Небостъргачи и кризи I

За последните малко повече от 100 години наблюдаваме няколко отделни съответствия между кризи и строежи, които протичат доста сходно. Нюйоркските Singer и Metropolitan Life небостъргачи са завършени през 1908 и 1909, в разгара на паниката от 1907-ма. В първите години на Великата депресия са открити отново в Ню Йорк сградите на 40 Wall Street(1929), Chrysler(1930) и Empire State(1931).

Когато през 1999г. Андрю Лоурънс представя за пръв път своето изследване за статистически значимата корелация между подобряването на рекорда за най-висока сграда със световна или регионална тежка икономическа рецесия, изследването му е посрещнато общо взето положително от бизнес медиите, но не предизвиква задълбочени дискусии. Контраинтуитивната природа на индикатора на пръв поглед го слага в групата на статистическите куриози като Super Bowl Index, които макар и да могат да се похвалят със сериозна успеваемост в предричането на определени събития, очевидно не показват причинно-следствена връзка.

За последните малко повече от 100 години наблюдаваме няколко отделни съответствия между кризи и строежи, които протичат доста сходно. Нюйоркските Singer и Metropolitan Life небостъргачи са завършени през 1908 и 1909, в разгара на паниката от 1907-ма. В първите години на Великата депресия са открити отново в Ню Йорк сградите на 40 Wall Street(1929), Chrysler(1930) и Empire State(1931). Вече несъществуващите кули на Световния търговски център (1972/1973) заедно с Sear Tower (1974) в Чикаго са завършени в началото на периода на (невъзможната според кейнсианската школа) стагфлацията от 1970-те. Приключването на работата по поредните рекордьори – кулите Petronas в Куала Лумпур  (1997) съвпада с избухването на източно-азиатската криза.  Най-високата към момента сграда в света – Бурж Калифа в Дубай е започната 2004 и е открита през 2010, в условия на световна рецесия и падащи цени на недвижимите имоти.

Няма как да не ни направи впечатление, че проектите за рекордните небостъргачи се обявяват в разгара на строителния бум и изграждането им започва, когато цените са високи и безработицата – ниска. При завършване на обекта обаче конюнктурата е коренно различна – остра рецесия, съпроводена от резки промени във валутните курсове, банкови крахове, масови фалити и понякога дори социални бунтове. Последната редакция на статията на Лоурънс от 2010 допълва впечатляващата поредица от предсказани рецесии, но отново не предлага теория, която би обяснила феномена. Д-р Марк Торнтън се заема с тази задача и през 2005г. представя статия[1], даваща теоретична обосновка на показателя в австрийска традиция.

Запознатите с австрийската теория на бизнес цикъла, ще забележат наличието на познати мотиви във възникването на строителен бум, достигащ своя апогей в крайно амбициозни проекти, доста от които в последствие се оказват malinvestments. Поради трайността си недвижимите имоти илюстрират много ясно важността на калкулаторния лихвен процент, с който се оценяват бъдещите финансови и немонетарни потоци, без значение дали конкретният имот се ползва за производство или потребление. Пустеещите готови сгради и изоставените строителни площадки онагледяват твърде ясно струпването на предприемачески грешки в този сектор, предизвикани от кредитната експанзия. Небостъргачите са крайно набиващ се на очи признак за свръхоптимистични бизнес планове, както и за високите цени на строителния терен. Така че появяването на такива проекти около зенита на спекулативната еуфория е най-малкото логично.

Изкривяването на лихвения процент систематично фалшифицира монетарната калкулация както на предприемачите, така и на домакинствата. Във времена на засилена монетарна експанзия, годишните амортизационни отписвания, отделени за замяна на износени производствени мощности, често изостават от реалните разходи, нужни за бъдещето им възстановяване. Така въпреки привидните „хартиени“ печалби всъщност тече процес на консумация на капитал.

По подобен начин домакинствата клонят към надценяване на собствената си финансова позиция поради номинално увеличени доходи и/или цени на собствените им недвижимости. Така освен malinvestments (а не свръхинвестиции) кредитната експанзия предизвиква и свръхпотребление, което е същността на „австрийската“ теория на бизнес цикъла, когато е правилно разбрана и интерпретирана[2].

Във всички изброени случаи строителният бум е предхождан от политика на „евтини пари“, които стигат първо до определени хора и институции. За разлика от мейнстрийма, който проповядва неутралност на парите[3], поне в дългосрочен план, за „австрийците“ кредитната експанзия предизвиква съвсем реални промени в структурата на производството[4]. Този възглед следва от типично „австрийската“ комплексна теория на капитала, градяща се на трудовете на Бьом-Баверк, Хайек и други, и реформулирана в наше време от Роджър Гарисън[5]. Отхвърляйки силно опростеното виждане за капитала като хомогенна маса, тази теория ни позволява да разпознаем значението на относителните цени между стоките от по-висок ранг една към друга, както и към потребителските стоки.

 Вместо да се говори за агрегирана маса капитал, „австрийците“ заемат доста по-реалистичната гледна точка, че производствената структура се състои от в различна степен специализирани, неконвертируеми и допълващи се един друг производствени фактори, като разменното съотношение между тях се изразява в относителните цени. Дори сравнително неспецифичните ресурси, които се намират в началото на производствената верига не могат да сменят употребата си без значителни разходи, а колкото повече процесът на производство се приближава към крайната употреба, толкова по-специфични (за индустрията или дори за предприятието) стават факторите.

Освен това капиталовите стоки изискват допълващи продукционни фактори в различни комбинации, за да работят ефективно. От тук следва, че структурата на производството представлява сложна и деликатна система, а не аморфна маса, която просто или расте, или се свива. Единствената възможност за рационална координация на структурата с предпочитанията на потребителите се изразява в свободните относителни цени. В това число задължително трябва да включим и лихвите, които координират спестяванията и инвестициите и от там и дължината на производствената структура.

Навлизането на нови пари в монетарната система има няколко ефекта. От една страна новите пари не се разпределят магически пропорционално между всички индивиди, а се вливат първо на определени места в системата, като повишават цените и съответно доходите там, преди да се достигнат до останалите сектори. Т.е. едни индивиди имат предимството да купуват с новопридобитата си покупателна способност стоки на стари цени, докато огромната част от останалите са конфронтирани с по-високи цени далеч преди техните доходи да се повишат.

Кредитната експанзия не създава нови ресурси, просто дава възможността на едни хора да отнемат ресурси от конкурентни употреби като предложат по-високи цени за тях. Тъй като времевите преференции на населението всъщност не са се променили (за разлика от имплицитната информация от намаления лихвен процент), новите пари попаднали в собствениците на първичните производствени фактори бързо се изливат в потребление. Така се получава едновременен и неустойчив бум както в някои от ранните, така и в късните етапи на произведствената структура. От друга страна изкуствено заниженият лихвен процент не отговаря на реалните времеви преференции на населението и подвежда предприемачите относно наличието на достатъчно капитал и готовността част от потреблението да се отложи за бъдещето.

Веднъж започнала, кредитната експанзия не може да бъде директно контролирана от централните банки, в смисъл на това към кои сектори ще се насочат новите пари. Ако се изсипят в потребителски стоки, то инфлирането на валутата бързо ще се забележи дори чрез (всъщност безполезните) индекси на потребителските цени. Тъй като първите получатели на новите пари обикновено са банкови институции, новопоявилата се ликвидност най-често попада под формата на заем в инвеститори. Няма как да бъде предсказано към кой сектор точно ще се насочат новите пари, като това решение зависи от безброй фактори, „евтините“ пари могат да предизвикат балон както в акции, така и в недвижими имоти или в друг вид активи. Правителствената политика за ощастливяване на всеки американец със собствен дом, в комплект с квазидържавните Fannie Mae и Freddie Mac силно спомогнаха надуването на имотния балон в САЩ, в последствие удобно приписан на алчността на банкерите.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!