ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Много наивни наблюдатели на пазарната икономика отхвърлят грижата за „резултата под линия“ като чисто случаен социален обичай. На тези критици им се струва безсмислено, че завод произвеждащ, да кажем, лекарства или обувки за малки деца, спира там, където собственикът преценява, че печалбата е максимизирана.
Робърт Мърфи
Със сигурност би било физически възможно да се произведат повече шишенца аспирин или повече обувчици, но шефът не позволява, защото това би „загубило пари“ на организацията. От другата страна, много привидно-излишни джаджи и ненужни луксозни стоки биват произведени всеки ден в пазарната икономика, защото са доходни. Наблюдатели, които са възмутени от тази система, могат да приемат мотото: „Производство за хора, не за печалби!“
Такива критици не оценяват напълно необходимата услуга, която пазарното изпитание на печалба и загуба върши за участниците в пазарната икономика. Независимо от съществуващата социална система, тъжният факт е, че във физическия свят съществува оскъдност – няма достатъчно ресурси, за да се произведат всички блага и услуги, които хората желаят. Заради този недостиг, всички икономически решения включват икономически компромиси – извършване на едно нещо за сметка на друго. Когато оскъдни ресурси се посветят на производството на повече шишенца аспирин, например, непременно ще има по-малко ресурси в наличност за произвеждането на всичко останало. Не е достатъчно да се попита „По-добър ли би бил света, ако имаше повече лекарства?“ Правилният въпрос е „По-добър ли би бил света, ако имаше повече лекарства и по-малко от другите блага и услуги, които ще трябва да бъдат жертвани за да се произведат повече лекарства?“
В стандартните учебници по икономика, икономическият проблем често се определя като решението на едно общество как да разпредели оскъдните ресурси в производството на специфични блага и услуги. В действителност, „обществото“ не решава нищо. Отделни членове на обществото взимат решения, които си взаимодействат, за да определят крайната съдба на всички ресурси на разположение на човечеството. В чиста пазарна икономика, всички в обществото следват правилата да частната собственост, които определят правото на собственост върху специфични единици от ресурси.
В този контекст, пазарните цени се формират, когато индивиди се включват в доброволни размени един с друг. Цените, които се получават, дават способността на предприемачите да изчислят (очакваните) печалби и загуби от различни възможни дейности. Взаимодействието между притежателите на собственост в доброволни размени е това, което „определя“ кои блага и услуги бъдат произведени, но сигналите, създадени от пазарните цени – и, следователно, изчисленията за печалби и загуби – помагат на собствениците да взимат информирани решения.
Може да е от полза да се отдалечим малко и да погледнем по-голямата картина. Предприемачите предлагат пари на собствениците на трудови услуги, капитал и природни ресурси. Те тогава използват тези вложения, за да произвеждат блага и услуги, които продават на потребителите за пари (вижте фигурата долу).
Когато определено предприятие престава да работи това в крайна сметка означава, че потребителите не са били склонни да харчат достатъчно пари на крайния продукт, за да се покрият паричните предложения, които предприемачът е трябвало да направи, за да отклони оскъдните ресурси от други предприемачи, които са искали средства за своите инициативи.
За да се разбере този принцип по-конкретно, нека разгледаме един абсурден пример. Да предположим, че успешен строител почива и завещава фирма на глупавия си син. На сина му хрумва да построй нови жилищни сгради покрити с чисто злато. Правилно предвижда, че би имало високо търсене за сгради където асансьорът, коридорите и кухненските рафтове са покрити с ценния метал. Всъщност, синът може да дава апартаментите под наем за много-по високи цени, отколкото собствениците на апартаменти в неговия район.
Разбира се, това не е цялата история. Дори и приходите му да са високи, производствените разходи на глупавия син са астрономични. Освен труда, дървесината, бетона и другите нужни материали, той трябва да изхарчи стотици милиони долари закупуването на огромни количества злато. Счетоводителите му го осведомяват, че независимо от високите му приходи, той губи невероятни количества пари поради решението да покрие апартаментите със злато. Или ще трябва да му дойде ум в главата скоро, или ще разпилее цялото си богатство. Така или иначе, той няма да е в бизнеса със златни апартаменти за дълго време.
Сега, ако интервюираме сина и го попитаме какво се е случило, той би могъл да каже „Прекалено е скъпо да се използва злато в моя бизнес.“ Но забележете, че това не може да важи за всички предприемачи. В края на краищата, причината, поради която златото е толкова скъпо е, че другите купувачи плащат толкова висока цена за него. Например, бижутери все още смятат за изгодно да купуват злато, за да правят огърлици и обеци и за зъболекарите все е изгодно да се използва злато за пломби. Никои бижутер не би казал „прекалено е скъпо да използвам злато в моя бизнес.“
Обобщено казано, системата на печалби и загуби предава исканията на потребителите на собствениците на ресурсите и на предприемачите, когато те решават колко ресурси да впрегнат във всяка възможна линия на производство. В края на краищата, нито собствениците на златните мини, нито шефовете на големите индустрии определят как златото ще бъде използвано в пазарната икономика. Вместо това, тези решения главно се водят според това как потребители решат да изхарчат парите си. Търсенето на потребителите на нормални апартаменти, вместо такива покрити със злато, заедно с искането им за огърлици покрити със злато вместо сребро, е това, което води до положението, че апартаменти покрити със злато са абсурдно непечеливши, докато огърлици покрити със злато за напълно разумни.
Пазарното изпитание на печалба и загуба дава структура на системата на свободната търговия. Хора могат свободно да започнат нови бизнеси и да продават ресурсите си (включително и трудовите услуги на техните тела) на когото сами решат. В пазар основан на институцията на частна собственост, печалбите възникват, когато предприемач взима ресурси на дадена пазарна стойност и ги превръща в готови стоки (или услуги) с по-висока пазарна стойност. Точно в този важен смисъл печелившите предприемачи правят услуга на всички други в икономиката. Без обратната връзка връзка на изчисленията на печалби и загуби, предприемачите изобщо не биха знаели дали ресурсите, използвани в техните бизнес начинания, са използвани икономически.
Превел Майкъл Тончев
Оригиналната статия на Робърт Мърфи, „The Social Function of Profit-and-Loss Accounting“, се намира на http://mises.org/daily/5654
Отделно от тази статия ( в дясната лента на страницата не Екип) има коментар относно теорията на Дарвин и отношението и към либертарианството. Там виждам следното:
„Put simply, the whole of Darwin’s theory is a great metaphor of the working of a free market. “
(„Просто казано, цялата теория на Дарвин е една чудесна метафора на работата на свободния пазар“).
Горното просто не е вярно. Ако не греша, твърдението, че свободния пазар действа по тези правила е на Маркс и е прието дори от сегашната икономическа теория.
Това е едно изкривяване на действителстта. Пействам долу моето мнение от сайта ми:
===========================================================
Много често се оприличава процесът на икономическа конкуренция с този на животинската конкуренция при естествения подбор в природата. Живописно се описва как в природата животните се разкъсват едно друго, за да оцелее по-силният и приспособим за сметка на по-слабия такъв. И се счита, че пазарната конкуренция е същата, т.е. че тя е насилствена и за това лоша като такава. И хората се чудят как така нещо лошо само по себе си води до добри резултати. Няма нищо по-невярно от горното виждане. Нека направим сравнение на конкуренцията при естествения подбор (в природата) и тази, която е налична в икономиката (при свободен пазар) и да видим дали горната аналогия е приложима.
Първата и най-най-важна разлика между двата типа конкуренция (естествен подбор и свободен пазар) е, че при свободния пазар конкуренцията е НЕНАСИЛСТВЕНА. Пак подчертавам, при свободния пазар (когато той е такъв, обаче) конкуренцията става без проява на насилие. Да, и тук най-добрите и приспособими фирми оцеляват, но физическо насилие липсва. За пример: една фирма произвежда нещо и го пуска на пазара. Поради факта, че на пазара има по-добри производители (които произвеждат на по-ниска цена и/или по-качествено), никой не купува продукцията на фирмата и тя фалира. Тук, както виждате, физическо насилие няма, защото никой не е накаран да направи нещо против волята му. На потребителите е предложен нов продукт, който те не са задължени да купят и те просто правят своя избор. Не, че една фирма изяжда друга, а просто потребителите отказват да поддържат дадена фирма и тя си отива. На междуличностно ниво еквивалентът е да ви предложа да си купите някой от моите панталони и вие да ми откажете. Отказът ви да купите продукта ми (панталон) не представлява насилие върху мен, но въпреки това аз нямам приходи от непродадения панталон и преставам да го произвеждам. Това е и основната разлика между двата типа конкуренция: насилствена при естествения подбор и ненасилствена при свободния пазар.
Втора основна разлика между двата вида конкуренция е, че докато при естествения подбор конкуренцията е за потребление (консумация), то при свободния пазар тя е за ПРОИЗВОДСТВО. С други думи в природата животните се конкурират кое да изяде другото, докато при пазара конкуренцията е кой да произведе по-хубав (евтин, качествен) продукт. Да подчертая пак: при естествения подбор конкуренцията е за потребление, а при свободния пазар – за производство. Това е фундаментална разлика, която обикновено просто се подминава, а не бива.
Трета основна разлика между естествения подбор и пазарния процес е следната. При естествения подбор конкуренцията е за ограничен ресурс. Т.е. за пример, определен брой лъвове се конкурират за определено количество зебри. Количеството на зебрите е определено и лъвовете могат единствено да го намалят, но не и да го увеличат. С други думи, ресурсът за който се конкурират е ограничен. При свободния пазар обаче конкуренцията е за производство на НЕОГРАНИЧЕНО количество стоки и услуги. Това е много сериозна разлика. Възможността за създаване на стоки и услуги е неограничена. Всеки, който може да предложи нещо ново и полезно или пък старо, но на по-добра цена или качество е добре дошъл. Казано по друг начин, конкуренцията при свободен пазар няма граници на това, което може да произведе.
Четвърта основна разлика между двата типа конкуренция е, че докато при естествения подбор губещият загива и изчезва, то при пазарната конкуренция това не е така. При естествения подбор по-силният и издръжлив вълк ще оцелее, а по-слабия ще изчезне. При пазарната конкуренция обаче ресурсите на по-слабата фирма (работна ръка, машини, сгради и прочее) не изчезват, а просто отиват при друг собственик. Т.е. ресурсите на губещия участник не се губят, а отиват на по-производително място. В природата това не е така. Там губещият на практика изчезва. Дори когато от него има някаква полза (като месо например), то тя е малка. Еквивалентът на естествената конкуренция в пазарна обстановка е например камионите на една фалирала фирма да отидат за старо желязо. Да, и от продажбата им за скрап би имало някаква полза, но тя е малка. При пазарната конкуренция тези камиони отиват и работят за по-конкурентната фирма (не се губят). Това се отнася и за всичко друго, като например работна ръка, сграден фонд и прочее. Т.е. няма загуба на ресурси или пък ако има такава (примерно дадени машини са неизползваеми), то тя е минимална.
Хайде пак да контрастираме двата типа конкуренция:
Естествен подбор – насилствен, за потребление на ограничен ресурс и свързан със загуби на ресурси,
Свободен пазар – ненасилствен, за производство на неограничено количество стоки и услуги и без загуби на ресурси.
От горното описание може да се заключи, че двата типа конкуренция не са съпоставими един с друг. Те са фундаментално различни. Човекът като такъв е много по-умен от всеки животински вид и си е създал една различна, ненасилствена, съзидателна конкуренция. По тази причина и прилагането на “животинската” аналогия е абсолютно некоректно. Трябва да се признае обаче, че тази аналогия е много жива и впечатляваща и поради тази причина лесно запомняща се. От там е и нейното широко разпространение, колкото и да е невярна.
Екип, от къде ги намирате тези автори?
Млад човек, а мисленето му от преди 70 години.
Картинката е от тогава, примерите – златни пломби и т.н., пак от същия период. Поне от 30-40 години икономическите процеси не се движат от предприемачи, а от мениджъри и т.н. и т.н.
Тоя яко е преписвал от някакви вехти учебници.
Не, че в основата това което казва не е вярно, но с този подход освен да отблъсне младите хора друго няма да постигне.
@Toto5
И на мен това ми направи впечатление. Най-любопитна е картинката. В средата й стоят предприемачите, които са показани като богаташите с цилиндри, фракове и бастунчета. Точно както социалистите описват предприемачите : богат, парадиращ с богатството си и с това , че е различен от другите около него (те са в работно облекло). Ако беше и дебел и с пура в уста щеше да е завършена картинка на „гадния капиталист – експлоататор“.
@ΕΕ
Забележи потребителите – ръцете в джобовете, стик за голф – едва ли не някаква привилегирована класа от мамини синчета.
В съвременната икономика нещата изглеждат доста различно.
1. Бизнесът на големите, а и в голяма степен на средните компании се управлява от професионални мениджъри – т.е. не управляват предприемачи, а наети професионалисти (нещо като работници)
2. Голяма част от обикновената работа се извършва от самонаети – (на практика предприемачи). Самонаетите лица в някои държави са над 50% от работната сила. Т.е. предприемачите освен че управляват малките фирми са и работници.
3. Основните ресурси се предоставят от инвеститори, а инвеститори са почти всички – директно или чрез дялове във взаимни и пенсионни фондове.
4. Инвестициите се управляват също от професионалисти – наети лица.
5. Всички заедно са потребители.
6. Не малка част от по-активните и образовани хора изпълняват едновременно всички функции. Т.е. те са едновременно работници (наети), предприемачи (имат някакъв собствен бизнес), инвеститори и разбира се потребители.
@Toto5
Мисля, че си прав за това което обясняваш. Вече нещата не са толкова прости, колкото са били едно време. Наистина един човек може да работи, да е инвеститор (чрез фонд, борса и т.н) и едновремено (и неизбежно) потребител.
Нещо интересно което четох:
За професионалните мениджъри. Китиката към тях е следната: Един професионален мениджър е нает за да дава резултати. И тези резултати, по липса на по-обективен критерии се оценяват по ръста на приходите на компанията. Съответно, когато компанията има по-големи приходи, то и на него ще му вдигнат бонуса. Дотук много хубаво, но какво следва нататък. Един професионален мениджър не е собственик. Той не може да загуби ако компанията фалира или просто тръгне на зле. В най-лошия случай ще го уволнят. Т.е. за него положението е следното: Ако компанията печели, то всичко е за него, а ако компанията губи – той не губи нищо. Т.е. той е е в по-благоприятно положение отколкото ако един инвеститор беше начело на компанията. Инвеститора би поел както печалбите така и загубите.
Следствието от горната несиметрия при мениджърите е, че мениджърът има голям интерес компанията да дава големи печалби в краткосрочен план (докато той е там), а след това : кучета е яли, той вече няма да е там за да бере последствията. Него не го интересува дългосрочното развитие на компанията.
За пример: Назначават един нов мениджър. Той гледа кои хора в компанията взимат най-големите заплати и просто ги заменя с други, нови и неопитни, но евтини. Всъщност той е заменил най-можещите и знаещите хора, но резултатите от това не идват веднага. В близко време (месеци, че дори и години) компанията върви почти като преди, но с много по-малки разходи. Печалбите – огромни, инвеститорите – доволни и съответно огромни бонуси за мениджъра. След половин година той успешно се пенсионира на върха на славата си или пък ако не се пенсионира си намира другаде работа, а пък това е лесно като спомене в резюмето си, че е увеличил печалбите на дадена компания с 50 %. След като си тръгне обаче компанията запада защото няма кадърни хора. Той в краткосрочен план е увеличил печалбите за сметка на бъдещите такива. И причината е, че той няма какво да загуби. А компанията в последствие може и да фалира, но на него за това няма да му пука изобщо или пък съвсем малко. До това води горната несиметрия на печалба/загуба.
Така е ЕЕ. Много си прав. Проблемът е още по-сериозен, тъй като тези които трябва да контролират мениджърите – борда на директорите, а и представителите на самите акционери също са професионални мениджъри и се водят от същите стимули.
Пример: ТОП-3 – най-големи акционери в:
Goole
FMR, LLC – 6.75%
Vanguard Group, Inc. – 4.68%
State Street Corporation – 4.05%
Apple
Vanguard Group, Inc. 4.90%
State Street Corporation – 4.11%
FMR, LLC – 3.41%
Microsoft Corporation
GATES WILLIAM H III – 4.54%
Vanguard Group, Inc. – 4.30%
State Street Corporation – 3.95%
Освен Бил Гейтс, дали на другите акционери им пука кой продукт на коя компания ще е по-добър. Тук е същата история. Представителите на FMR в трите борда се интересуват само и единствено от текущите печалби. Ако разгледаш по подробно акционерите по-надолу, освен в различната подредба няма да откриеш никакви разлики.
Ето и пример с Фейсбук
FMR, – 4.17%
Vanguard Group Inc – 2.54%
Invesco Ltd. – 2.00
Тук State Street Corporation е на седмо място.
Съответно Invesco Ltd. е на 10-то в Гугъл, 6-то – в Apple и 8-мо в Microsoft .
@Toto5
Проблемът е, че горните компании, които си листвал не са еднодневки. Ако проблемът е наистина толкова голям и силен, то те би трябвало да падат като круши. Изключвам Майкрософт, който е толкова голям и силен, че си купува и лобисти по целия свят. Тъй като по-добра инвестиция от политиката няма, той може да оцелее много дълго. Обаче за другите не съм чувал да им гарантират оцеляването, а те някак си оцеляват въпреки „мениджърския“ проблем. Може би проблемите на конкурентите им с мениджърите са още по големи?
@EE
Тук специално са му намерили цаката – предприемачите-основатели все още работят в компаниите. В сектора имаше поука – уволнението на Стив Джобс, последващото падение, връщането на Джобс и последвалите успехи. Сега никой не смее и да помисли да смени Лари, Сергей или Марк. Интересното е, че за разлика от Бил Гейтс и тримата не изпитват никакви сантименти, а действат много хладно и рационално.
Например, ако разгледаш Insider Transactions на Google, ще видиш, че Сергей Брин получава ежемесечно 83334 акции от компанията + някакви допълнителни количества за определени месеци. Продава всичко на същия ден в който ги получава и в момента има само 3230 акции. Т.е. човекът си работи като мениджър срещу около 70 милиона месечно плюс допълнителни бонуси.
Е, в по-старите компании нямат този късмет и се молят да уцелят правилния човек.
Като стана въпрос за Бил Гейтс, днес писаха, че трима от 20-те водещи инвеститори в Microsoft Corp лобират бордът да притисне Бил Гейтс и да го накара да напусне. Явно става нещо и там.
http://www.investor.bg/softuer/458/a/akcionerite-v-microsoft-iskat-glavata-na-bil-geits,158776/?utm_source=dnesbox&utm_medium=link&utm_campaign=footer
@Тото5
Мислех си по мениджърския проблем. Едно възможно решение е да направиш мениджъра съсобственик. Плащаш му определено количество пари (за живот) и останалото в акции, които обаче няма право да продава до Х (месеца, години) след като напусне компанията. Така вероятно можеш да стимулираш и дългосрочен интерес към компанията. Не знам дали е приложимо.
Относно „сантиментите“ на Бил Гейтс (предполагам, че имаш предвид благотворителните му дейности), а и тези на т.нар. „оракул“, дето се натиска да вдигнат данъците на богатите. Днешното общество отглежда хората с чувство за вина, че са станали богати (няма абсолютно никакво значение как са станали богати обаче). И такива като тях се опитват (най-вероятно) да си изкупят греховете, като плащат за фондации и изобщо се правят на Дядо Коледа. Дискутирал съм този въпрос в друг форум, но нека си го кажа пак:
Когато хората си мислят за един богаташ, примерно притежател на фабрика, то те си го представят като чичо Скрудж, който си има един огромен сейф с пари и от време на време отива там да поплува в златото. И след като ги имаш тези пари, то защо да не ги споделиш с другите? По днешните разбирания, който не е алтруист е автоматично егоист. Проблемът е, че парите които имат бизнесмените са в по-голямата си част в активи, т.е. в машини, предприятия, акции (право върху активи) и т.н. Това са на практика поне 90% от парите на бизнесмена. Т.е. ако един богат човек има примерно 1 милион лева, то 900 хиляди от тях не са налични. Те са във формата на завод. Обаче заводът е капитал, а капиталът служи на обществото, а не на собственика си. Един завод за автомобили например произвежда автомобили за пазара, а не за собственика си. Собственика дори и да иска няма как да си сменя автомобила всеки ден. 99.99% от продукцията на един завод отива в други хора (пазара). Мисълта ми е, че капиталът в типичния случай работи за обществото, а не за собственика си. И де-факто, собственикът е един балък, който се трепе главно за обществения интерес без да го разбира. Да, той става по-богат (ако е успешен), но богатството му отива пак в капитал, а капиталът служи на обществния интерес. Т.е. забогатявам с още един милион и построяват нова фабрика за автомобили. Единствено това което бизнесмена изхарчи директно за собствено потребление не е в полза на обществото.
Накратко: от това, че си богат следва, че си допринесъл и допринасяш много за обществото (когато обаче богатството си си го придобил по правилата на свободния пазар, а не с политически протекции или изобщо с насилие). Обаче съвременното общество кара богатите да се срамуват от богатството си и да се чувстват виновни. Не че няма основание понякога (примерно в България една голяма част от богатството е придобито с кражба, насилие, политически игрички), но не се прави разлика, че някой хора са си го заработили сами. И като такива следва да бъдат уважавани, а не вкарвани в общия куп от “ богати престъпници“.
@EE
Относно “сантиментите” на Бил Гейтс (предполагам, че имаш предвид благотворителните му дейности), а и тези на т.нар. “оракул”, дето се натиска да вдигнат данъците на богатите.
Не, имам предвид сантиментите към „собствената“ му компания. Бил Гейтс все още е един от най-големите акционери в Microsoft.
Манталитетът му е на собственик. Той, Бъфет, Сорос са от старото класическо поколение предприемачи-капиталисти. Тези хора държат на собствеността, имат чувство на някаква отговорност, поемат и риска и плюсовете на бизнеса който ръководят.
Младите лъвове са с манталитет на „инвеститори“. Собствеността няма или има минимално значение за тях. Затова и казвам, че са рационални и хладнокръвни. Портфейлът им е разпределен, парите им се управляват от професионалисти, а в „собствените“ си компании не държат почти нищо. Марк Зукърбърг има 217 акции във Фейсбук, Лари Пейдж в момента има 85000 акции в Гутъл, а Сергей Брин – 3230. Това са символични числа на фона на големината на компаниите, а и на парите които имат и тримата. Т.е. държат акции, колкото да присъстват в списъка на акционерите.
Светът, а и самия начин на мислене на предприемачите драстично се е променил през последните 30 години. Точно с това си обяснявам и мерака на Гейтс, Сорос, Бъфет, а и редица други предприемачи/собственици за по-високи данъци. Явно днешния свят не им харесва много, искат си своя и смятат, че това е един от начините да си го върнат.
@ΕΕ
„Мислех си по мениджърския проблем. Едно възможно решение е да направиш мениджъра съсобственик.“
Този механизъм работеше до преди 20-30 години. Възможно е в по-малките компании да е актуален и в момента. За последните години компаниите ставаха все по-големи, с все по-сложна структура и са много малко хората които могат ефективно да ги управляват.
Т.е. не компаниите, а мениджърите поставят условията. Пак им дават акции, но акциите се продават тогава когато мениджърите решат. Например Ерик Шмид от Гугъл има към момента 109474 акции, като само през тази година е получил в пъти повече. Ако ти се смята можеш да провериш сам : http://biz.yahoo.com/t/66/4245.html
@Toto5
„Младите лъвове са с манталитет на “инвеститори”. Собствеността няма или има минимално значение за тях. Затова и казвам, че са рационални и хладнокръвни.“
Изобщо не е „рационално“ собствеността да няма никакво значение за тях. Краткосрочно погледнато може и да е рационално, но дългосрочно – не е. Гледайки моментните печалби, а не дългосрочната картина ти влошаваш състоянието на фирмата. В дългосрочен план всички губят (цялото общество).
От това, което съм чел то твърдението е, че в днешното общество на мода са краткосрочните печалби, а бъдещето ряпа да яде. Райсман например се опитва да обясни този процес с наличието на инфлация, но аз не съм нещо много убеден в конкретното му обяснение. Ти имаш ли мнение на какво се дължи (ако е така изобщо)?
@EE
„Изобщо не е “рационално” собствеността да няма никакво значение за тях. Краткосрочно погледнато може и да е рационално, но дългосрочно – не е. Гледайки моментните печалби, а не дългосрочната картина ти влошаваш състоянието на фирмата.“
А защо трябва от първостепенно значение да е фирмата? Собствеността е отговорност, а освен това значително ограничава пространството на индивида. Освобождавайки се от собствеността, съвременните предприемачи получават абсолютна свобода. Целият свят е техен. Могат да се занимават с каквото си поискат и да вършат неща които ги интересуват и вълнуват, а не да са роби на фирмата си. Аз съм от старата генерация – предприемач / собственик, но напълно разбирам младите и не ги съдя.
„Райсман например се опитва да обясни този процес с наличието на инфлация, но аз не съм нещо много убеден в конкретното му обяснение. Ти имаш ли мнение на какво се дължи (ако е така изобщо)?“
Мисля, че процесите нямат нищо общо с инфлацията, а се дължат на глобализацията и развитието на капитализма.
Капитализмът е създаден от консервативни хора, за които за да успеят са разчитали на собствеността си и качества като трудолюбие, спестовност, последователност, отговорност, патриотизъм и т.н.
В днешния свят за да успееш трябва да притежаваш съвсем различни качества – креативност, умения за общуване и убеждаване, гъвкавост, непрекъснато учене и усъвършенстване, мобилност и т.н. Собствеността не е задължителна, а и до голяма степен пречи за развитието на горните качества. Затова, ако преди предприемачите са излизали на борсата за да привлекат капитал и да разширят фирмата си, сега излизат на борсата за да осребрят труда си, да се освободят от собствеността и да получат възможност за нови хоризонти.
Разбирам напълно Бил Гейтс, но никога не бих укорил Марк, Лари и Сергей.
Ето още едно потвърждение за нагласите при младите предприемачи:
Още преди IPO-то на Twitter, Биз Стоун – единият от основателите е продал всичко и не притежава акции. Джак Дорси – другият основател има дял от 4,9%. За сравнение Ивън Уилямс – бившият главен изпълнителен директор на компанията има 12%, а Питър Фентън, който е член на борда на директорите има 6,7%.
След излизането на борсата, най-вероятно всички ще останат (ако изобщо останат) със символично участие в капитала на дружеството, колкото да са вписани в акционерната книга.
http://www.investor.bg/socialni-mreji/454/a/ot-ipo-to-na-twitter-shte-izleze-samo-edin-miliarder,159088/