ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Автор: Мъри Ротбард
(От ЕКИП с гордост представяме превод на част от есето „Ten Great Economic Myths“ на великия американски икономист Мъри Ротбард. В рамките на тази част от своето есе Ротбард се фокусира върху трите най-големи мита касаещи държавните бюджетни дефицити и ефектите, които те имат върху икономиката на всяка една страна.)
Мит 1. Дефицитът причинява инфлация; дефицитът няма нищо общо с инфлацията
През последните няколко десетилетия в САЩ постоянно има бюджетен дефицит. Реакцията на този проблем от страна на опозицията, независимо коя партия е играла тази роля, винаги е била да обяви дефицита за основния виновник за хроничната инфлация. А неизменният отговор на тази критика от страна на управляващата партия винаги е, че инфлацията няма нищо общо с дефицита. И двете противоположни твърдения са митове.
Това да има дефицит означава, че държавта харчи повече отколкот събира чрез данъци. Разликата между приходите и разходите може да бъде покрита по два начина. Ако бъде покрита чрез издаването на държавни облигации, то дефицитът не води до инфлация. Нови пари не са създадени; гражданите и институциите теглят от банковите си депозити, за да заплатят за облигациите, а хазната харчи събраните пари. Пари просто се прехвърлят от обществото в държавната власт и в последствие биват похарчени за конкретни услуги, консумирани от конкретни граждани.
От друга страна дефицитът може да бъде финансиран и чрез продажбата на облигации към банковата система. В този сценарий банките създават нови пари, като отварят нови банкови депозити и ги използват за изкупуването на обликациите. Тези нови пари, приемащи формата на банкови депозити, впоследствие биват похарчени от държавата и перманентно навлизат в икономиката под формата на нови харчове, което вдига цените и предизвиква инфлация. Използвайки сложни финансови механизми хазната позволява на банките да създават нови пари на базата на една десета от техните резерви. Например, ако банките купят облигации за 100 милиарда долара, хазната купува стари облигации за 10 милиарда долара. Тази покупка увеличава резервите на банките с 10 милиарда, което им позволява пирамидално да създадат нови депозити и пари, които се равняват на размера на тези резерви умножен то десет. С други думи, държавата и банковата система „печатат“ нови пари, за да запълнят бюджетния дефицит.
И така, дефицитите са инфлационни доколкото биват финансирани чрез банковата система; те НЕ причиняват инфлация доколкото биват покрити от гражданите.
Някои експерти посочват периода 1982-83, когато дефицитът растеше, а инфлацията се свиваше, като статистическо „доказателство“ че дефицитите и инфлацията нямат нищо общо. Това обаче не е никакво доказателство. Ценовата динамика се определя от два фактора: предлагането и търсенето на пари. В периода 1982-83 Федералният резерв (централната банка на САЩ) създаваше нови пари със завишено темпо, бележейки около 15% ръст в паричното предлагане на година. Голяма част от тези пари бяха насочени към финансирането на дефицита. От друга страна, силната депресия от същия период бе създала завишено търсене за пари (тоест бе намалила желанието за харчене на пари за стоки и услуги) вследствие на силни загуби за бизнеса. Този временен скок в търсенето на пари, който компенсира иначе инфлационния ефект на по-бързото печатане на нови пари от ФЕД, не прави дефицитите по-малко инфлационни. Всъщност, след като започне възстановяването от криза и депресия, харченето отново започва да се увеличава, търсенето на пари спада и това ускорява темпото на инфлация.
Мит 2: Дефицитът не избутва продуктивни частни инвестиции
През последните години има разбираеми тревоги що се отнася до ниските нива на спестявания и инвестиции в САЩ. Една такава тревога е, че огромните държавни дефицити ще отклонят спестяванията на гражданите към непродуктивно правителствено харчене и следователно ще изтласкат продуктивните частни инвестиции. Това би създало още повече проблеми в дългосрочен план по отношение на подобряването или дори поддържането на настоящите нива на жизнен стандарт на гражданите.
Някои политици за пореден път се опитват да опровергаят тази теза служейки си със статистики. Те твърдят, че фактът, че през 1982-83 г. лихвите падаха докато дефицитите бяха големи и растяха доказва, че държавните дефицити не причиняват изтласкване, и съответно понижаване, на частните инвестиции.
Този аргумент за пореден път демонстрира грешката на това да се опитваш да опровергаеш логика чрез статистика. Лихвените проценти тогава паднаха поради спада на заемите, които бизнесът теглеше, което бе причинено от рецесията. „Истинските“ лихвени проценти (лихвените проценти минус ръста на инфлацията) останаха изключително високи обаче, отчасти защото повечето от нас очакваха хиперинфлация, и отчасти заради избутването на частни инвестиции. При всички положения, статистиката не може да обори логиката. И логиката ни казва, че ако спестяванията на гражданите бъдат похарчени за държавни облигации, тогава по-малко спестявания ще се използват за финансирането на продуктивни инвестиции, отколкото биха се използвали иначе, и лихвените проценти ще са по-високи, в сравнение със ситуация без дефицит. Ако дефицитът се финансира от данъкоплатците, тогава отклонението на спестяванията към правителствените проекти е директно и съвсем очевидно. От друга страна, ако дефицитът се финансира чрез банкова инфлация, тогава отклонението е индиректно – избутването на частни инвестиции в тази ситуация се осъществява чрез новонапечатаните пари от правителството, които се конкурират за едни и същи ресурси със старите пари на гражданите.
Милтън Фрийдман направи опит да отрече избутващия ефект причинен от дефицитите с твърдението, че всички правителствени харчове, не само дефицитите, до еднаква степен изтласкват частни спестявания и инвестиции. Вярно е, че парите „източени“ чрез данъци също биха могли да отидат за частни спестявания и инвестиции, ако не бяха иззети. Но дефицитите имат далеч по-голям избутващ ефект в сравнение с обикновените държавни разходи. Това е така, защото дефицитите, финансирани от гражданите, очевидно източват само и единствено спестяванията, докато данъците намаляват потреблението на обществото заедно със спестяванията.
Така дефицитите, както и да бъдат погледнати, причиняват сериозни икономически проблеми. Ако са финансирани от банковата система, причиняват инфлация. Но дори да са финансирани директно от гражданите, тогава пък причиняват значителни ефекти на изтласкване, отклонявайки спестявания от финансирането на нужни частни инвестиции към прахоснически правителствени проекти. Нещо повече, колкото по-големи са дефицитите, толкова по-голяма е перманентната данъчната тежест от подоходно облагане за американските граждани, които в крайна сметка трябва да плащат за увеличаващите се лихвени разходи на правителството. Последното е проблем, който бива допълнително утежнен от високите лихвени проценти, предизвикани от инфлационни дефицити.
Мит 3: Вдигането на данъците е подходящо решение на дефицита
Някои от тези, които, напълно правилно, са разтревожени от дефицита и инфлационните ефекти от него, за нещастие предлагат неприемливо решение: увеличаване на данъците. Да се опиташ да решиш проблема с дефицита чрез вдигане на данъците е равносилно на това да лекуваш болен от бронхит с разстрел. „Лекарството“ за болесттта е по-лошо от самата болест.
Като за начало, както доста критици отбелязват, вдигането на данъците просто дава на правителството повече пари. В резултат на това, политиците и бюрократите е по-вероятно да увеличат разходите си още повече, а не да ги намалят. Паркинсон го е казал в известното си правило: „Разходите се вдигат, за да задоволят доходите.“ Ако правителството е готово да финансира, да речем, 20% дефицит, ще се „справи“ с по-високите доходи като вдигне и харченето още повече, за да запази същия процент на дефицита.
Но дори асбтрахирайки се от това очевидно правило в политическата психология, защо въобще някой би помислил, че увеличение в данъците е за предпочитане от увеличение в цените? Вярно е, че инфлацията на практика е форма на скрито данъчно облагане, при което държавата и други първи получатели на нови пари изземват покупателна способност от данъкоплатците, чиито доход се покачва по-късно в процеса на разгръщането на инфлацията. Но поне при инфлацията хората все пак могат да продължат да извличат ползи от доброволната размяна на пазара. Ако цената на хляба скочи до 10 долара за бройка, това е лошо, но поне все още можеш да ядеш хляб. Ако данъците се увеличат, от друга страна, твои пари са безвъзвратно иззети в полза на политици и бюрократи. И тогава не можеш да си купиш нищо с тези пари. Единственият резултат е, че парите на произвеждащите са конфискувани в полза на бюрокрацията, която само влошава ситуацията като използва част от тези конфискувани пари да размотава и репресира гражданите.
Единственото разумно решение на дефицитите е просто, но практически неспоменавано: съкращаването на държавния бюджет. Как и къде? Както и да е, където и да е.
Превод от английски: Калоян Правов, Наталия Чомакова
Източник на изображението: Forbes.com
