ефект като една допълнителна пречка пред осъществяването на престъпни дейности в някои ситуации, но въпросът е дали това оправдава ограничаването на свободите на обикновените граждани?

Не всеки, който се разплаща в брой с крупни суми, е престъпник. Има най-различни причини, поради които хората предпочитат да не използват услугите на банковата система, а да се разплащат в брой (обикновено това се прави от съображения за конфиденциалност). Абсурдно е всички те автоматично да бъдат третирани като престъпници. Някои биха отвърнали, че съвестните граждани нямат какво да крият и затова такива забрани не би трябвало да ги притесняват по никакъв начин. Но това е един много опасен аргумент – по същия начин в САЩ някои се опитват да оправдаят подслушването и четенето на частните имейл кореспонденции на гражданите от страна на Агенцията за национална сигурност. Други директно казват: „Ако не си терорист или престъпник, защо не искаш държавата да те шпионира?“, което е почти същото като: „ако не си терорист или престъпник, защо имаш проблем с това да ти е забранено да се разплащаш в брой?“ Абсурдността на такива аргументи би трябвало да е очевидна.

Ограниченията: в подкрепа на банките

Несигурната и съмнителна аргументация в подкрепа на такива забрани настрана, това на което трябва да се обърне особено внимание са техните ефекти и последици, които нито един политик не споменава. Това, което никога не бива обяснено, е, че такива забрани върху разплащанията на ръка, докато със сигурност ограничават свободата на обикновения гражданин, в същото време са от огромна полза за банките и на практика представляват форма на прикрит протекционизъм. Когато легалните разплащания в брой са сериозно ограничени, хората са принудени да депозират парите си в банките, ако искат да правят по-крупни разплащания. Банките имат директна изгода от това, защото колкото повече пари са депозирани при тях, толкова повече заеми и кредити могат да отпускат.[1] А повече отпуснати заеми и кредити означават и повече приходи.

Но това не е единственият позитивен ефект банковата система. Това, което е може би е дори по-важно, е, че такива забрани функционират и като допълнителна защита против евентуални банкови паники. В много страни все по-често се говори не само за по-ниски лимити върху разплащанията на ръка, но и за евентуална пълна забрана на този тип транзакции. Ако се стигне до такава радикална реформа, това до голяма степен почти би елиминирало опасността от бъдещи банкови паники.

Банкова паника се случва тогава, когато депозантите в една (или повече) банка загубят доверие в нейната разплащателна способност и решат да изтеглят всичките си пари. Понеже всички банки легално са задължени да оперират само с частичен резерв, към всеки един момент те могат да покрият само част от дълговете си.[2] Когато парите, които депозиторите желаят да изтеглят, са повече от резервите, с които банките разполагат, вторите са заплашени от фалит. Важно е да имаме предвид, че всяка банка, оперираща с частичен резерв, е заплашена от фалит във всеки един момент, стига клиентите да решат да изтеглят достатъчно голяма сума от депозитите си. Поради тези причини банковата система е фундаментално нестабилна и за да се предпази от масова банкова паника и евентуален колапс разчита на централната банка и/или държавата да предостави ликвидност в случай на нужда.

За да се избегнат евентуални банкови паники държавните институции често предприемат допълнителни мерки, като гарантиране на депозитите, за да се поддържа общественото доверие в банковата система. Но въпреки тези усилия, банковите паники все още не могат да бъдат абсолютно предотвратени – всички знаем какво се случи миналата година с КТБ например. Освен това, понеже централните банки навсякъде по света се опитват максимално да занижат лихвените проценти и дори да ги подтиснат до негативни стойности, този ход допълнително демотивира гражданите да слагат парите си на депозит, което затруднява банките още повече и ги прави още по-зависими от подкрепата на държавата.

Единственият начин да се гарантира максимална сигурност на банковата система е като напълно се забрани разплащането с пари в брой. По този начин гражданите по всяко едно време ще са принудени да държат всичките си пари на депозит в някоя банка, което максимално минимизира възможността от евентуална банкова паника. Именно казусът с нестабилността на банковата система е основната причина икономисти, банкери и политици навсякъде по света да подкрепят все по-сериозни забрани върху разплащанията с пари в брой. Този казус е много по-важен от каквито и да било съображения за борба с тероризма и „сивата икономика“.

Естествено, политиците, които се опитват да прокарат такива реформи, избягват дори да споменат как забраните върху крупните разплащания на ръка помагат на банковата система, като гарантират по-високи приходи и предпазват от банкови паники и фалити. Както за всички други ограничения, които правителствата налагат върху свободата на гражданите си, и в този случай аргументите са или „борба с тероризма“, или „борба с престъпността“; т.е. „жертвайте личната си свобода за по-голяма сигурност“. Разбира се, това са напълно празни приказки. И докато политиците ни замазват очите с плашилото на „престъпната сива икономика“, която всъщност е резултат от ненужни държавни регулации от страна на властите, истинските престъпници, от които трябва да се боим, са тези, които си пълнят джобовете благодарение на ограниченията върху свободите ни. Тези обаче държавата нито преследва, нито бори, защото почти винаги тя също е част от тях.

[1] За механизма на създаването на и отпускането на кредити от банките, виж: Jesus Huerta de Soto, Money, Bank Credit and Economic Cycles. Книгата скоро ще бъде достъпна и на български език в превод на Даниел Василев.

[2] Банките в България са задължени да съхраняват поне 10% от направените в тях депозити; в Еврозоната – 1%.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!